В края на февруари певецът Станислав Сланев-Стенли стресна почитателите си, след като публикува в социалните мрежи снимка от болнично легло. „Преди малко излязох от упойка. Дано всичко е минало наред. За пореден път лекар спасява живота ми. Дълбоко съм респектиран от тази професия“ – каза Стенли във видео, заснето от самия него. Съмнения за здравословни проблеми на певеца се появиха още когато той отмени концерта си в Пловдив, планиран за 14 февруари. Все пак музикално събитие в „Пловдив ивент център“ ще има, а новата дата е 4 април.
– Стенли, наскоро пуснахте в социалните мрежи видео от болница. Съобщихте, че лекарите са ви спасили живота. Какво всъщност се случи?
– Откриха ми тумор в пикочния мехур. За щастие го отстраниха, но все още съм в очакване на резултатите от изследванията, които ми направиха.
– Да чуете такава диагноза си е голям стрес!
– По-скоро се изненадах, защото не го очаквах, просто отидох да си направя ядрено-магнитен резонанс. Но наистина – от такива болести няма как да не ти настръхне косата. Изчетох доста неща за този вид тумор. Разбрах, че може да се появи и от тютюнопушене, а аз съм пушач от много години.
– Сега как се чувствате?
– Добре. За мое щастие, както разбрах от лекарите, туморът е бил съвсем малък и това, че е открит в ранен етап, е голям късмет. След всичко, което преживях, ми се иска да кажа – трябва да се правят изследвания. Защото, колкото и да са коварни тези болести, когато се открият навреме, има голям шанс да ги победим.
– В поста ви в социалните мрежи написахте, че лекарите ви спасяват за пореден път. Кога беше предишният?
– Искам много да благодаря на професор Марин Георгиев и на целия екип на Александровска болница за операцията, която ми направиха. Преди няколко години пак се наложи да бъда приет в лечебно заведение, тъй като боледувах тежко от ковид. Тогава ме спасиха в болница „Вита“. В изключително тежко състояние бях. Взеха ме с линейка. Толкова бях зле, че нямах сили дори да се кача в линейката. Съпругата ми Людмила и дъщеря ми Никол ми признаха след време, че са мислили, че въобще няма ме видят повече. Когато ходих на прегледи, лекарите също ми казаха, че не са вярвали, че ще оцелея. Много съм им благодарен за всичко, което направиха за мен.
– Станахте ли по-вярващ след случилото се?
– При мен не е толкова заложено и може би това е една от грешките ми. Вярвам в други неща, които ме водят през целия път, но за тях не бива да се говори много. Истината е, че най-вече вярвам в себе си. Това винаги е било определящо в целия ми живот. И за мен е много важно нещата да се правят с любов. Ако я няма – нищо не се случва.
– След като отстраниха тумора, променихте ли начина си на живот? Отказахте ли се от някои вредни навици?
– Не. Продължавам да си пуша. Чувствам, че духът ми е млад, и това явно ме държи. Не спирам да правя и музика. Сега дори ще съобщя за първи път новината, че създадохме нова група. В нея освен мен са Свилен Ноев от „Остава“, Ерсин Мустафов от група „Джеръми“ и китариста на ПИФ Иван Велков. Очаквайте съвсем скоро нова песен от нас. Първият ни концерт ще е на 17 април в столичен клуб.
– Как кръстихте групата?
– Това ни е голям проблем. Още нямаме име.
– Значи вие сте си оркестър без име…
– Да. (Смее се.)
– Преди концерта ви на 17 април самият вие ще имате голяма изява на 4 април в Пловдив, която ще е първата след излизането ви от болницата.
– Да, веднъж я отложих, тъй като вирусите и мен не ме подминаха. Но на 4 април ще бъда там с моите музиканти. Публиката ще чуе всичките ми хитове от времето на „Тангра“ до ден днешен.
– Светът се тресе от военни конфликти, но вие не спирате да създавате музика. Какво ви дава вдъхновение?
– Е, аз съм имал и доста паузи, но през последните пет години, след като издадох албумите ми „Чужди тела“ и „Електро“, не спирам да изнасям концерти в цялата страна. Не знам как така се случиха нещата?! Може би Онзи отгоре подрежда всичко. Много изпълнители казват, че с годините се натрупва умора, а при мен е точно обратното. Най-странното е, че големите ми паузи са били, когато съм получавал големи награди. Няма да забравя, когато през 1992 година излезе албумът ми „Пътят към храма“, тогава взех статуетка за певец на годината. През 1994 г. издадох диска „Как се казваш?“ и пак получих награда. Но работа нямаше. По онова време се появи и друг музикален жанр, вкусовете на хората се промениха. Но това, че нямах ангажименти, много ми тежеше. Започнах да се питам как е възможно – получавам големи награди, а си стоя вкъщи! Същото се случи и когато пуснах хита „Обсебен“. Тази песен звучеше отвсякъде и пак нямах работа. Чудех се ще дойде ли някога краят на всичко това!
– Ето че сега нещата ви се подредиха. Известно е, че сте новатор в музиката. Албумът ви „Електро“ също е нещо различно. Не се страхувате да експериментирате. Това не крие ли опасност да разочаровате почитателите си?
– Никога не съм се притеснявал от това. Винаги съм правил музика, която аз харесвам. Може да е егоистично, но искам аз да възпитавам, а не другите да възпитават мен. Музиката ми затова е различна, защото никой не ми определя какво да правя.
– Не мислите ли, че ако имахте голяма музикална компания зад гърба си, кариерата ви щеше да се развие по по-различен начин?
