Верка Сидерова, славеят на Добруджа, си отиде от този свят на 2 юли на 99 години и съвсем малко не й достигна, за да отпразнува своя един век. За хората, които я познават добре, не е изненада, че тя доживя до тази възраст, тъй като в рода й има много дълголетници. На 5 юли с Верка Сидерова последно сбогом си взеха близки и приятели, но дори и нея вече да я няма, тя остави голямо наследство – песента си емблема „Лале ли си, зюмбюл ли си“.
Уви, последните години от живота й не бяха много радостни. Народната певица преживяваше с мизерна пенсия, едва свързвайки двата края. При всяка трудност продължи да търси спасение единствено в Бог, към когото често отправя молитви.
Въпреки многото турнета по света и хилядите изяви на сцена Верка Сидерова не успява да натрупа богатство. Самата тя признава във филм за БНТ, че съдбата е била благосклонна към нея в немалко трудни моменти. Веднъж вижда смачкан фиш за тото, но непопълнен. Решава да напише по шест числа в трите отрязъка, но интересното е, че цифрите са еднакви. И каква е изненадата, когато пет от числата излизат в тиража. Тя има не една, а цели три петици. Не може да повярва на очите си. Едва когато й изплащат парите, се уверява, че всичко е истина. Тогава част от спечелената сума дава на сина си, а друга оставя за себе си.
Верка разкрива, че била нежелано дете, тъй като фамилията й е голяма и трудно се изхранват толкова наследници. Все пак родителите й не се отказват от нея и тя се ражда на 26 април 1926 година в Добрич. Когато е само на 13, благодарение на своята баба вече знае много народни песни. От баща си пък наследява любознателността, тъй като той все й повтаря да заляга над книгите. За жалост, майка й си отива твърде рано. Дали заради тази загуба, или по друга причина, но Верка иска да стане лекар и да спасява хората. За това обаче са нужни пари, които семейството няма.
„Баща ми работеше от тъмно до тъмно, за да ни издържа – разказва приживе Верка Сидерова. – Бедни сме били, но никога не сме просили, не сме ходили гладни, голи и боси. След като се омъжих, започнах работа в едно поделение в Балчик. Съпругът ми беше летец. Веднъж, в една зима, пътувахме от Варна за Балчик през Оброчище. За малко да се обърнем. Всички се изплашиха, а аз започнах да пея. Така се включих в самодейността, последва първото ми участие в прегледа в Централния дом на армията в София. Беше през 1952 година. Тогава получих награда от военния министър генерал Петър Панчевски – писалка Parker, която по-късно някой си я „припозна“ и изчезна, не можах да й се порадвам. Та там беше и срещата ми с Филип Кутев, на когото дължа всичко. От октомври 1952 година съм част от състава на Държавния ансамбъл за народни песни и танци.“
Повече от три десетилетия Верка Сидерова е неизменна част от ансамбъл „Филип Кутев.“ Много нейни изпълнения се пазят в Златния фонд на Българското национално радио, носител е и на куп отличия. А за песента си „Лале ли си, зюмбюл ли си“ казва: „Моята морална награда е, че „Лалето“ се смята за най-хубавата народна песен. Неслучайно Филип Кутев от нея направи уникална обработка. Някой път, уж на шега, казвам на близките си: „Като слагате на гроба ми плоча, на нея да са издълбани само две дати, едно лале, един зюмбюл и един гюл… хората ще разберат…“. Тази песен ми е от баба Елена. С ансамбъла бяхме в Шабла и аз реших да изпея нещо ново. Направихме я с кавалджията Никола Ганчев. Филип Кутев след това дойде при мен и ме поздрави. Каза:
– Верко, откъде извади тази песен?
– Ами понеже сме в Шабла, сетих се за нея и реших да я изпея тук – отговорих.
– Веднага като се върнем, ще дойдеш да я нотирам и да я направим за ансамбъла – рече той.
Прибрахме се в София, той я разработи и така тръгна „Лалето“ по света.
Казват, че всеки човек се ражда, за да изпълни някаква мисия. Явно това е била моята – да изпея целия си живот! Аз не съм важна, важни са песните. Те са вечните. Мен може и да ме забравят, но искам и завещавам песните ми да не се забравят.“
Васко Василев-Базилио: До последния си дъх не хленчеше
Винаги ще пазя посвещението, което ми написа на книгата си: „Не се учудвай на нищо!“
Васко Василев-Базилио е певец, който през последните години е близко до Верка Сидерова. Той я посещава в дома й, и то не само на празници. Тя му подарява книгата си с автограф.
– Господин Василев, как се запознахте с Верка Сидерова?
– За мен това беше сбъдната мечта. Много обичам българския фолклор, а и баба ми пееше народни песни от Трънския край. Исках да се запозная с Верка Сидерова, тъй като харесвах изключителния й глас. Боготворях песните „Лале ли си, зюмбюл ли си“ и „Изгряла е месечинка“. За мое щастие, преди пет години успях да си уредя среща и тя ме прие в своя дом. Винаги ще помня как вратата ми отвори една мила жена, благодарно усмихната. Тя не ме познаваше, но знаеше, че съм певец. Прие ме така, все едно сме се познавали от години. Разказваше ми за живота си, слушахме нейни записи, говорихме и за неизпетите й песни, които е събирала. Подарих й букет от слънчогледи, а тя толкова се зарадва, че ми каза: „Боже, Добруджа дойде в дома ми“.
– Какво от срещите си няма да забравите никога?
– Когато ми даде автобиографичната си книга „Лале ли си“, ми написа на латински и на български – „Не се учудвай на нищо!“.
– Последните години от живота й са тежки. Някога оплаквала ли се е, че получава мизерна пенсия?
– Да, казвала ми е, че е с ниска пенсия, но никога не е хленчила. Тя не се тюхкаше, не се вайкаше. Просто приемаше, че това е животът. Не спираше да повтаря как я крепи любовта на хората. Истината е, че имаше приятели, които не я оставиха до последния й дъх. А и нейната душа беше толкова голяма, че такъв човек няма как да живее в мизерия.
– Говорила ли ви е за смъртта?
– Говореше за годините си, но винаги казваше: „Ще живея толкова, колкото Господ отреди“. Усещаше, че е към края на земния си път, но нейният хъс за живот не си бе отишъл. Тя нямаше страх от смъртта. По-скоро изпитваше тъга, че идва такъв момент и че вече няма да може да пее.
– Не е ли жалко, че малко хора дойдоха да я изпратят?
– Молех се да не ми зададете този въпрос. На мен лично ми беше много обидно. На поклонението й дойдоха Мария Илиева, Ваня Монева, Миро, Светла Караджова, Лиляна Галевска. За съжаление, ние като народ не ценим това, което имаме като културно богатство. С Верка Сидерова си отиде една епоха. След това поколение остава огромна бездна.