Весела Бабинова от Малък градски театър „Зад канала“, която е сред най-талантливите актриси от своята генерация, започва ударно есента – с премиера на „Код: жълто“ на Яна Титова и с репетиции на „Велика“, бъдещия спектакъл на Стайко Мурджев, в който тя ще бъде самата императрица на Русия.
– Каква ще бъде Екатерина Велика и какво научавате за нея, докато се готвите за ролята, госпожо Бабинова?
– Екатерина Велика ще бъде смешна, абсурдна, ще мине през девойка, млада и зряла жена, до много жадна за власт императрица. От прочетеното за нея, което успях да открия, начело с „Екатерина Велика“ от Анри Троая, виждам, че нещата във времето не се променят особено, когато някой успее да вземе надмощие. Максимата „колкото повече, толкова повече“ важи с пълна сила и сега. Този тип държавници водят многобройни битки – лични, а и международни. Претекстът винаги е, че е за благото на народа, а дали всъщност е така, със сигурност успяват да кажат само тези, които са по-ниско и доживяват последствията в пълната им сила.
– Какво е най-любопитното за героинята ви в пиесата на Теодора Маркова „Код: жълто“? От ефектната фотосесия се носи аромат на секси феминизъм.
– Ема е много своенравна, винаги убедена в правотата си, готова да влезе в битка за най-близките си тук, сега и веднага. В спектакъла сме шест жени – четири актриси, режисьорката Яна Титова и сценографката Огняна Серафимова. Досега не бяхме работили заедно. Яна е много подготвена, винаги има идеи, които много се припокриват и с моето виждане за пиесата. Всички сме много доволни от тази среща. Усещам, че няма да е последната.
– Какви са българските абсурди, които проектирате в американката Анджела от моноспектакъла ви „Пистолет в торнадо“?
– Абсурд е, че хората не се страхуват от ужасните рискове, когато имат контрол над тях. Парадокс е, че ги е страх повече от самолетите, да речем, вместо от колите и необузданите шофьори. Абсурд е, че свикваш с новините за пияни и дрогирани по пътя, с домашното насилие, с неефективността на полицията, но някак животът си продължава, законите не се пипат и всичко тече, но нищо не се мени.
– Какво от детството ви в Италия и Нова Зеландия носите все още у себе си?
– От Италия нося езика, любовта към хората, храната, архитектурата. От Нова Зеландия спомените от детската градина и фактът, че слънцето залязваше рязко и без преход.
– Изплашихте ли се, когато като студентка самият Явор Гърдев ви избра да изиграете сложната централна роля в „Нощна пеперуда“, а после ви извика и за Офелия в „Хамлет“?
– Не, не се изплаших. Бях много, много щастлива. Тогава бях много по-смела от сега. Опитвам да променя това и си давам сметка, че е странно.
– Кои са правилата на Гърдев, които винаги спазвате?
– „Никакво отпускане в дребните неща.“ Това е от „В очакване на Годо“, но сме си го повтаряли често по време на работа.
– Имаше ли завистливи погледи в НАТФИЗ, когато получихте „Аскеер“ за дебюта си в „Нощна пеперуда“?
– Като че ли е имало, но за радост, не съм обърнала внимание.
– Каква беше атмосферата в Академията тогава? Съществуваше ли реална конкуренция, имаше ли „парашутисти“, казахте ли си поне веднъж „Защо не останах в университета да си уча философията?“?
– Не съм имала подобен момент. Знаех какво искам да уча и защо, не съм си и помисляла да се връщам назад. Колкото до колегите в Академията, гледала съм винаги да се концентрирам в това какво правя аз, а не в заобикалящата ме среда.
– Бяхте в екип с Малин Кръстев и Геро в „Любен Гройс“, където преподавахте. Не ви ли се струва, че вече има свръхпроизводство на артисти?
– Вече всички са актьори, всички са писатели, подкаст създатели, всеки вече нарича себе си журналист. Но като тегля чертата, може би има място за всеки под слънцето.
– Как оценявате спектаклите, които гледате сега у нас? Дали политическата коректност в съсловието не води до безразличие към качеството?
– Не мисля. В момента има страхотни спектакли, доста от тях не са никак политически коректни. А колеги, които не се интересуват от политика, винаги ще има. За съжаление или не, това е техен избор.
– На „Аполония“ в Созопол ви аплодираха след „Плът“, но филмът не е за така наречената „широка“ публика, която вероятно го определя като „тежък“. Какво според вас ни казва историята на Димитър Стоянович?
– За съжаление, тежката болест е нещо, което се случва в почти всяко семейство от един момент нататък. За себе си съм определила филма като разказ за тържеството на живота, въпреки всичко. Избрах да го гледам по този начин – през очите на героинята на Пламена Гетова – Надежда. Нищо не е вечно, но в това е хубавото. Има си своя край и след него започва друго – непознато и често по-красиво.
– Трудно ли ви беше изграждането на образа в „Плът“ – на известна тв водеща, която трябва да се посвети на фатално болната си майка?
– Не мога да кажа с точност кое ми е било най-трудно, защото повечето сцени не бяха никак леки като съдържание. Може би допълнителна трудност създаваше фактът, че доста снимахме през нощта, което изисква съвсем друга кондиция. Пламена Гетова е страхотен човек и актриса и съм много благодарна на Дими, че ни срещна и работихме заедно. Мисля, че много си помагахме и успяхме да се сработим така, че дори останахме близки и след снимките.
– Какво е вашето обяснение на факта, че българските филми, в които звучат сложните въпроси за битието ни, остават без достатъчно зрители?
– У нас е по-сложно филм, който е с тежка тематика, доста дълги кадри и без мегазвезди, да предизвика бурен интерес. Аз съм го приела за нормално, хората предпочитат нещо по-развлекателно. Да не се задълбава прекалено, че „и без това денят ми е тежък, не искам и филмът да е такъв“. Не смятам, че такъв тип филми остават без зрители заради това, че няма кой да ги гледа. По-скоро тук проблемът идва и от разпространителите, таргетирането, датите, които често съвпадат с премиерата на друг български филм, протакането на дадена премиера в годините и още, още.
– В какви филми или сериали предстои да ви гледаме?
– През 2024 г. се състояха снимките на филма „За теб“ по сценарий на Яна Борисова, режисьор е Димитър Коцев-Шошо. Би трябвало да има своята премиера в началото на 2026 г. За сериали все още не мога да кажа, последният беше преди 4 години. Може би скоро ще имам нова възможност, предстои да видим. Не бързам за никъде.
– Задава ли се ново партньорство на сцената с Владимир Зомбори? Или пред камери? Как реагира дъщеричката ви, когато ви гледа в представлението „Заклеваш ли се в децата?“?
– Засега нямаме подобни планове. След „Заклеваш ли се в децата?“ всеки има свои ангажименти, подкрепяме се всеки път, а Йоанка се радва много, но невинаги обича да ни гледа. Цени повече живото присъствие.
Албена Атанасова
Снимка: Гергана Змийчарова