Валентин Ганев, един от най-забележителните майстори на сцената и екрана, празнува 70 години в активни репетиции в Народния театър, където раздава таланта си на публиката през последните 30 години. Той е Арпагон в „Скъперникът“ – легендарната класика, в която Молиер изгражда архетипния образ на вечния сребролюбец, а поредната й интерпретация е на Слободан Унковски от Скопие.
Следващите му роли са във „Физика на тъгата“ на словенеца Йерней Лоренци по Георги Господинов и на търговеца антиквар Исак Якоби във „Фани и Александър“ на шведа Линус Тунстрьом. Носителят на три Аскеера, два Икара и още серия от отличия, този сезон продължава да играе в „Медея“, „Коварство и любов“, „Контрабасът“, „Дивата патица“, „Теремин: музика, любов и шпионаж“, „Вуйчо Ваньо“, „Народът на Вазов“, „Бурята“ и „Орфей“. Сред новите му персонажи в международното кино е православният свещеник в The Spiritualization of Jeff Boyd на живеещия в Швейцария актьор, сценарист, режисьор и продуцент с германо-български произход Уве Шварцвалдер. Филмът разказва за духовно пътешествие с криминален оттенък, което отвежда главния герой от Алпите в Швейцария, през Индия до България.
Валентин Ганев има специално отношение към седмото изкуство като възпитаник на кино легендата Сергей Бондарчук, чийто клас завършва във Всерусийския държавен институт за кинематография в Москва.
– В какво сме алчни тук и сега, господин Ганев, и в какво пестим – и като личности, и като общество?
– Около нас всичко стана прекалено материално. Жадни сме за вещи и пари, за някакво провинциално лустро. А това, което ни липсва, е елементарното човешко внимание. Спестяваме си и състраданието.
– Връщайки се към Молиер, питате ли се защо сатирата на актуалния ни живот сякаш изчезна от сцените на България?
– Малко съвременни автори в жанра издържат в конкуренция с класическите образци. Публиката обаче обича злободневната сатира, има и хора с остро перо – като Христо Бойчев. Погледнете и вестник „Стършел“, който продължава да оцелява, въпреки кризите. Но всяка злободневна сатира бързо губи актуалност заради големите турбуленции в обществото. Нужно е да мине време, за да се погледне случващото се от разстояние и да се преведе на театрален език. Както художникът рисува и се отдалечава, за да види и обобщи нарисуваното.
– Ще работите с Йерней Лоренци във „Физика на тъгата“ – как тълкувате „Аз сме“, една от опорните точки в романа на Георги Господинов, изследващ загубата на състрадание и усещане за общност?
– Много по-често използваме „аз“, отколкото „ние“. Като човек от театъра предпочитам второто. Затова ще се доверя напълно на Йерней Лоренци и неговото тълкуване на заложеното в романа. А това, че съществуваме едновременно и като индивиди, и като част от общност, е парадокс в квантовата физика, където всяка частица може да бъде разглеждана паралелно и като частица, и като вълна. Взех ли ви акъла? С Руси Чанев и Стефка Янорова правихме забележителната пиеса на Майкъл Фрейн “Копенхаген”, в която отношенията и конфликтите се оприличават на физиката на атома, доколкото персонажите са квантови физици. В момента записваме радио вариант на „Копенхаген“.
– „Кабаре“ в Оперетата е последният ви засега режисьорски спектакъл. Основната тема в него е моралният срив пред настъплението и жестокостта на нацизма – какво е предупреждението днес?
– Че човешкият род се е самозабравил до степен, в която не усеща набъбващия вулкан под краката му. Даже фарсовата повторяемост на процесите в историята не ни подсеща, че е време да спрем да гледаме в пъпа си. И да споделим отговорността за съдбините си, поне като отидем до изборните урни. Мюзикълът “Кабаре” на Джон Кандер, Фред Еб и Джо Мастероф по прозата на Кристофър Ишъруд е първоосновата на знаменития едноименен филм на Боб Фоси. Авторите избират един от любимите ми похвати – театър в театъра, което дава възможност за Брехтов коментар на случващото се. А когато този коментар е направен толкова ярко, ако щете фарсово, остро политически и е облечен в изумителна музика, въздействието е поразяващо.
– Да ви върна към началото: какво беше най-интересното в Пернишкия театър, когато френският режисьор Пиер дьо ла Тор дойде да постави „Теофано“?
– През 1981 година беше чудо всяко действие от пиесата да се „изработва“ с мизансцен, костюми, осветление, музика и чак после да се минава към следващото. Подобен подход и сега е трудно изпълним за всеки български театър. На трупата в Перник се справи. Забавлявахме се с факта, че настаниха френския режисьор в жилищен блок в центъра на града, на чийто покрив имаше неонов надпис с големи букви „Слава на КПСС!“. Той пък, макар и от капиталистическа страна, много бързо се ориентира в непазарната икономика. И въпреки че идваше от столицата на висшата мода, се облече от горе до долу с български дрехи от местния ГУМ на символични за французин цени.
