Теди Москов написа забавната, интересна и исторически поучителна сатира „Дабъ дешил ине“ („Да бъдеш или не“) специално за драматично-кукления театър „Васил Друмев“ в Шумен, където поставя за първи път в дългогодишната си кариера, започнала от Смолян и стигнала до Европа. В лудешката история за предотвратяването на един от най-големите световни конфликти, което се случва не благодарение на политици или генерали, а на трупа от артисти, заедно с домакините участват Мая Новоселска и Евгени Будинов. Будинов е Кихлер – висок, с мустаци, надаващ крясъци от сорта на „Ще трябва да смачкаме някой етнос“. Когато момиче на късмета оповестява, че „Първата изтеглена нация за унищожение е арийската“, Кихлер подскача в ужас и вика „Нихт, нихт“. А щом циганката гледачка Мая Новоселска прогнозира на Кихлер: „Много хора ще страдат, в бункер ще умреш“. Монологът на Хамлет „Да бъдеш или не“ изиграва решаваща роля за обратите в действието.
Теди Москов, който периодично се вдъхновява от сюжети на най-големите в италианското кино на XX век, този път е провокиран от Ернст Любич – актьор и режисьор в театъра на реформатора Макс Райнхард в Берлин по времето, когато Панчо Владигеров е композитор там през 20-те години на предишното столетие. Любич е евреин и успява да избяга в САЩ, преди Хитлер да окупира Европа. В Америка той снима въпросния филм „Да бъдеш или не“, в който всичко се случва в театър в Полша – доносник на нацистите го обърква с щаба на Гестапо, тъй като актьорите са с униформи на тайната германска полиция. Теди Москов избира темата за своята хиперболизирана до карикатурност версия на нацизма и национализма, защото, както коментира той, те се надигат с нови сили и превръщат света в котел с бълбукащи врящи отрови. Всичко е много плашещо, а в Китай, САЩ, Русия и Северна Корея „управляват диктатори, които не са с акъла си“, казва известният режисьор.
– Откъде тръгна идеята за новия ви спектакъл, господин Москов?
– От филма на Ернст Любич To be or not to be. Той е пародия както на хитлеризма, така и на съпротивата срещу него. Преработил съм сценария и става въпрос за Фтората с „Ф“ сФетовна война, а съперниците в нея са не Хитлер и Сталин, а Кихлер и Ставалин. Унищожителите на Кихлер пък ще се окажат артистите от един театър. Няма да разказвам повече.
– Нима артисти могат да свалят диктатори? Тези в Русия, които не славословят Путин, са напълно безпомощни…
– В добрата комедия това е напълно в реда на нещата. Чаплин го е загатнал още във филма си „Великият диктатор“. Разменяйки се с Хитлер, той овладява тълпата с красива човечна реч. Не се съизмервам с Чаплин!
– В типично вашия стил поставяте за дебат през сатирата най-болезнените теми на съвременните общества – ескалиращата агресия и вечното манипулиране на тълпата. Как тълкувате тези теми на сцената и извън нея?
– Под лупата ми е нацизмът. Способността на човек да обяви група хора за по-низша, независимо дали става въпрос за раса или за класа, не мога да си я обясня. Затова й се присмивам. Под лупата ми са и вечната зависимост на човека от изрода, необяснимият респект, който хората изпитват към кретените, въодушевлението, с което ги избират на власт, а после и възторгът, с който ги следват. Хитлер съвсем демократично е спечелил избори в Германия. Няма преврат, липсва и революция. Не са намерени данни и за фалшифицирането на изборните резултати.
– Когато правехте постановките си в Германия, какво ви впечатляваше в обществения или частен дебат на тема „нацизъм“ и „неонацизъм“?
– Не съм следил такъв дебат. На артистите там им беше неудобно да си правят шеги с тия неща. Но от друга страна, ставаха неимоверно изобретателни, ако от сцената трябваше да се подиграват на италианци, гърци, турци и цялата интернационална палитра от готвачи, обитаваща страната им и разнообразяваща немската кухня с ресторантите си. Чувството за някаква „специалност“ на нацията им обаче никак не им е чуждо.
– Мислите ли, че българските политици тук и сега действително се стремят към някаква промяна, или всеки спасява кожата си поединично?
– Откъде да знам. Смятам, че и на тях не им е ясно. Може би са като в електрическия заряд, където плюсът и минусът вървят ръка за ръка. „Не знаеш какво ги свързва“, казваше учителката ми Юлия Огнянова по повод учудването ми относно създаването на някои нови групички в театралното ни съсловие и сключването на неописуеми „идейно-естетически“ съюзи. Какво може да ги свързва тези отгоре ни? Замислям се за Салватор Дали, Йеронимус Бош и Зигмунд Фройд…
– Забелязал ли сте на ваше представление някои от така наречените нови и модерни политици?
– Външният им вид не предполага да имат интерес към театъра. Още повече че мен ме няма в техните компютърни платки.
– Вашата „Улица“ беше последното силно и автентично телевизионно шоу. Защо според вас родният ефир, който е пълен с всевъзможни формати, някои от които са откровено тъпи, остава недостъпен за предавания като „Улицата“?
– „Улицата“ никога, ама никога не е била социално шоу. Беше съчувствие към човека – свестния, мечтаещия, тъжния, малкия… Това, което пречи днес за връщането на шоуто, е, че не е печелившо. Никой няма как да удвои парите си, вложени в него. А и аз съм уморен да се захващам отначало.
