Велизар Бинев е българският актьор, когото знаменитости от световния А отбор приемат като абсолютно равностоен партньор пред камерите – Бен Кингсли, Харви Кайтел, Антонио Бандерас, Мел Гибсън, Кейт Бекинсейл, Майкъл Кейн, Жулиет Бинош, Уесли Снайпс, Стивън Болдуин. Той има над 100 роли в холивудски филми, но не спира да открива тайните на седмото изкуство. Категоричен е, че най-същественото е да работиш с корифеи, които те издигат до собственото си ниво на професионализъм и перфекционизъм. По-малкият син на титаните от театъра и киното на предишното столетие Николай Бинев и Домна Ганева се дразни, когато медиите спрягат в неподходяща аритметика юбилеите, свързани с родителите му. „За какви 90 години на Николай Бинев говорим? Формулировката не е правилна. Баща ми живя 72 години на земното кълбо. Половин век пушеше по три кутии цигари на ден – и почина.“
– Дали е възможно да повдигнете завесата над вашия образ в поредната ви продукция с марката „Холивуд“, господин Бинев?
– Не, няма как, договорът ми не го позволява, но филмът е много сериозен и мащабен. Както се знае, няма големи и малки роли. Лошите ги отказвам, хубавите ги приемам. Всичко зависи от сценария – дали притежава дълбочина, дали е заложено развитие. Общовалидни правила не съществуват. Някъде по средата на досегашната ми кариера се научих да отказвам – има персонажи, които заслужават, и други, които не си струват. Въпрос на лична преценка. Слава богу, изкарвам парите си само с мои любими дейности – кино и уроци по актьорско майсторство. Преди време имах часове в Киноцентъра, но там вече обучават технически персонал, и в Творческа академия „Заешка дупка“. Обожавам и киното, и преподаването – щастлив човек съм, не ги възприемам като ангажимент или задължение. За разлика от другите не чакам да дойде събота и неделя. Когато някой започне да въздиша във Фейсбук „Ох, най-после е петък“, му отговарям „Време е да смениш професията“.
– Наскоро беше премиерата на „Младата жена и морето“, най-високо бюджетния филм, сниман някога в България – и там бележите сериозно присъствие.
– Продуценти му са „Уолт Дисни“ и компанията на Джери Брукхаймър. Историята на режисьора Юахим Рьонинг за олимпийската шампионка по плуване Гъртруд Едерле вече е по кината и в България. В главната роля е Дейзи Ридли от новите „Междузвездни войни“, а аз съм немски лекар в Ню Йорк от 1900 година. Да снимаш сложни драматични сцени в епоха е невероятно изживяване – друг живот, други хора.
– Имате още един лекар от началото на миналия век – в „Никой не иска нощта“, където действието се развива през 1909 година, а във фокуса са двете жени в живота на Робърт Пиъри, откривателя на Северния полюс.
– Беше изключително да съм заедно с Жулиет Бинош и Гейбриъл Бърн. Режисьор на филма е невероятната Изабел Койшет, четирикратна носителка на наградата „Гоя“ – испанския „Оскар“. Не смея да се оплача, постоянно ми се случват хубави неща.
– Какво си говорихте с Жулиет Бинош в паузите?
– За нейната танцова кариера. Тя и много талантливият хореограф Акрам Хам направиха изумителния спектакъл In-i. Представиха го в Кралския национален театър в Лондон – гледал съм го онлайн. Жулиет Бинош беше много изненадана, че някой в България знае, че балетът е другата й голяма страст. Но аз винаги съм се интересувал и вълнувал от това изкуство.
– Докато се превъплъщавахте в мъже от първите години на XX век, имахте ли усещане за нещо вече видяно, познато от предишен живот?
– Не. Моята любима епоха в Ню Йорк е малко по-късно – 20-те и 30-те години, Сухия режим, Ал Капоне, старите холивудски филми. Съжалявам, че по това време не съм бил в Америка – тогава се е зародил джазът, тогава се е правила истинска музика. Степът, дикси лендовете, малко по-късно Нат Кинг Кол, все любими за мен неща.
– Но регистрирахте успех и в готическа Англия – в „Психиатрията Стоунхърст“ по разказа на Едгар Алън По с Майкъл Кен, Кейт Бекинсейл, Брендън Глийсън…
– И поне с трима от филмите за Хари Потър. Там за втори път снимах с Бен Кингсли. Спокоен, готин, усмихнат. С прекрасно английско чувство за хумор. Обръщахме се към него със „сър Бен“. Когато го поздравявах сутрин и го питах „Как сте, сър Бен?“, той ми отговаряше „Ужасяващо добре, Велизар“. Тогава му казвах „Мислех, че само в българския език има подобни словосъчетания“, а той уточняваше „О, не, в английския ги използваме постоянно“. Когато работиш с подобни личности, си провокиран от характера им, от майсторството им – и не ти остава нищо друго, освен да се опиташ да се качиш до тях. Да си все по-добър. Затова са безценни тези партньорства.
– В екшъните също се чувствате като риба във вода.
