Ars longa, vita brevis

Ars longa, vita brevis

Владимир Карамазов: Не съм се скарал за пари със Захари Бахаров и Юлиан Вергов

Вече е готов вторият тираж на биографичната книга „Мина половин живот“, с която Владо Карамазов успя да изненада и впечатли публиката. Първият се изчерпа, въпреки че излезе в пика на жегите – най-лошия сезон за премиерни издания. Карамазов споделя, че не е правил никакви тънки сметки за това дали през лятото хората са настроени да харчат пари за литература, а просто е искал да финализира поредното приключение. А то сякаш е безкрайно – от първите години в Народния театър, през киното, телевизията и европейските мото писти, до невероятния бум, който известният актьор прави като фотограф на международната сцена.

– Вярно ли е, че сте подготвял книгата си в абсолютна тайна, господин Карамазов?
– Не бях казал на никого. Когато излезе, изненадата беше огромна. Всичко започна спонтанно – първо харесах написаното, после не, неведнъж ми идеше да го захвърля. Знаех, че ще е трудно, но най-вече ми идваше да се откажа, когато видях, че с разните издателства няма да се разбера. Вече съм сложен във вкусовете, имам изградена естетика, каквато не срещам при другите. Три месеца бях зарязал всичко, разсъждавах има ли смисъл или няма. Но художничката Магдалина Станчева ми каза „Все пак си помисли, книгата е почти готова“. А когато всички снимки трябваше да се обработят във файлове за печат и не можах да открия подходящия човек за тази работа, я свърших аз – с абсолютна лекота за ден. В печатницата не повярваха, че така детайлно съм изпипал кадрите.

– Като че ли предпочитате соловите акции.
– Вече да. Уча се на много неща и не се занимавам с хора. Доста ми е добре – иначе често удрям на камък.

– Докато избирахте парчетата живот, за които разказвате, какво ви беше най-трудно да извадите от себе си?
– Осъзнавах, че тази книга има смисъл, само ако показва как съм се променил. И понеже повечето текстове бяха писани отдавна, седнах и написах три-четири на сегашния ми акъл. За това, което ме доведе до изолация от моята среда, за това накъде тръгнах. За всеки е нормално да приключи с нещо и с някого.

– Докъде ви отведе това ваше отстраняване?
– До сегашния момент, в който ми се случват толкова невероятни неща, че ако някой преди години ми беше казал, че ще се случат, никога нямаше да повярвам. Щях да му се изсмея. А днес те са факт, благодарение на тази дистанция от предишните хора и като резултат от търсене на нещо коренно различно.

– Кога започна да зрее промяната у вас?
– Покрай създаването и разпада на компанията „Трите мечки“. Оказа се, че аз, Юлиан Вергов и Захари Бахаров можем да се справим с всичко. Днес много артисти са си продуценти, но тогава бяхме само тримата и още един-двама човека. И когато всичко приключи, разбрах, че не мога да се върна към предишния модел – да бъда просто актьор, който чака да го разпределят в следващ спектакъл. И започна едно лутане – какво да направя, какво да не направя. Две години, леко изгубени, в които се чудех как да продължа – не исках по стария начин, а по новия вече не ставаше. Турнетата на „Трите мечки“ бяха толкова интензивни, че намразих всякакви пътувания с всякакви представления… Абе, бях на никъде. И тогава дойде фотографията. Не съм и мечтал за подобен обрат – не толкова заради успехите, колкото заради общуването с хора от целия свят.

– Сблъсъкът на характерите ли беше причината за раздялата с Вергов и Бахаров?
– Никога не сме се карали, примерно, за пари. Пет години бяхме тримата, но аз ръководех всичко и в един момент започна да ми тежи. След разпада Захари Бахаров и Юлиан Вергов, за които никога не съм предполагал, че могат да проявяват бизнес интереси, се впуснаха в продуцентство. Това е фантастично, не съм ги познавал в тази им светлина, но хората се променят. Не общувам със Захари, с Юлиан се виждам по представления, но знам, че са поели в благотворни посоки. С течение на времето вероятно всеки от нас е видял своята вина за разпада.

