Навремето великият бас Фьодор Шаляпин разказва на българския си колега – световноизвестния тенор Петър Райчев, впечатленията си от Константин Михайлов-Стоян, баща на българската опера и основател на българската вокална методика: „Да, батенка, той беше артист. Помня, в 1898 г. бях поканен да гостувам в Нижний Новгород в „Русалка“ от Даргомижски. Преди да тръгна, директорът на театъра ме предупреди, че ще имам опасен партньор – българина Михайлов-Стоян в ролята на Княза, който миналата година бил любимец на публиката. Започна представлението. И ето на сцената се появи Михайлов-Стоян. Красавец, строен… Първото действие мина почти при равен успех за него и мен. Но в трето действие, когато се явявам след неговата ария като луд, трябваше да чакам дълго, защото в салона настъпи някаква революция. Тази ария той я повтори три пъти. Да, той беше артист, и то голям! След него съм имал десетки партньори в същата роля, но винаги пред очите ми остава неговият образ и чувам неговия необикновен леещ се глас“.
Името Константин Михайлов-Стоян днес едва ли говори нещо на повечето българи, но този скромен българин от Бесарабия навремето е първи тенор от Императорските руски театри, гастролира в частните опери на Москва и Киев, в Италия и Франция, дори и в Турция.
Роден е на 23 март 1853 г. в бесарабското село Голям Боялък край Одеса в семейство на преселници от Елхово, прогонени от честите набези на турците.
Той е десетото дете в семейството и пее от съвсем малък. Учи първо в родното си село, а после и в Одеската гимназия, където, като солист на архиерейския хор, показва голямата си дарба. Кариерата му започва през 1881 г. в оперната трупа на Симферопол в Крим – отначало като хорист, а по-късно и като солист. По препоръка на артистите, сред които и неизменните по онова време италианци, той заминава за столицата и постъпва в Консерваторията на Санкт Петербург. В нея прекарва само година. Междувременно работи като учител по музика, за да се издържа. След две години тръгва из провинцията като солист на различни пътуващи оперни трупи и натрупва обширен класически западен и руски репертоар. За кратко време си създава името на ценен и обещаващ млад тенор, ангажират го вече в по-големи театри, пее и в спектакли с великия Шаляпин. Притежава красив, естествено поставен лирико-драматичен теноров глас с хубав тембър и възможности за широк репертоар – от лиричния до по-тежкия.
В Русия пресата често забравя да подчертае българския му произход. Затова той прибавя чисто българското име Стоян
след фамилията си и оттогава е известен така.
Впечатлени от таланта му, големите руски оперни артисти Максимов и Марусина го подтикват да замине за Москва и да се яви на конкурса за оперни певци в Болшой театър. Когато пристига в руската столица, той е на път да се разколебае, но негов познат от театъра почти насила го вкарва пред комисията в залата. Константин постепенно се отпуска така изпълнява арията на Фауст, че след края й бурно го аплодират. Така през 1888 г. си спечелва мястото на първи тенор в Болшой театър. Той е първият българин, който пее на тази известна оперна сцена. Успехът му е всепризнат в оперите „Евгений Онегин“, „Руслан и Людмила“, „Садко“, „Травиата“, Фауст“, „Дама пика“, „Русалка“ и др.
Една вечер, когато изпълнява ролята на Герман от „Дама пика“, самият Пьотър Чайковски е в залата. За преживяването му разказва брат му Модест Чайковски: „С брат ми Пьотър бяхме в една от централните ложи на Болшой театър. Той с най-голямо внимание следеше действието на сцената. По бузите му неочаквано потекоха сълзи. Разтревожен, аз шепнешком го запитах: Пьотър, какво ти е? Защо плачеш?
Чайковски, великият руски композитор, авторът на операта „Дама пика“, със сподавен от вълнение глас ми пошепна: „Братко мой, заклевам ти се – едва сега виждам моя истински Герман. Едва сега разбирам как трябва да живее на сцената. Послушай как пее този българин Михайлов-Стоян. Той разтърси изцяло душата ми, разплака ме. Сега проливам сълзи от силна радост, умиление и вълнение, че моята музика така хубаво се изпълнява от него!“.
След представлението залата е на крака и аплодисментите дълго не секват. Руските вестници тръбят за успеха на невероятния български глас. Наричат го неповторим тенор, артист от най-голяма класа. „Само в изпълнението на българина Константин Михайлов-Стоян на Герман ние видяхме и чухме в тази роля живо лице, разбрахме същността на този сложен образ, както е бил замислен от Пушкин и Чайковски“, пише „Киевски вестник“.
Константин пристига за първи път в България през лятото на 1899 г. Свързва се със сопраното Катя Стоянова и подготвя оперен концерт, който изнася в редица градове на страната. Той е убеден, че в страната ни е време да се направи опера, и предлага идеята си на Министерството на народната просвета, но му отговарят, че е още рано. Разочарован, той се завръща в Русия и продължава триумфалната си кариера. Пее в Москва и Петербург, Варшава, Краков, Хелзинки. През 1903 г. го канят за директор на операта във Вилнюс, Литва, която е в тежка творческа криза. Само за година той изправя на крака театъра, за което получава благодарствен адрес от общината и гражданството. Накрая се установява в Одеса, за да е по-близо до отечеството си.
През 1907 г. отново идва в България. По това време тук се завръщат и други двама бесарабски българи – басът Иван Вулпе и съпругата му, сопраното Богдана Гюзелева-Вулпе, които също живеят с мечтата да основат българска опера. През 1908 г. тримата, заедно с още няколко музиканти, създават Българската оперна дружба, която чак през 1922 г. получава името Софийска народна опера и става държавна. На 18 октомври 1908 г. Оперната дружба открива своя първи сезон в Народния театър със сцени от „Фауст“ и „Трубадур“, като Михайлов-Стоян е едновременно певец и режисьор. До нелепата си смърт от инфекция на зъб на 13 юни 1914 г., Константин стои начело на Оперната дружба и е неин първи тенор и режисьор. С големия си опит той допринася много за професионалното развитие на съставите. Заедно с Иван Вулпе пренасят у нас традициите на руския музикален и драматичен театър от края на ХІХ и началото на ХХ в. Освен че поставя редица български и чуждестранни опери, Константин концертира активно из цяла България. Изнася рецитали с оперни арии, пише статии и студии за музиката и българския фолклор, събира и обработва заедно със съпругата си – пианистката Вера Карамихайлова, и композитора Андрей Стоянов народни песни. Особено го вдъхновяват юнашките и хайдушки песни, които знаел още от баба си и често изпълнявал на рециталите си из България. Най-ранният известен запис на народна песен у нас е на „Мануш войвода“ в негово изпълнение и с акомпанимент на пиано на жена му Вера.
Мария ПЕТКОВА
