Иво Димчев, който вече има втори „Икар“ в категорията за съвременен танц и пърформанс – спечели го с интерактивния си соло пърформанс Metch (Музика, изложби, театър, хореография), пет вечери в края на май ще представи във Виена новото си музикално шоу по композиции на Йохан Щраус. Възпитаникът на Николай Георгиев от експерименталната театрална школа 4xC е забъркал поредната доза от остроумно и абсолютно неочаквано зрелище. Публиката по света и у нас отдавна се е убедила в талантите му. През 2016 г. получи първия си „Икар“ за Operville и Facebook Theatre, през 2017 издаде дебютния си авторски албум Songs From My Shows, последваха Sculptures (2017), „Тракия“ (2022). Би Би Си го нарече „културен феномен“ заради 400-те домашни концерта в България, Турция и САЩ през пандемията, а списание The New Yorker публикува респектиращ портрет на артиста. Иво Димчев е резидент в прочутия театър „Ла Мама“ в Ню Йорк, където е премиерата на мюзикъла му In Hell with Jesus/Top 40 и на Metch.
– Какво е да ви аплодират в Народния театър, господин Димчев, както ви се случи на церемонията за раздаването на Икарите?
– Вълнуващо е, защото рядко имам взимане-даване с български артисти и българска сцена. Преди 20 години работих с Галин Стоев, Деси Шпатова. Голям подарък е да бъда приет от тукашното театрално общество с представления, правени за публиката извън България. И тъй като не се чувствам от тази среда поради факта, че работя по света, за мен срещите и наградите в България са много повече от случващото се в Европа и Америка, където започнах да показвам спектаклите си още от 2002 г. Така съм искал, така е станало. Но и в България съм бил на всички фестивали за съвременно изкуство и танц, имам публика, която следи какво правя, така че всичко е в реда на нещата.
– Ако не се лъжа, тук дебютирахте в „Археология на сънуването“ на Галин Стоев.
– Да, това беше първата ми работа – малко след краткосрочния ми престой в НАТФИЗ. Галин Стоев беше от режисьорите, които първи ми обърнаха внимание. Бях им доста интересен – и на него, и на Иван Добчев, и на Явор Гърдев, до един ме канеха и бяха приятелски настроени. Отидох при Галин може би заради текста на Иван Вирипаев, по чиито „Сънища“ направихме „Археология на сънуването“. Вирипаев най-плътно се приближава до моето разбиране за съвременна драматургия, най ми е интересен. А когато Галин ми каза, че мога да правя и хореографията на постановката, вече нямах никакви колебания.
– Какво най-много ви дразнеше в НАТФИЗ, където оставате само три семестъра?
– Вече бях облъчен от Николай Георгиев, от неговия революционен и новаторски подход в театралното образование, от „неуважението“ към класическите текстове и техните автори. В училище той ни позволяваше да редактираме, както си искаме. Даваше ни много свобода. Тази свобода нямаше как да я получа в НАТФИЗ. Когато влязох в Академията, на мен вече ми беше достатъчно широко около врата и не исках да се лиша от усещането. Видя ми се доста ограничаващо изведнъж да се преклоня пред някакви класици, да изпадна в илюстрирането им. И разбрах, че няма как да се случи.
– Доста миролюбиво звучи.
– Не исках да съм във война през цялото време, исках да ми е приятно, да ми е кеф. Да бъда подкрепян от преподавателите в това, което съм избрал за себе си, а не да ми казват „Не може“. И когато с Тодор Колев изпаднахме в различия, свързани с интерпретацията на Чехови разкази, осъзнах, че няма защо да си губя времето. Опасявах се, че мога да разваля вкуса, който бях изградил в някаква степен в школата на Николай Георгиев. Той беше много либерален човек, ние бяхме автори, всеки от нас правеше собствения театър – колкото и да сме били деца и нищо да не сме разбирали. Това беше свобода, която не бях готов да жертвам на никаква цена. Решението да напусна НАТФИЗ, разбира се, беше доста разочароващо за родителите ми. Но много бързо след това започнах да работя с Галин Стоев и с други режисьори, така че актьорски предизвикателства не ми липсваха.
– Не ви е липсвала и смелост.
– Да, Николай Георгиев умееше да инжектира не само свобода, но и необходимата доза дързост. Това е най-силната му роля в образоването на младите артисти, на младата кръв, на младите мозъци. Може би в определени моменти съм имал нуждал да следвам режисура и драматургия, различни от неговите, но той ни научи, че театърът е нещо много лично. Че човекът на сцената е на първо място, че той е преди всички, едва след него идват Шекспир и Чехов.
– Защо във вашите представления сякаш се движите по ръба?