– Не ви ли канят в „Поетите“?
– Диана Алексиева, жената на Захари, първо пусна няколко клипа със стихове – изпълнявахме ги аз, Владо Пенев, Юлиан Вергов и Теодора Духовникова. Получиха се огромни гледания и тя бързо разбра, че зад това се крие огромен потенциал. И да, в интерес на истината, Диана ме покани още в самото начало на “Поетите“. Много настоятелно ме покани. Но й отказах. Обясних й, че не виждам как ще застана на една сцена с тези хора. Те са моето минало, а към миналото човек трябва да се връща само в мислите, не и във всекидневието. У всеки от нас тримата със Захари и Юлиан със сигурност е останала горчилка, но е излишно да обсъждаме и изясняваме. Доста време страдах, но после си дадох сметка, че всичко е било за добро. Е, сега не си говорим – те си имат други приятели, аз си имам други приятели.

– Вашето видео с изключителната лирика на Борис Христов „Жената Мария“ продължава да трупа гледания.
– Неотдавна от любопитство влязох в двора на АЕЦ-а в Белене, където сякаш е паднала бомба. Като ме видя, пазачът направо се задави. По много особен начин ме изгледа, помислих, че му създавам проблем, не допусках, че ме е познал. И тогава той ми обясни, че току-що е плакал на „Жената Мария“, защото съпругата му се казва така – негов приятел му изпратил клипчето и изведнъж аз му изниквам от нищото. Беше много трогателно.

– И вие, и Вергов доста преди началото на „Поетите“ сте ми казвали, че замисляте следващ спектакъл на „Трите мечки“ само със стихове.
– Да, беше точно така и върху гърба на програмата за „Дакота“, последната ни обща постановка, бяхме обещали на публиката българска поезия. Дори взехме пари от Столичната община за проекта. Но точно тогава всичко между нас се срина. И трябваше да връщаме парите, което никак не беше лесно.

– До какво откровение пред себе си стигнахте след всички тези обрати?
– Че не мога да не бъда актьор. Но само когато ми е интересно истински – а не защото трябва и не защото системата не позволява да откажа роля. Нямам механизъм, чрез който да имитирам, че нещо ми е интересно, когато не ми е. Започвам да излъчвам тази липса на интерес, напрягам другите и става дявол на магаре. А в Народния театър така сме си насложили отношенията, така сме си свикнали, че вече не се провокираме. Идвам, играя, тръгвам си – по-рано се чудех на по-възрастните колеги как го правят.

– Затова ли не ходите по кастингите, които обявяват Джон Малкович, Деклан Донелан, Тимофей Кулябин и другите международни режисьори?
– Винаги гледам постановките на чужденците, но не предпочитам да участвам в тях. Дълбока, голяма и сериозна роля може да се направи само с режисьор, който те познава добре. А и този тип представления, за които говорим, се поддържат изключително трудно – няма ли контрол от режисьора, постепенно се стига до нещо съвсем различно, до незабелязано и бързо изместване на идеята и посланието. Аз обаче съм си някакъв педант и мен това ме тормози. Искам винаги всичко да е на ниво. Когато се хвана с нещо, да се играе. А да дам три месеца от живота си, а спектакълът да падне на десетия път, не ми е окей. Но всички тези гастролиращи режисьори са много важни за публиката – тя е свикнала с един и същи стил, с едни и същи хватки. Зрителите трябва да видят различни неща – друг театър, друго мислене. Публиката на Запад не можеш да я шашнеш, а тук се скандализира от най-малкото.

– Явно сте постигнал хармония – не влизате в халтури, не поемате персонажи, които не ви харесват.
– Ами да. Цената на този лукс обаче е висока, той не ми е даденост, работил съм много време за него. Но се опитвам да не бъда нахалник.

