Ars longa, vita brevis

Ars longa, vita brevis

Васил Кирков печели световна слава с ролята на Хамлет

„Артистите нищо не оставят след смъртта си. Поетите оставят своите поеми, песни, писателите – новели, пиеси, художниците – картини, а ние, драматичните артисти – нищо“, казва навремето един от най-големите ни актьори от началото на миналия век Васил Кирков. Думите му са много верни, защото „магьосникът на сцената“, обожаван от публиката, е почти напълно забравен днес. Васил Кирков се превръща в легенда още приживе и е определян като „епоха в българския театър“, „феноменален“, „вълшебният принц“, „пръв между първите“, „световен“.

Театралният критик Георги Стефанов дори го сравнява с Ботев: „Това, което е Ботев за поезията ни, това е Кирков за театъра ни“. Днес обаче името му не говори нищо. След него са останали само няколко фотографии и статии за него в стари вестници. Образът му не е запечатан на кинолента, няма записи и на гласа му, за който казват, че няма равен на друг по музикалност и чувственост. Както прочутите певци, Кирков има гласов регистър от две октави – през ниския баритон до високия тенор и умело го използва.
Навремето филиалът на Народния театър на ул. „Раковски“ носи името му, но после и това се променя, въпреки че неговият талант е оценен и по света. Ролята му на Хамлет, която той пръв играе в България, а по-късно и в чужбина, впечатлява критиците. Високо го оценяват прочути театрали от Москва, Виена, Берлин, Белград, Загреб, Париж. Те сравняват неговото изпълнение с постиженията на великите артисти Дейвид Гарик, Хенри Ървинг, Василий Качалов, Жан-Сюли Муне и го поставят на едно от първите места. Когато Кирков играе Хамлет, Качалов, който гостува с Московския художествен академичен театър (МХАТ) у нас, го поздравява:
„Вие сте по-добър Хамлет от мен. Вашият Хамлет и Офелия на Адриана Будевска са недостижими. Вие имате артисти, които са гордост за българския театър и българския народ“.

В спомените си пък бележитият ни драматург и писател Камен Зидаров, който определя големия ни артист като „поет, романтик и бунтар на българската сцена“, пише: „Хамлет на Васил Кирков съвсем не беше меланхоличен и бездействен, както твърдяха някои критици. Напротив, той се съмняваше, често пъти поспираше и правеше всичко, за да намери истината за убийството на баща си, прелюбодеянието на майка си и престъплението на убиеца Клавдий. Той разтърсваше „затвора Дания“ и беше истински ренесансов човек, изправен пред нерешените проблеми на своя век, на своята епоха. Неслучайно дори чуждата театрална критика призна, че Васил Кирков е сред най-добрите изпълнители на ролята и че внася някои нови моменти в нея“.
Роден в Карлово на 15 май 1870 г., Васил има тежко детство – Когато е 5-годишен, умира баща му – търговец на кожи, губи брат и сестра, остава само с майка си, с която живеят в бедност. За да завърши средното си образование, напуска Карлово и отива пеша до Пловдив. Там обаче се влюбва в театъра, напуска гимназията и постъпва при един от първите театрални самодейци в града – Константин Сапунов. Магията на това изкуство го държи до края на дните му. Преминава през всички значителни трупи у нас и е сред основателите на Народния театър.

През 1888 г. Кирков и неговият приятел – актьорът Иван Попов, откупуват от общината парцел в центъра на София и построяват там първия дъсчен театър „Основа“, на чието място през 1904-1907 е построена бароковата сграда на Народния театър.

Дебютът на Кирков на сцената на Народния е в постановката на Иван Вазов „Борислав“, в която влиза в образа на Контофре. Там Кирков работи с други таланти като Адриана Будевска, Атанас Кирчев, Сава Огнянов, Кръстьо Сарафов и др. Създава ярки образи в пиеси на Вазов, Страшимиров, Друмев, Чехов, Гогол, Шекспир, Достоевски и много други.

„Васил Кирков със своята талантлива, темпераментна игра правеше публиката съюзник на идеите на своите герои. Тя наелектризирана ставаше на крака и го аплодираше, аплодираше…“, спомня си актрисата Марта Попова.
Освен талантлив актьор Васил е чист и етичен човек, с голям авторитет в артистичния свят. Затова той единодушно е избран за председател на Съюза на артистите, а по-късно, когато се разболява, за негов пожизнен почетен председател. Той основава и първия пенсионен фонд към Съюза.

Причината за неговата болест някои виждат в преждевременното му пенсиониране на 56 години. Всичко това се случва, след като Васил Кирков е изиграл повече от 50 роли за 40 сезона в Народния театър. Той има представления почти всяка вечер от месеца, а понякога и по две на ден. През 1926 г. обаче тогавашният директор на театъра – литературният критик Владимир Василев, освобождава него и Адриана Будевска. Мотивът му е, че двамата първи са „преуморени“ и трябва да освободят щата за млади артисти. След като го пенсионират, Кирков се чувства огорчен и унизен и верояно това го поболява. Отива си от този свят от рак на белите дробове на 61 години.

Семейният му живот също е изпълнен с изпитания. Първата му съпруга е прочутата Тодорка Бакърджиева, известна още и като „Дългата коса“, защото в нея пренася оръжие и поща от Влашко до Русе преди Освобождението. Навремето тя прескача всички обществени табута и става актриса в трупата на Добри Войников и тогава за първи път у нас главната роля се изпълнява от жена. Кирков се влюбва в нея още щом я зърва на сцената. Иска ръката й на 20 август 1891 г. по време на турне на театъра в Русе. Семейството се установява в София и Тодорка полага грижи за кариерата на мъжа си, като му съдейства да замине и учи драматично изкуство във Виена. Когато обаче той става фаворит в театъра, нейната кариера върви надолу – тя забравя текстовете си, кара се често с колегите си. Въпреки застъпничеството на съпруга й тя е отстранена. Това създава напрежение у дома, а голямата им възрастова разлика също си казва думата – след 4-годишен брак те се разделят. Тодорка постепенно потъва в самота и получава тежко психическо разстройство.

След развода с нея Васил Кирков среща голямата си любов – Надя, учителка в софийско училище. Двамата са щастливо женени цели двайсет и четири години, до смъртта на артиста. Имат шест деца, но едното загива като малко в катастрофа. Таланта на Кирков наследява синът му Васил. След години той също отдава живота си на Мелпомена, влиза в над 40 образа в Народния театър, играе в киното и е директор на различни театри в страната. Когато на 28 ноември 1931 си отива баща му, Васил е 11-годишен. Погребението напомня на изпращането на Вазов. Цяла София се стича пред Народния театър да изпрати своя любимец. „Напусна ни, защото тук беше студено и страшно, по-страшно, отколкото в студената и влажна земя. Той беше светец в изкуството си и му служеше с цялото си същество…“, казва тогава Адриана Будевска. Прочувствено слово произнася и знаменитият Кръстьо Сарафов: „Най-големият вече не е между нас! Българският театър, който сега осиротя, не е създал личност по-светла от неговата, сърце по-туптящо от любов от неговото, вдъхновение по-могъщо от вдъхновението на несравнимия Васил Кирков…“.

Последни публикации