Pillion, 2025, Великобритания/Ирландия, сценарист и режисьор Хари Лайтън, продуценти: Ема Нортън, Ед Гюне, Андрю Лоу; оператор Ник Морис, музика Оливър Коутс, в ролите: Александър Скарсгард, Хари Мелинг, Лесли Шарп, Дъглас Ходж. Награди: за сценарий от „Особен поглед“ в Кан, най-добър филм на Brtish Independent Film Awards, за режисура от Палм Спрингс и други. Най-сетне дойде редът на Pillion – тръпният дебют на Хари Лайтън по романа Box Hill (2020) на Адам Марс-Джоунс. Необичаен queer филм. Не ми дава мира от месец.
Колин (Хари Мелинг) е смешноват и задръстен младеж в днешен Лондон. Пее жалки парчета с баща си и още мъже в клуб. Там среща красивия и тайнствен исполин Рей (Александър Скарсгард). Колин живее с родителите си, майка му е болна от рак и му търси партньор. Момчето се побърква по Рей. В коледната нощ той го качва на мотора си и на задната седалка за Колин се отваря друг свят. В началото Рей, който е член на рокерска банда, го принуждава да стои като куче и да му прави орален секс. Унижава го без напън, а на Колин му е хубаво. Запознава го и с другите членове на бандата. Чете книги. Постепенно отношенията им придобиват топлота. Появява се дори целувка. Колин е и объркан, и на върха на щастието, но Рей изчезва, както и се беше появил. Нищо в живота на момчето няма да е същото – майката си е отишла, но пред него се разтваря нов хоризонт.
В този филм не е важен толкова сексът между мъже (гледали сме достатъчно), колкото степента на подчинение и смисълът от него. Колкото е по-хрисим и изпълнителен Колин, толкова повече се отваря неприкосновеният Рей. До степен, че се уплашва и избягва. До следващото завоевание. Филмът е трогателен и смешен, трескав и драматичен. След веселия и предизвестен финал проумяваш, че си научил нещо повече за човешката близост. И за копнежа по ласката. И за самата същност на ласката.
Pillion (в превод буквално означава човекът на задната седалка на мотора) е далеч по-искрен, жив и страстен от досадния „Куиър“ (2025) на Лука Гуаданино с Даниъл Крейг като разпищолен гей по едноименния роман на Уилям Бъроуз, за който съм писала във „Филтър“. Александър Скарсгард е едно от осемте деца на великия шведски актьор Стелан Скарсгард – хубав и някак отвъден. Откритието на филма обаче е невзрачният Хари Мелинг, който изиграва целия диапазон от смирение до самочувствие. Чудесен дует.
И все пак сред стотиците филми за гей страстта най-любим ми е „Самотен мъж“ (2010) на Том Форд – с разтърсващото присъствие на Колин Фърт, с ракурса върху бездната от загубата на любимия, ситуирана в разгара на Карибската криза, когато светът е изопнат от страх пред нова война, а хомосексуализмът в САЩ е все още табу и Анди Уорхол не е започнал да го разпаря, твърдейки, че „Това, което виждате, е това, което възприемате“… Макар и екранизация по Кристофър Ишъруд, дебютът „Самотен мъж“ е белязан с автобиографични репери на самия Том Форд (1961), прославил се с възраждането на Gucci през 90-те и финансирал филма си през своя моден бранд Fade To Black (по парчето на „Металика“). Прочее, той сега започва да работи по третия си филм – Cry to Heaven (по романа на Ан Райс от 1982 г.) – с Адел като дебютантка в главната роля. Колин Фърт също ще участва.
Прекрасно е, че младият програматор на Киномания и Филмотечно кино „Одеон“ Христо Христозов дебютира на разпространителската територия с Pillion, а българският постер с патладжана е остроумна находка.
Геновева Димитрова