– Аз съм си единак! В България музикалните компании в повечето случаи са свикнали само да прибират пари. Не знам кои от тях въобще влагат средства в изпълнители? Може и да има. Просто аз не ги знам. Тези, които познавам, ако ти дадат 5 евро, след това искат да ти вземат 20.
– Значи да си единак е по-лесно.
– Не искам да съм такъв, но знам, че това с компаниите няма как да стане. Обстоятелствата ме принуждават да съм единак. За моя тип музика няма голям пазар у нас. На Запад нещата стоят по различен начин. Разбира се, там и мащабите са съвсем други.
– Искам да ви провокирам. Да си представим следната ситуация – идва при вас популярна фолк певица и ви предлага да направите дует. Ще се съгласите ли?
– Зависи коя певица ще дойде, но веднага казвам, че няма да пея нейните песни. Ако тя се включи в мое парче – добре. Сега няма да казвам имена, но има две певици от този жанр, с които бих се съгласил да направя дует. Друг е въпросът дали те въобще ще дойдат при мен.
– Във вашия репертоар има песни, в които използвате мотиви от българския фолклор…
– Да, още през 1990 година, когато „Балкантон“ издаде моя плоча, използвах в записите народни инструменти – тамбура, гайда и тъпан. В следващите няколко албума също го направих. Тогава така съм го почувствал. Сега вече не използвам тези инструменти за песните си.
– А смятате ли да издавате нов албум?
– За есента подготвям издаването на двойна плоча. Иска ми се да събера най-доброто от моя репертоар, изпълнено на живо. Досега нямам издаден концертен албум. Затова желанието ми да го направя е голямо.
– Да минем към личните въпроси. Каква е тази ваша способност да запазвате добрите отношения с жените, с които сте имали връзка, дори когато се разделите с тях?
– Най-странното е, че и жените ми си стават приятелки, което ми идва в повече. (Смее се.) Не знам как се случва това, че запазваме добрите отношения. Не съм се разделял с някаква радост! Имало е драми! Но с времето помъдряваме и това се случва и при двете страни. С Наталия Симеонова сме в чудесни отношения. Радвам се, че тя намери свестен човек като Денис Ризов. С него също сме близки.
– Бившата ви приятелка Наталия Симеонова беше на промоцията на вашия албум „Електро“. Тя продължава да пише текстове на песни за вас. Вие й благодарихте публично, но й казахте нещо много лично за общото ви минало: „Хубаво беше!“.
– Така ли съм казал?! О, благодаря, че ми го припомнихте! Добре че ми е хрумнало да кажа нещо толкова кратко и в същото време съдържателно!
– С настоящата ви съпруга Людмила Сланева-Локо също преживяхте раздяла. Сега заедно ли сте?
– Да, заедно сме. Раздялата е нещо нормално при хора, които имат 26 години брак. Не бяхме заедно известно време, но се събрахме.
– Значи умеете да прощавате?
– Да. Всеки прави грешки! Но за да съм честен докрай, ще кажа, че и тя имаше случай, когато ме прие, след като си бях тръгнал. И аз не съм цвете за мирисане.
– С дъщеря ви Никол записахте обща песен, но тя отказа да продължи по музикалния път. Няма ли шанс да се завърне?
– Не! Не иска. Тя съвсем скоро се дипломира. Специалността й е пиар и връзки с обществеността в Нов български университет. Пее много хубаво и ми е мъчно, че не желае да се занимава с музика. Искаше ми се да й се случат нещата, защото е страхотна. Но това насила не става и аз няма какво да направя.
– Преброихте ли си приятелите, докато бяхте в болницата?
– Много хора ми се обадиха, за което им благодаря. Но моята голяма болка е, че самият аз загубих доста приятели и те ми липсват. Режисьорът Илиян Симеонов си отиде млад, режисьорът Пламен Панев също. Аз съм от малкото градче Велики Преслав и когато се прибера там, виждам, че хората с които се събираме, постоянно намаляваме. За жалост, такъв е животът.
– Какво все още искате да ви се случи?
– Не спирам да мечтая. Но след като излязох от болницата, само се моля да бъда здрав. Няма нищо по-важно от това.
– Ще си направите ли нова татуировка?
– Приключих с татуировките отдавна, но вие ме провокирате да се замисля. Така че нищо не се знае – може и да си направя!
От Русия се връща с шест вилици и един бинокъл
Един от славните периоди в кариерата на Стенли е времето, което изкарва в Русия. Заминава преди промените през 1989 година, след като музикантите от група „Спринт“ го канят да отиде на фестивал с тях. На един от кръговете печелят първо място и получават предложение да започнат серия концерти.
„Уж щяхме да сме само десет дни, а останахме две години – разказва Стенли. – Повече от седмица имахме концерти и в Киев, в огромна зала като нашата „Арена Армеец“, с групите ДДТ и „Алиса“. И тогава най-изненадващо за мен получих покана да започна работа с група „Алиса“. Те ме напиха и аз първо приех. Обясниха ми, че им трябва вокал с висок глас като моя. Да, но се оказа, че не мога да тръгна с тях, защото имаме вече сключени договори със „Спринт“ и няма как да не ги изпълним, тъй като трябваше да плащаме големи неустойки.“
Стенли не крие, че много пъти си е мислил как е щяла да се развие кариерата му, ако беше останал да работи в Русия. „Животът поднася големи изненади и не знаеш накъде ще завиеш. Там може да се алкохолизираш, да попаднеш на рускиня, която да ти разкаже играта, но може и да станеш голяма звезда. За съжаление, аз съм човек, който не пести. Дори за две години работа в Русия се върнах с шест вилици и един бинокъл. Мой колега си купи две лади от тогавашния „Кореком“. Но аз не съжалявам за нещата, които съм правил“, признава Стенли.
Антон Стефанов