Иво ДИМИТРОВ
Битката за шефския пост в Националната галерия се реши от сблъсъка между настоящия заместник-министър на културата Тодор Чобанов и бившия министър на същото ведомство Вежди Рашидов. Стари сметки за разчистване и натрупани конфликти заложиха бомба, която избухна в ръцете на един от фаворитите за поста и нищо неподозиращ – Пламен Петров. Но какво се случи всъщност.
Знайно е, че Министерството на културата е дадено на феодално разпореждане на партията на Слави „Има такъв народ“. А може ли от Трифонов да се очаква нещо друго в културата освен чалга, трябва сами да развинтите въображението си докъдето можете.
Впрочем културата винаги е минавала някак встрани от всички управници през последните 35 години. Премиери, президенти и така наречени представители на политическия елит масово демонстрират народняшки критерии. Някакъв особен вид естетика, ограничена между лекия тип естрада на Веселин Маринов, софт чалгата на Ивана, несръчните опити пред статива на аматьора ентусиаст Павел Митков, литературните напъни на Захари Карабашлиев и актьорското майсторство на сегашния министър Мариан Бачев. Вероятно това е причината в преговорите за кабинета „Желязков“ ресорът с лека ръка да бъде даден на Слави Трифонов, неговия оркестър, Ванката и останалите зад декорите. А да пробуташ културата на тази естрадно-сатирична трупа, е равностойно да й отредиш място не в ъгъла, а директно в едно от помощните помещения на политическото жилище.
Там е настанен Тодор Чобанов, който обича пред името му да се изписва титлата „доктор“. Д-р Тодор Чобанов е онзи млад мъж, чиято кариера тръгна стремглаво нагоре по времето на Бойко Борисов. Полетът му временно бе преустановен от Вежди Рашидов, който го свали от поста заместник-министър на културата. И тази драма се преекспонира в годините. В последния двубой за Националната галерия Рашидов загуби, за да ни стане ясно, че настоящият съветник по културните въпроси на премиера Росен Желязков е загубил позициите си. Меко казано.
В същото време Чобанов е успял някак да си подреди по-добре кариерните карти. След изгонването му от Министерството на културата той бе преразпределен за заместник-кмет на Йорданка Фандъкова. През 2021 година бе освободен и от този пост заради забавени проекти и сериозни проблеми, свързани с детските градини в най-големия ни град. По онова време сегашният съпредседател на „Да, България“ Ивайло Мирчев директно обвини Чобанов, че бил в основата на схема с уреждане на деца в детските градини на София, към които напливът от години е в пъти по-голям от приема. От известно време Тодор Чобанов възкръсна за политиката, оправдавайки поговорката, че където е текло, пак ще тече. Този път възкресението минава през партията на Слави Трифонов и неговия гуру Орлин Алексиев, за когото в разследването на стр. 8–9 вече споменахме, че има трайни интереси в Националния институт за недвижимо културно наследство (НИНКН).
На практика културата – този не чак толкова доходен сегмент, е в ръцете на Орлин Алексиев. Пръстчетата на Алексиев са броили далеч по-сериозни суми от сегашните мизерни трохи в културата, но както се казва, по-добре врабче в ръката, отколкото сокол в небето.
И покрай НИНКН и овластяването на д-р Тодор Чобанов съвсем естествено могат да се решат и други важни „творчески“ задачи. Да не си помислите, че се губи време – вече се решават, но за повечето от тях – друг път. Господин докторът, в ролята си на заместник-министър на културата, успя да унижи стария си враг Вежди Рашидов. Удари по Пламен Петров, за когото разбрал, че скулпторът има предпочитания. Така Петров – изкуствовед от висока класа и с наистина изключително модерна визия за развитието на институция от ранга на Националната галерия на практика стана невинна жертва на битката между егото на Чобанов и егото на Рашидов. А щом държавата си позволява с лека ръка да се лиши от толкова висока експертиза, значи има нещо гнило в цялата работа.
Всичко, написано дотук, няма за цел да внуши, че Анелия Николаева не е достоен директор на Националната галерия. Напротив. Който е гледал събеседванията с кандидатите, със сигурност е останал впечатлен от ясните й послания, стегнатото изложение и визията й за бъдещето на институцията. Безспорно тя и Пламен Петров са изкуствоведите с най-висок коефициент на полезно действие от всички, участвали в конкурса. От намеренията на Николаева става ясно, че дните на досегашната постоянна експозиция, подредена от Светлин Русев, са преброени. Можем със затаен дъх да очакваме и края на безметежните дни на кръга около Яра Бубнова, начело с Недко Солаков. Тези хора бяха превърнали най-големия ни музей в свой частен. По-лошото – живееха с чувството, че е такъв.
За Пламен Петров, който направи от галерията в Казанлък един от най-значимите музеи в страната и осъществи поредица от изследователски изложби, вкарвайки нови и модерни форми на общуване с публиката, остава дълбокото огорчение. Той няма как да забрави, че д-р Чобанов се бе презастраховал да не би като втори, подкрепеният от Вежди Рашидов кандидат да обжалва конкурса. Така несправедливо бе класиран дори зад далеч по-скромните като възможности Надежда Джакова и Светлана Куюмджиева. При всички случаи Националната галерия излиза от точката на безвремието, в което я вкараха Яра Бубнова и нейното обкръжение. Културата обаче запазва неравноделния ритъм и остава подвластна на обли глави като Орлин-Алексиевата.
П.П. Пламен Петров беше шанс за българското изкуство. Овластени чиновници се подиграха с него. Ако съм на мястото на този млад човек, който спокойно може да работи във всеки голям и престижен европейски музей, щях да направя точно това.