– Открихте ли формулата, по която хем ще играете, хем ще ви е интересно?
– Да. Трябва да си партнирам с млади колеги, с които не се познаваме. Много често отказвам, когато видя стари муцуни в проекта. С тях не можем да направим нещо кой знае какво, освен да се изпокараме, защото всички бариери между нас са паднали. Сега започвам в Младежкия театър, в напълно непозната трупа – Стенли Ковалски в „Трамвай Желание“. Режисьор е близък приятел, с когото съм направил някои от най-хубавите си представления – Антон Угринов. Много ми харесва атмосферата на Тенеси Уилямс, отдавна мечтая за нея – 70-те, жега, джаз, Ню Орлиънс.

– В Народния театър също имате достатъчно роли, последната засега – в „Антихрист“, си е сериозно предизвикателство.
– Направо брутално. Дори с обема на самия текст. Но не съм загубил форма, въпреки че мозъкът ми е зает с толкова много други неща. А темата е особена, не е достъпна за всички. Защото християни, християни, ама само по документ. Дори мои приятели, които са сериозно вярващи, признаха, че са научили много неща за православието от Емилиян Станев.

– Как ви подейства „Антихрист“, чиито основен дебат е какво запазва човек от образа, зададен му от Бога?
– Моите убеждения са малко по-различни. Някой мести живота на хората. Вярвам, но в съдбата. Затова задавах много нелепи въпроси на режисьора Стилиян Петров. Винаги искам да знам какво играя, затова ни се получи малко като в училище по теология, въпреки че дори не паля свещ в църква.

– Ще ви гледаме ли в някой от новите сериали?
– В последния, „Есента на демона“, си извоювах моя справедливост, която не се хареса на никого – нито на телевизията, нито на продуцентите. А снимането на този вид продукции е свързано със страшно много нерви, страшно много сложни отношения, със страшно много несправедливости. Ако тръгнеш да фиксираш или оправяш всички тези неща, се превръщаш в неприятен и неудобен човек. И става един мармалад. Нямам никаква нужда от него. Има много други неща, които ме зареждат и вълнуват.

– Какви фотографски приключения ви предстоят?
– Никога не съм мислил, че мога да направя самостоятелна изложба в Дубай – в Шарджа, на един от най-големите фотографски фестивали, който е от 19 до 27 февруари. Не съм предполагал, че ще преборя световна конкуренция неведнъж и дваж, а многократно. Дойде ми като подарък от живота, не съм го очаквал. Дори понякога си казвам, че е прекалено хубаво – има хора, които десетилетия наред работят само това, а аз печеля конкурсите. Просто ми се дава. Чудя се да не би животът да ме засипва с толкова много, защото ми е приготвил мрачен и тежък завършек.

– Какви ги говорите, що за фатализъм. По-скоро кажете питате ли се как така побеждавате същите тези фотографи от целия свят?
– Много разсъждавам и винаги стигам до извода, че тези победи идват от моята професия. Актьорското майсторство ми дава всичко онова, което другите фотографи може би нямат – усещането за смисъла, за историята. Знам какво е нещото, което трябва да представиш на хората, за да ги развълнуваш. Във фотографията винаги се опитвам да търся дълбочините. И това се забелязва. За фестивала в Шарджа бяха изпратени 120 000 кадъра, луда конкуренция, 15 финалисти. И една сутрин получих имейл – избран сте, билети за самолет, резервация за петзвезден хотел… Пълна лудница.

– Какво ще покажете?
– Част от проекта „Казмер“ – така се казва ромски квартал в покрайнините на Казанлък. Често ходя по ромските махали. Махали, обитавани от изтласкани хора – излезли от затвора или преминали през други катаклизми. Там атмосферата е много сериозна, много кинематографична. Когато снимам, винаги искам да счупя клишето за българина. Сядам в колата и обикалям из страната. Фотосите, които вече съм направил из България, ще представя в още един проект, „Пеперуди“.