– Вярно ли е, че хората са избирали „Теофано“ пред мачовете от световното по футбол?
– Да, вярно е! “Теофано” беше от много малкото спектакли, за които хора викаха пред театъра “Търси се! Повече билети?”. Този обичай май изчезна окончателно. Може би причината е онлайн купуването на билети. Може би на никой не му се рискува да си загуби времето, ако не си намери билет. Или пък са малко толкова търсените спектакли и филми. “Теофано” беше зрелищен спектакъл, направен именно за публика – със занимателен исторически разказ, при това в звучните и лесно смилаеми стиховете на Радко Радков. Сценографията и музиката на забележителните Добромир Петров и Бенедикт Молхов, впечатляващото актьорско присъствие на съвсем младите Мария Каварджикова и Емил Джуров и цялата прекрасна трупа на пернишкия театър – Георги Русев, Теодор Юруков, Любомир Бъчваров, Светла Добринович, Калоян Цанов, Никола Ханджийски, Добри Добрев, Ина Попова, Миглена Данчева, Славелена Майноловска, Таня Кировска, Донка Трайкова, Васил Пенов и много други. По мащабите си това беше оперно представление с много действащи лица и масовка, поставено от френския режисьор Пиер дьо ла Тор. Резултатът беше впечатляващ за онова време. Трудно и безсмислено е да се разказват спектакли, не е като да ги видиш! Става малко като разкази за ланшния сняг.
– Така е, но тогава всички говореха за премиерите в Перник, а това вече е история.
– Може би защото бях млад, за мен всичко беше събитие. Трупата в Перник наистина беше много силна, играехме по големи и малки сцени в страната, от Амфитеатъра в Пловдив до читалището в Дивотино. Неповторим опит за всеки актьор. Поради близостта със столицата гостуваха Леон Даниел, Крикор Азарян, Димитър Пунев, Никола Петков, Христо Христов, Душко Добрев. Със същата „Теофано“ гастролирахме в побратимените Ченстохова в Полша и Ворошиловград, днешен Луганск, в Украйна. Жалко че нямаме идея за историчност. „Рейс“ на Станислав Стратиев под режисурата на Здравко Митков беше приета в Украйна като силно политически смел дисидентски спектакъл. След Гоголевият „Ревизор“ на Симеон Димитров в Полша се изви огромна опашка от младежи и не само за автографи – явление, с което се сблъсквах за първи път. Известният монолог на Хлестаков, който бях подготвил за там на полски, многократно беше прекъсван от бурни аплодисменти. Те ни съпровождаха непрекъснато в турнетата. Изключителният Георги Русев, който ръководеше театъра, не се страхуваше от рискови заглавия в репертоара. Беше чиста проба авантюра Здравко Митков да направи „Мюзикъл за пет пари“ с музика на Юри Ступел, пеене на живо и танци на известните унгарски хореографи Миклош Кьольо и Ева Прайшингер. И за него викаха: „Повече билети?“ и „Търси се!“.
– Когато в началото на 90-те години в Малък градски театър „Зад канала“ актьорите бяхте и гардеробиери, имахте ли колебания, че това е пътят?
– Не, никакви. Ентусиазирана и готова на риск група се отдели от тогавашния общински театър „София“, движена от мощната витална енергия на Руси Чанев. Политическите промени го направиха възможно. Бяхме не само гардеробиери. Продавахме билети, късахме ги, когато влизаше публиката, закачахме палтата, продавахме програми, бяхме реквизитори, редяхме рекламните витрини, помагахме в ателиетата за изработването на декорите, боядисвахме помещенията и лепяхме тапети и афиши… Вършехме безброй дейности, които човек може да си представи, а често даже и не може да си представи. В почивния ден, понеделник, прожектирахме студийни филми, всяка сряда имаше джаз клуб, четяхме нови преводни пиеси, провеждахме творчески срещи със зрителите. Представяхме си, че е романтично и творчески зареждащо да излезем от заспалия комфорт на държавните театри, да се върнем няколко крачки назад и да направим махленска трупа подобна на Молиеровата, Шекспировата или като на Дарио Фо. Трупа, в която няма срамно занимание, всички получават равен шанс за изява и споделят радости и огорчения. Затова измислихме шеговито име и усмихна жаба за емблема. Репертоарът беше модерен, актьорите и режисьорите носеха духа на промяната. Искахме да приличаме на белградския „Ателие 212“, на унгарския „Йожеф Катона“, на чешкия „На Забрадли“. За кратко ентусиазмът, който генерира подобна идея, превърна „Зад канала“ в най-търсеното място. Френски критик ни нарече „нов адрес на европейския театър“ и след сериозна селекция „Зад канала“ беше поканен да представи България в Центъра за модерно изкуство „Бобур“ в Париж. Играхме там цяла седмица. Жалкото е, че общината не поощри финансово този театрален модел и той затъна и зацикли в битови простотии и се разпадна. Днес в района има два театъра, които обиграват „канала“ в името си – „Малък градски“ и ”Театро „Пред канала“. Все едно, че става дума за Ламанша.