– Има ли все още български интелектуалци, чийто глас се чува и с който хората от властта биха се съобразили?
– Аз не съм от тях. Но ако се вслушат в някого като Стефан Цанев например, би им се отразило добре. Не би било лошо и да попрочетат оттук-оттам Симеон Радев, също и овчарчето Джендо от Медвен – Захарий Стоянов.
– Как оценявате етапа, на който в момента се намира българският театър?
– Не поставям бележки. Но духовният кючек вилнее и унищожава. По сцените се вихрят лесни сюжети, в които събитията са като плочки за домино – бутнеш първата, пада последната.
– Има ли антидот, с какво можем да преглътнем вредата от отровите на халтурата?
– За жалост, не мога да се сетя за този антидот, след като всяко сериозно и умно представление трябва да покани халтураджии в състава си, за да има успех.
– Най-важният урок на Юлия Огнянова за постигане на качество в театъра?
– Уроците й бяха за морал, не за театър. Етика и естетика за нея беше едно и също. Тя особено ценеше „плебейския“ хумор. Добре че не може да види в какво се е изродил той днес.
– На 7 април ще получите голямата награда на Сатиричния театър на името на Георги Калоянчев. Като дете ходехте ли често да гледате представления в Сатирата, или предпочитахте Младежкия театър, където сте израснали?
– За мен Калата е вулкан и някак си ми е неудобно имената ни да са в едно и също изречение. Във филма ми „Рапсодия в бяло“ той направи блестящо всичко от първия дубъл. Струва ми се, надявам се, мечтая си, внушавам си, че е бил развълнуван. А в Сатирата ходехме на спектаклите на Младен Киселов, защото той живееше у нас. Иначе бях „абониран“ за Младежкия театър. (Д-р Рада Москова, майката на Теди Москов, е лекар на трупата, б.а.)
– Калоянчев как прие, как коментира поканата ви да изиграе старец в старческия дом в „Рапсодия в бяло“?
– Не съм го режисирал. Само му намекнах каква е посоката, в която трябва да потегли. Целият текст и обликът на типажа му са си изцяло негова измислица.
– Какъв тип постановки ви бяха най-интересни във вашето юношество?
– Най ме интригуваха лошите. Да измислиш реплики, невъзможни за произнасяне, да създадеш персонажи, невъзможни за запомняне от публиката и още по-невъзможни за интерпретация от актьорите, явно се искаше майсторство. Иначе настръхвах от възторг на „Приказки на Карел Чапек“ и на „Напразните усилия на любовта“ на Леон Даниел. Гледах ги всяка вечер. Може би така добих представа за тънкостите, свързани с продължителността на живота на едно представление. Когато си го гледал 100 пъти, подразбираш защо и кога то се механизира и как би могло да се опази свежо.
– В „Куче в чекмедже“, детския кинохит по сценарий на майка ви Рада Москова, играят няколко именити наследници – Емил Димитров-син, Александрина Пендачанска, Людмила Филипова… Искахте ли и вие да се снимате във филмите по сюжетите на известната писателка, все пак сте били с връзки?
– Ходил съм на доста кастинги, но винаги ме късаха. Глътвах си езика.
– Защо, какво ви водеше до тази паника?
– Страх ме беше, че ще се изложа и всички ще разберат, че за нищо не ставам. Освен това камерата ме парализираше по някакъв начин. Обективът за мен беше като страшна космическа черна дупка, която засмукваше същността ми. Ужас!
– Все забравям да ви питам: умеете ли да свирите на хармоника? Баща ви, д-р Стефан Москов, е четвърти в света в прочутото надсвирване, проведено в Италия.
– Не. Не съм и опитвал. Изпитвах такова възхищение от баща си, че не ми е идвало и наум аз да се пробвам.
– Баща ви е свирил в оркестъра на Леа Иванова, вие общували ли сте с певицата?
– Веднъж само. Беше, когато, току-що роден, излизах от родилния дом. Има ме на снимка – бебе в ръцете на Леа. Нашите са нямали кола и тя е дошла с нейната да ни закара у дома. Да си кажа честно – не ми е любимата певица, но като типаж за кино би била страхотна.
– Кой от любимите ви италиански киносюжети ще оживее в следващия ви сценичен проект?
– Като че ли ще е български сюжет. Мисля за филмите „Топло”, „Кит“ и за „На чисто“- единственият филм на Леон Даниел. Относно италианските сюжети бих се захванал с „Армията на Бранкалеоне“ на Марио Моничели, но само ако намеря най-подходящия актьор за лудия рицар с жълтия кон. Трябва да е от ранга на Ивайло Христов, а като него са малко.
– Какво си казахте със знаменития италиански режисьор Марио Моничели, когато късметът ви проработи и се срещнахте с него?
– Докато му подарявах българско вино, се пошегувах. Моничели ме попита дали е хубаво, а аз му отговорих, че не знам и че съм свикнал световни режисьори да дегустират виното ми. И затова му го нося – да го опита и ако му хареса, да ми се обади, за да си купя и аз.
– Има ли смисъл да мислите за кино в България? В постановките ви има много кино, не ви ли се снима отново филм?
– Не мисля за кино, а за смисъла на киното. За мутациите му… За съдбата му… Горко му.
Албена АТАНАСОВА