– Николай Георгиев ни възпита и в честност. Най-важното е като артист да бъда честен през цялото време – в собствените си граници и страхове, в собствената си територия, в която искам да живея, да мисля, да съпреживявам. И ако тя е по-обширна, отколкото тази на потенциалния зрител, трябва да намеря начин да накарам моята публика да се чувства добре дори на места, които за мен са удобни, а за нея не. Като артист съм длъжен да открия езика и средствата, за да отведа зрителите там, където няма да им се стори достатъчно уютно – напреки техни морални, етически, естетически и политически разбирания. Тази честност може би е дошла от Николай Георгиев, може би от семейството ми. Преди 20–30 години България не се радваше на кой знае колко голямо разнообразие на сценични езици и възможности. И тази сивота, тази празнота, тази липса ме е подтиквала за някои неща.
– Не са много артистите като вас, които включват зрителите в действието.
– Още на 13 разбрах, че четвърта стена не съществува и постоянно трябва да си в диалог с публиката. Повечето ми спектакли са интер0активни. Правил съм и херметизирани представления, в които съм показвал важна за мен позиция. През последните години все повече се връщам към изначалната необходимост да въвличам зрителите – дали драматургично, дали хореографски, дали музикално, дали като партньори. Но винаги са ангажирани доброволно – който иска, се възползва да влезе в играта, който не желае, е наблюдател.
– В Metch отивате още по-далеч – предизвиквате спор между зрителите.
– Те четат репликите на екрана зад мен, докато рисувам. Гласуват за картините, правят селекцията. Могат да купуват, да наддават. Има два микрофона – единият е за позитивните, а другият е за изключително негативните. Всеки може да изрази мнението си за нарисуваното. Това осигурява съдържание, което никой драматург не може да обещае. Всички са ангажирани. За едните е лесно да кажат, че рисувам ужасно, че съм бездарен и че картината е кошмарна. Те са в състезание с другите, които пък твърдят колко нарисуваното от мен е невероятно и гениално. И двете позиции звучат еднакво абсурдно. Разбира се, негативните винаги са по-забавни и по-интересни. Рядко си позволяваме да бъдем толкова критични в реалността и когато някой си го позволи дори на ужким, вдига адреналина и на останалите. Друга тема е, че докато рисувам картината – фигура, която държи дете, а хората говорят каквото си искат, написвам върху платното „Газа“. И създавам конкретен контекст, който понякога променя посоката в потока на съзнанието в зрителите, друг път въобще не им въздейства. Едно е да обсъждаш изкуство, друго е да коментираш болезнена и гореща тема като войната, която някои хора като че ли не забелязват. Те са огледало на обществото, което си затваря очите пред най-страшните неща – и понеже сме безпомощни пред тях, предпочитаме да не ги коментираме. Но няма как да ги спестя като артист, който всеки ден наблюдава и слуша. Няма как да отсъстват от разговора ми с публиката в Metch.
– И основното в него е дали сме състрадателни.
– Дали сме способни да произвеждаме любов в ситуации на жестокост и насилие, дали сме способни да произвеждаме тъга и съчувствие. Или ставаш жертва, или агресор. Важно ми е този дебат винаги да намира място в постановките ми – за добро или за лошо. Но вярвам, че е за добро. През играта и преиграването излизат много неща, които всеки от нас си мисли, но не ги изрича. Обществото ни е възпитало да сме куртоазни, да сме любезни, да спестяваме заради някакво привидно уважение. Много по-лесно е, когато театрализираме тайните мисли. Изричането, дори и най-негативното, приобщава към съзаклятието. Да си кажем и най-радикалното, и най-обидното – това е хубавото на театъра, това е хубавото на изкуството. Не смятам, че наложените вербални граници са здравословни за психическото ни и духовно състояние. Сцената ни позволява да стигнем до крайности, които законът ни забранява.
– Отдавна разбихте политическата коректност, докъде можете да стигнете като артист?
– За мен всичко е въпрос на диалог и дискусия – за войната, за сексуалността, за хетеро сексуалността, за хомосексуалността… И без това постоянно говорим за тях – в тесен кръг, в още по-тесен кръг, с психотерапевта си. Или въобще не говорим. А щом те е страх да говориш за нещо, значи то има място в театъра. Театърът би трябвало да е арената на истините. Не се събираме, за да си правим буржоазна забава и да избягаме от проблемите. Тъкмо обратното – изкуството е, за да влезем още по-дълбоко в тях, да ги разнищим, да ги разберем. И може би да направим крачка напред, да намерим решение, да сменим динамиката към по-здравословна перспектива, а не към потискаща, депресираща и разрушаваща ни. Така че има ли тема, която е неудобна социално, семейно и политическо, би трябвало да е на сцената.
– Може ли театърът да промени живота на човека?
– На някакво микроскопично ниво. Дори и десет души да разберат нещо за себе си, да бъдат освободени от страхове или съмнения, си струва. Или да бъдат надъхани със смелост и вдъхновени за нещо наистина със смисъл. А и аз нямам друг избор, това мога да правя, с това служа на обществото, не ставам за счетоводител или бизнесмен. Ние всички сме в служба един на друг.
– Отдавна знаем, че на сцената сте достатъчно освободен. А как сте извън нея?
