„Така се наложи, или както старите хора казват, „писано“ ми е било да преживея много и смятам се задължен да разкажа за тези събития, така, както ги видях – така, както ги преживях. Нека младото поколение – връстниците на моя син – да знае истината на Втората световна война с всички последици, които я съпровождаха“, пише журналистът, публицист и преводач от немски и руски Тодор Куюмджиев, който по чудо оцелява след седем години в сталинските концлагери и три години заточение в Съветския съюз. Тези негови думи, както и разказите му за преживяното от него са включени в книгата „Писано ми е било да преживея много“, съставена от неговия племенник проф. Юлиан Куюмджиев. На корицата й пък е изключителният портрет на Тодор, нарисуван от великия ни бас и талантлив художник Никола Гюзелев през август 1974 г. в Созопол. Вижда се и подписът на оперната легенда.
Тодор Куюмджиев, когото повечето почитатели на Ремарк у нас помнят с прекрасния превод на романа „Искрица живот“, е роден през 1917 г. в Ямбол, но израства в Бургас. От 6-годишен остава без баща, но е буден ученик и се изявява в различни сфери. Пише статии и репортажи, играе в представления на пътуващата театрална трупа на Христо Дерменджиев. Започва да учи право в Софийския университет. В началото на 1943 г. заминава за Берлин, където първата му съпруга – зъболекарката Христина Бижева, специализира в Берлинска университетска клиника. Там завършва право и прави докторантура по журналистика. Освен това е избран за председател на Българското студентско дружество.
По това време войските на Съветския съюз, САЩ и Великобритания започват масирани бомбардировки над цяла Германия. При една от тях през май 1945 г. загива съпругата му Христина. След като немците капитулират на 9 май, Тодор отива до квартирата, за да си събере багажа и да потърси по-сигурно място за подслон. Апартаментът обаче се намира във вече окупираната от съветските войски част на града. Докато се опитва да се придвижи между зоните, руснаците го арестуват без никакви обяснения. Подобна съдба имат още десетки хиляди души в зоната на съветско влияние.
„Враговете“, сред които е Тодор, са натоварени на влакове и изпратени в Съветския съюз. Там на 16 август военен трибунал го осъжда на 7 години в Инта, Коми – един от най-големите лагери в системата на ГУЛАГ. Първоначално е разпределен в мините, което го обрича на сигурна смърт, тъй като условията са нечовешки. Той обаче успява да се спаси благодарение на грузински лекар в лагера, който разбира, че в България Тодор е служил в санитарна рота като войник в Бургас, и го взима за помощник в лечебницата.
Години наред родителите и близките му у нас нямат никаква представа какво става с него и накрая приемат, че е загинал при бомбардировките в Германия. Научават, че е жив, по невероятен начин, подобно на този, показан в грузинския филм „Покаяние“. Тодор издялква на една от дървените трупи, които плуват по съседната река, името си, адреса в България и надпис, че е жив. Дървото е намерено от руски селянин, който предава информацията до България. След като научават добрата вест, близките му търсят различни начини да го освободят и върнат в родината. През това време преместват Куюмджиев в друг лагер, където условията отново са непоносими, а студът сковава всичко наоколо. По време на транспортирането му дотам Тодор среща героя от Лайпцигския процес Благой Попов, който също е изпратен на заточение. Благой първо е посрещнат с почести в СССР, но след това е нарочен за враг и заедно с Васил Танев – другия от тримата подсъдими в Лайпциг, са изпратени в изгнание. В спомените си, които издава след години в Англия, Попов споменава за срещата си с Куюмджиев. Откъси от тях са четени и по Би Би Си.
Когато през 1952 г. присъдата му изтича, не му разрешават да се върне в родината си, а го принуждават да работи при тежки условия в Новосибирск. Там буквално е превърнат в крепостен селянин и принуден да работи. След многобройни писма до най-високи инстанции в Съветския съюз и 10 години в ада той успява да се избави. През 1955 г. му съобщават, че може най-накрая да се прибере в България, където го чакат нови изпитания. У нас дипломираният юрист е принуден да работи по строежите, тъй като му е забранено да упражнява професията си като „враг на народа“ и „завършил в капиталистическа страна“. Докато работи тежък физически труд, той превежда легендарната творба на Ерих Мария Ремарк „Искрица живот“, в която с брутален реализъм се описват зверствата и се разказва за нечовешките страдания на заточениците в германски концлагер. Преживеният ужас му помага да направи прекрасен превод, в който влага душата си.
Книгата пресъздава цялата трагедия и абсурд на тоталитарния нацистки режим, който в много отношения е огледален на съветския. По ирония на съдбата комунистите я одобряват за превод, защото тематиката е антифашистка. Романът в негов превод е преиздаден през 1983 г.
Макар и да е осъден без причина, Куюмджиев е реабилитиран чак през 1963 г. Тогава му позволяват да работи като юрист. Същевременно той сътрудничи на списанията „Новая Болгария“, „Читалище“, „За защита на мира“, занимава се с преводи от немски и руски. През 1975 г. е приет за член на Съюза на преводачите в България.
Тодор не говорел за ужасите в ГУЛАГ, навярно за да не се връща към преживените кошмари, разказва Юлиан Куюмджиев. Близките му го помнят като лъчезарен човек, който обича живота, винаги е готов да помогне и често е душа на компанията.
Домът му до последно е пълен с приятели, сред които Никола Гюзелев, Гена Димитрова, Стефан Гецов, Славка Славова, Катя Попова, Юлия Винер, Генко Генков, Величко Минеков, Георги Баев и много други известни музиканти, актьори, художници. Всички те обичат него и съпругата му – пианистката Катя Вълева, дългогодишен корепетитор в Софийската опера и в Консерваторията. Тя произхождала от богат индустриален род, чието имущество е национализирано от комунистите след 9 септември 1944 г. Двамата се женят малко след завръщането му от Съветския съюз през 1955, а година по-късно се ражда синът им Теодор, известен български преводач от немски и английски.
Тодор Куюмджиев си отива от този свят на 27 октомври 1986 след тежко заболяване на 69 години.