– О, да, да, освен всичко друго съм и дипломиран каскадьор.
– В „Протеже“ имате страхотни кадри с Маги Кю от „Час пик“, „Мисията невъзможна“ и „Умирай трудно“.
– Много сериозен екшън – на Мартин Кембъл, един от най-добрите режисьори на Джеймс Бонд, негови са „Златното око“ с Пиърс Броснан и „Казино Роял“ с Даниел Крейг. В „Протеже“ съм дон Преда – шеф на румънската мафия. Снимахме в един от по-малките замъци на Чаушеску в Букурещ – с пауни, фазани, с минерален извор под басейна. Добре си поживях в петзвезден хотел в центъра на Букурещ.
– Какъв е стотният ви филм?
– Американо-българо-италианският „Скрит в мрака“. Между трилър и хорър с типична еврейска мистика, в която са намесени демони. Играя равин. Не ми е за първи път да влизам в кожата на евреин – преди време се наложи да говоря на един от мъртвите езици по онези земи. За да овладея типичното му звучене, имах шест онлайн срещи с учител от Ел Ей.
– Сложно ли е да се потопите в чужда религия, макар и за кратко?
– Не. Защото не съм религиозен. Но като либерален човек харесвам различни неща в много религии. Уважавам вярата на хората.
– Докато общувате с колегите ви от света, става ли дума, че сте син на двама знаменити български артисти?
– Да, разбира се. Въпреки че майка ми и баща ми се молиха на колене да не ставам актьор. Казах им: „Много съжалявам, че няма да ви послушам“. Беше преди казармата. С тях имахме специална връзка. Бяхме изключителни приятели – много ми е трудно да говоря в минало време. Те са живи за мен, те са най-специалните родители. Но що се отнася до професията, никога не са ми помагали. Това си беше тяхно решение. Баща ми само два пъти направи изключение от правилото – за единствен монолог във ВИТИЗ и когато се подготвях за роля на германеца Ото Мол в „Сива зона“ с Харви Кайтел, Дейвид Аркет, Стив Бушеми, Мира Сорвино. Филм за един от нацистките лагери на смъртта. Баща ми много добре говореше немски и ми показа как да изработя акцента. Никога – до последния си ден, нито той, нито майка ми нарушиха принципа си да стоят настрана от моето актьорство.
– Споменавате ВИТИЗ без грам носталгия.
– Четири изгубени години от живота ми. Бях приет в класа на Елка Михайлова. Във втори курс помолих да бъда преместен в класа на Димитрина Гюрова. Но от деканата ми обясниха, че за да се случи това, трябва да напиша донос срещу Елка Михайлова. А не съм от хората, които пишат доноси. „Няма как да стане“, бях категоричен аз. „Тогава няма да те преместим“, отговориха ми те. В продължение на четири години Елка Михайлова ми казваше какво трябва да правя. Знаех, че е най-грешното нещо на света – и правех точно обратното. Така излязох от Академията много по-подготвен от доста други колеги, натрупах безценен опит. Наскоро чух Джордж Клуни да казва, че от успехите си не е научил нищо – научил е всичко от провалите си.
– Кои са най-вълнуващите ви моменти в Сатиричния театър?
– Година, след като завърших ВИТИЗ, в трупата ме покани тогавашният й директор Пламен Марков. За осем сезона играх в 15 спектакъла – над 1500 представления. Една от малкото пиеси, от която имам невероятно хубави спомени, е „Сирано“ на Теди Москов. Страхотно удоволствие. С Теди притежаваме идентично чувство за хумор, еднакво шизофренни изисквания към другия, говорим общ език. На една от репетициите ме изчака да завърша монолога си и каза „Давай още, искам още текст“. „Как да стане, Теди, това е Едмон Ростан“. „Не ме интересува – утре да си готов“. Прибрах се вкъщи, седнах и започнах да пиша стихове в стила на Едмон Ростан. На другия ден Теди ги чу и му харесаха. После той направи няколко римейка на „Сирано“ – в тях звучаха и репликите, които съчиних от името на моя готвач. Участвал съм и в четири издания на „Улицата“ – много добри партньори сме с Теди.
– Стоян Камбарев ви избра за своя „Януари“ по Радичков.
– Беше суров и точен във всичко, което изискваше. Професионалист, педантичен, огромен талант.
– Но не се говори често за него.
– В Инстаграм попаднах на дебат с участието на хора, които се занимават с психология и философия. Та те казват „Свикнете с този факт – максимум след две поколения никой няма да помни за вас“. За съжаление, това е самата истина. Разбира се, личности като Леонардо и Айнщайн остават в историята. Но ние, останалите, трябва да приемем действителността.
– Защо си тръгнахте от Сатирата?