– О, в живота съм много зле. Твърде срамежлив съм, нямам нищо общо с това, което хората виждат под прожекторите. Или поне така си мисля. Намирам се за доста скромен. Щях да бъда и незабележим без татуировките ми. На сцената съм отворен, когато съм в драматургията, тъй като тя е много повече от мен. Тогава си позволявам разни неща, защото нося по-сериозна отговорност. В частния си живот имам отговорност само към родителите ми, към семейството. Доста съм саможив, защото непрекъснато пътувам по летища и пребивавам в хотели.
– Кога ще гледаме документалния филм „В ада с Иво“ на режисьорката Кристина Николова?
– Вероятно на „Киномания“ през есента. През 2020 година качих първите видеа за домашните концерти от началото на пандемията, бяха като минидокументални филмчета, облечени в песен – как влизам в апартаментите на хората, как общувам с тях. Оператор снимаше всичко, успоредно с моя асистент.
– Какво има в екранния разказ?
– Какво ли няма?! На фокус са домашните концерти, театралните ми проекти, семейството, отношенията с майка ми и баща ми, моменти от личния живот, любовите ми. Действието се развива в България, Турция и Щатите – в Ню Йорк и Лос Анджелис. Има и саундтрак с 20 песни, които ще издам отделно. Премиерата на „В ада с Иво“ е на 9 май на кинофестивала в Мюнхен.
– Разкажете за музикалното шоу, което правите по Щраус?
– Звъннаха ми от доста тежкотоварния и сериозен форум на изкуствата „Фествокен“ във Виена да направя спектакъл по музика на Йохан Щраус, нали сега Австрия и светът празнуват 200 години от рождението му. Вероятно са видели каква бездънна глупост съм сътворил с арията от „Вълшебната флейта“, която стана голям хит в Тик ток, тя е от мюзикъла ми „В ада с Христос“. Хората са го гледали на премиерата във Виена, а сега са решили да се изгаврят със себе си. Не съм фен на музиката на Йохан Щраус, намирам я за буржоазно забавление, изолирано от света и живота, но същевременно си давам сметка, че има нужда от Щраус. Както и от моите „Баница“ и „Водка“, когато на човек му изпуши главата и гледа да олекоти напрежението. Щраус го е правил, понякога го правя и аз. С пълното съзнание колко обезценявам претенциозността си на съвременен артист.
– Пълен сте с противоречия.
– Играл съм спектакли на голямата сцена в Центъра „Помпиду“ в Париж, в МоМа в Ню Йорк, на много престижни европейски места. Пял съм и в чалга дискотеки в България. Едва ли друг може да се похвали с подобни контрасти. Високото и ниското имат допирни точки. Ако ги няма, започва да мирише на не-истина, на фалш. Високото винаги е било свързано с ниското. И винаги има някой, който се грижи да бъде очевидно. И шкембе чорбата, и баницата са значими за психическото ми здраве, за любовта ми, за изкуството ми. Много хора са ме питали защо пея за просташки неща, след като съм сериозен артист. Именно защото съм сериозен артист, мога да си позволя. За мен няма табута, щом нещо е част от живота, независимо дали го обичам с първа чакра или с пета чакра. Но не търся нарочно табутата, за да ги превръщам в теми. Преди 20 години смятах, че тялото ми е инструмент, че кръвта е неговата естетическа стойност и започнах да работя с нея в „Лили Хендел“ и в други спектакли. Автоматично се превърнах в произведение на изкуството, в нещо като Мона Лиза, а при нея става дума за милиони. Връзката между естетичното и капитализма за много хора понякога е табу, особено в сценичните изкуства. Във визуалните не е толкова срамно и забранено да се говори за пари.
Всеки месец ще праща идея за песен на сензацията Ерика Баду
Засега по-вероятен е дуетът му с небинарния швейцарец Немо, който спечели „Евровизия“ през 2024 г.
Иво Димчев, чиито творчески избухвания нямат почивен миг, мечтае за дует с Ерика Баду – страхотната американска певица с „Грами“, композитор, продуцент, активист и актриса, обявена за първата дама на новия соул. Тя поства две негови песни, като едната, „Отварям очи“, дори е на български. Споделя и I-cure, като уточнява: „Това е моят хит“. За Иво тези думи са най-невероятният подарък за годината. Мечтата му обаче е за дует с Ерика Баду.
„Няма да се откажа, няма да се предам, макар че на предложението ми тя отговори само с усмивка. Всеки месец ще й изпращам по една идея за песен. Ерика Баду е невероятна, толкова е напред във времето“, споделя пред „Филтър“ артистът.
По-вероятният в близкото бъдеще тандем ще е с Немо, небинарния певец от Швейцария, който през 2024 г. спечели „Евровизия“. „Вече си обменяме идеи. Може да е нещо по Щраус от моите глупости, примерно, да обединим няколко в коледно парче. Някои от текстовете за Щраус са доста срамни. Повечето песни се въртят около секса, една от тях е за мастурбацията. Има и за еманципираните дами, които не само са готови за любов, но и са луди за любов. Друга възхвалява парите, но същевременно казва, че те не са най-важното. Целта е публиката да ги запее и да танцува, към всяка песен ще има хореография и реквизит за зрителите“, разказва Иво Димчев.