– Все се каня да ви питам: някога изкушавала ли ви е идеята за частен театър?
– Хората са прекалено различни. Навремето, когато започвахме с „Отело“ и „Ромео и Жулиета“, между нас имаше специална енергия. Бяхме приятели, групичка, забавлявахме се – с Митко Рачков, Деян Донков, Юлиан Вергов, голям смях падаше. После всеки дръпна нанякъде. Мен, примерно, не ме влече шоуто в телевизията. Не мога да отида и да се правя на маймуна. Е, ако ми опрат калашник в гърба, сигурно ще тръгна. Но за какво? Нито ми трябва тая популярност. По-рано много съжалявах, ако изпусна нещо. Сега дори не се сещам за нещата, които съм отказал. Забравям ги моментално и с огромна лекота. Успехите в професията са момент от живота, добър или не. Но смисълът е нещо по-различно и по-голямо. Последните години го търсех много отчаяно.

Подготвя изложба за Националната галерия

Открива смисъла, докато снима затворниците в Белене

В началото на 2025-а Владимир Карамазов ще открие своя изложба в Националната галерия – със снимки от затвора в Белене. Портрети и други сюжети. „Най-после намерих тема, която силно ме вълнува и за която малко се говори, а аз мога да побутна обществото към нея. Ето това е истинският смисъл, а не само да бъда актьор, фотограф, продуцент“, споделя Карамазов.

До края на 2024-а, която ще се окаже една от най-важните в живота му, той ще финализира изумителния си проект. Хората зад решетките доста време го тестват, за да се ориентират дали е искрен и дали да му се доверят. „Наистина не ги съдя. Не е до възпитание, а до характер – разбирам ги. Човекът за мен е какъвто аз го виждам. То е ясно, че животът не е никак прост, но сега, общувайки с тях, напълно се убедих. Преди го знаех, но по-формално. Когато същински го осъзнаеш, ти става ясно, че не можеш да съдиш когото и да било, че нещата не са такива, каквито изглеждат“.
Карамазов е гневен на българското общество в по-голямата му част. „Много хора правят заключения от един Фейсбук. Пишат крайни коментари с обиди, без да знаят за какво става дума, агресивни са. С проекта в затвора в Белене ще разкажа и покажа, че дори най-сериозното престъпление има сериозна причина, трупана с годините, а кулминацията може да избухне съвсем случайно“.

Докато прекарва дълги часове в разговори със затворниците в Белене, Карамазов отчита за себе си, че животът е бил безкрайно благосклонен към него. „Ако в някои ситуации ме беше тласнал една идея напред, можех да бъда на тяхно място. Хората не си дават сметка, че утре могат се озоват от другата страна. Светът е устроен така – какво, да не би лошите изведнъж да свършат? Наивно и глупаво е да смятаме, че е възможно.“

И понеже покрай фотосесиите в Белене много неща са се „отворили в главата му“, Карамазов замисля и документален филм, и моноспектакъл по 450-те страници с мемоари на затворника бай Върбан, и организация за проблемни деца – заведе ли ги в затвора, ще преживеят катарзис и метаморфоза.

„За нас, за мен, за теб свободата е даденост. Но когато прекараш по-дълго време в затвора, усещаш физическите й измерения. Започнах да обръщам внимание на всичко, особено на онези неща, които за хората вътре са абсолютно невъзможни“.

Карамазов е направил наистина изключителни портрети на мъжете, които са го пуснали в живота си. Техните лица са живо кино. Един от тях прилича на Шекспиров актьор. „Много е интелигентен, чете като луд. Чупи клишето, което е в главите низа този тип хора. Догодина ще може да иска преразглеждане на доживотната присъда“.
По средата на една от залите в Националната галерия Карамазов и кураторите вероятно ще сложат истинско затворническо легло. „То носи усещането им за нормалност, то е тяхната независима територия. А е ужасно неудобно“, коментира актьорът фотограф.

Албена АТАНАСОВА

Последни публикации