– Какво си спомняте от първата ви роля в Народния театър?
– Беше Бил Старбък в „Човекът, който прави дъжд“ от Ричард Натаниел Наш, постановка на Леон Даниел. В най-тежките години на прехода идеята, че са нужни вяра и любов, привличаше публика. Играхме спектакъла повече от петнайсет години при пълни салони. Последваха още три заглавия, режисирани от Леон. „Пигмалион“ на Бърнард Шоу не предизвика скандалите, на които се нагледахме неотдавна покрай друго заглавие от същия автор. Затова пък „Пигмалион“ остана на сцената 18 години.
– Владеете още два езика, идвало ли ви е на ум да търсите късмета по света?
– Да, естествено. Имал съм и подобни предложения, но май не съм чак толкова смел. А и когато си живял по-дълго в чужбина – актьорското си образование получих в Москва, като че ли настъпва предел в опитите да се приспособиш и впишеш в непривична култура и среда. Защото винаги ще си останеш чужденец.
– Имате огромен опит в международното кино – защо, според вас, повечето български филми се гледат трудно?
– Не обичам обобщения. И в световното кино не са чак толкова много хората, които владеят увлекателния кино език. То не е това от фестивалите, които обикновено ни представят най-добрите и отличени с награди продукции. Но безумният начин на финансиране в българското кино направо изсмуква творческия потенциал. През такива иглени уши трябва да прокараш проекта си, че когато – и ако въобще получиш подкрепа, за да стигнеш до реализация, ти вече си забравил защо искаш да разкажеш тази история. Актьорите, които си искал да снимаш, вече са в друга възраст, операторът и художникът ти са заети в друг проект и т.н.
– Колко струва днес свободата на артиста в България?
– Няма цена. И за това никой не се интересува прекалено от нея. А тук и сега финансовата цензура не е по-безобидна от идеологическата и често се преплита с нея. Макар и свободни, всички сме в някаква хлъзгава, неясна автоцензура. Понякога желанието да демонстрираме колко сме независими води до крайни и отчаяни форми на себеизразяване, които като че ли стават задължителни, за да бъдеш забелязан. Това не ми е по вкуса.
– Какъв е образът, който създавате във филма The Spiritualization of Jeff Boyd?
– Филмът е на живеещия в Швейцария актьор, сценарист, режисьор и продуцент с германско-български произход Уве Шварцвалдер. Той прави авторски филми със символичен бюджет и почти доброволно участие на екипите в него, които в снимачния процес съвместяват няколко функции. The Spiritualization of Jeff Boyd разказва едно духовно пътешествие на главния герой с криминален оттенък, което го отвежда от Алпите в Швейцария през Индия, до България. Играя православен свещеник, с когото главният герой се среща у нас. Уве е изключително интересен човек, чувствителен и любознателен, напълно отдаден на заниманията си с кино.
– Какво бихте отговорили на Пруст, който пита: Как си представяте перфектното щастие?
– Заприлича на лексикон, Албена. Дайте, като за актьор, по-простички въпроси. Шега. Ако Пруст ме срещне в рая или ада, ще му кажа да слуша Джон Ленън, който пее (в превод на Георги Рупчев):
“Да си представиш рай че няма –
опитай, лесно е.
Че няма ад под нас,
над нас – единствено небе.”
Ще му кажа, че не ми става по-леко от факта, че “щастието съществува, само за да направи възможно нещастието”. Подобен е и предишният въпрос за свободата. Има племенни африкански, индиански и аборигански езици, в които не съществува думата свобода, защото тези хора не знаят какво е робство. Диалектика! Цитирайки сигурно други умници, вярвам, че щастието е миг, усещане което се появява някъде в детството и цял живот се мъчиш да го уловиш отново.
С Асен Шопов правят два полилея за „Коварство и любов“
Приятелството и партньорството им на академичната сцена започва в „Да се провреш под дъгата“
Големият режисьор Асен Шопов, който си отиде неотдавна, прехвърлил деветдесетте, е сред близките приятели и съмишленици на Валентин Ганев. Заедно преживяват сериозно количество творчески емоции.
Първата им среща е в „Да се провреш под дъгата“ на Георги Марков в Народния театър. „Години по-късно той ме разпредели в „Коварство и любов“ на Шилер, където бях и негов асистент. Асен Шопов беше и сценограф на двата спектакъла, а съпругата му, прекрасната Цвета Маринова, художник на костюмите. Асен познаваше изграждането на спектакъла от А до Я и не се свенеше дори на достолепната си възраст да се включва във всеки етап. Той не само правеше сценичните адаптации на авторовия текст, но и чудесно знаеше как в каква звукова среда да се развива представлението. Много сръчен и умел във всякакви практически занимания. В един от почивните дни с него помагахме в ателиетата за направата на двата огромни полилея от декора на „Коварство и любов“.
Албена АТАНАСОВА
Снимка: Лора РАХНЕВА