– Поисках едногодишна отпуска, за да замина за Щатите. Запитах директора трябва ли да подпиша документ, че ще се върна и ще продължа да работя в трупата. Той ми отговори: „Не, ако все още аз съм директор, няма да имаш никакъв проблем“. Прибрах се след шест месеца. И съвсем по български мястото ми беше угаснало. Припомних на директора собственото му обещание. Но той ме отряза. Недялко Делчев му обясни, че е поставил „Черна комедия“ заради мен и не иска да ме заместват, след като вече съм тук. Бях принуден да напусна сцената – не по мое желание. Но тогава се отвориха други врати – започнах да снимам по 10–11 холивудски филма на година.
– Снимахте и във филма на Александър Морфов „Хълмът на боровинките“.
– Невероятен фен съм на Морфов. Най-много съм ходил на театър, за да гледам спектаклите му. Абсолютно съм влюбен в него – в духа му, в социалните му позиции, в начина му на поведение, във висшето му изкуство, което е истински театър. Винаги съм готов да застана до Морфов и това се знае.
– Но се оказва, че не всички го приемат по този начин.
– Свят шарен, физиономии всякакви. Простотията не ходи по гората, ходи по хората. Морфов не може да бъде закупен, защото не се продава. Вън от България е изключително търсен режисьор, има фен клубове из цяла Европа. Дори не му е нужно да работи в Народния театър. Но е родолюбец. За него България означава много. Затова е тук. От сантимент, от любов – към колегите, към родната сцена. Всичко, което е направил в България, е от патриотизъм. Иначе има толкова много места, където би могъл да остане, където го молят да работи. Да не говорим за Русия. За какво му е да си създава напрежение в малката ни смешна държава и в този още по-смешен в момента Народен театър.
– Сега какви са отношенията ви с българското кино?
– На международните кастинги е лесно и просто – не само че не знаят чий син си, дори не знаят дали си професионален актьор, тъй като се явяват хора от всички англоезични държави. За американски филми съм се състезавал на 500 кастинга, от които съм спечелил 100. Тук съм получил достъп само до 15 кастинга, обикновено ме викаха да запълвам някакви дупки – изключвам сериалите „Четвърта власт“ и „Връзки“. Режисьори, сценаристи, продуценти и всякакви други кинаджии са се отнасяли с мен като със студент, излязъл наскоро от НАТФИЗ. Може би не са забелязали, че имам 100 заглавия в ImDb. Във филми с Никълъс Кейдж ми предлагат поддържащи роли, докато в български продукции ми предлагат някакви персонажи, които са малко над масовката. Оттук нататък предложенията от българското кино не ме интересуват. Шуробаджанашките и балканско-ориенталските принципи в правенето му не ме вълнуват. А съм бил готов да подам ръка. Дори съм бил склонен на компромис – да намаля хонорара си на две. Обожавам професията си, бих дал сърцето и живота си за нея, от 30 години изработвам професионализма си. Но не желая да работя с българи. Явно те не се впечатляват от това, което мога и съм доказал в 100 холивудски филма. Е, няма как да бъда тяхната масовка. Явно в собствената си държава съм нежелан от моите сънародници. От това изобщо не ми пука. Щастлив човек съм – работя по мечтания начин, ужасно ми харесва това, че постоянно вдигам нивото си в партньорството ми със световни актьори и режисьори.
За малко се разминава с Брад Пит
Той е още отличен фотограф и готвач, знае стотици рецепти за коктейли
Във фамилията Биневи природата отказва да си почива през поколение – Велизар Бинев има още няколко таланта извън актьорството и каскадьорството. По-малкият син на легендарните Николай Бинев и Домна Ганева е страхотен фотограф. Изключителен естет е в изображенията, портретите му са забележителни. Перфектен готвач е – може да приготви блюдо с 12 подправки. Изумителен автор на коктейли – умее да ги забърква по стотици рецепти. Сред любимите му занимания са обиколките по ориенталски пазари и правенето на снимки в ранни зори.
Езотериката също го вълнува. Преди години е много атрактивен като водещ на „Може би са те“ – незнайно защо закритото предаване на Би Ти Ви за паранормални явления. Той изключително сериозно се отнася към материята, консултира се с физици и астрономи. И мистиката му е по ДНК – цялата арт гилдия знае, че Николай Бинев е цар на хороскопите, но само на по-близките гледа на карти, като ги предупреждава, че не познава, а всъщност е тъкмо обратното. Бабата на Велизар и на Боян – по-големият син на Биневи, ловко върти чашките с остатъците от кафе. Велизар пък е разказвал, че в предишен живот е бил кралски обущар в средновековна Ирландия.
Преди време обаче му се налага да се подчини на един от недостатъците си – клаустрофобията. Заради нея се разминава с Брад Пит. Кастинг директорът на „Z-а световна война“ търси актьор, който говори английски с руски акцент – и така стига до Велизар Бинев. Той обаче отказва самолетните билети до Лондон и петзвездния хотел, който вървят с офертата за кастинга. Предлага да запише сцената и да я изпрати – ако го одобрят, ще партнира на Брад Пит. Одобряват го, но режисьорът на американския апокалиптичен филм Марк Форстър в последния момент пожелава в образа да влезе руснак. В крайна сметка ролята отпада от сценария.
Албена АТАНАСОВА
