Във „Влюбеният дирижабъл. Съдбата на поета“ Диана Добрева и Александър Секулов представят български поети, чието изкуство стига до Бога, но невинаги е разбрано от хората. Необикновеният спектакъл на Пловдивския театър, който преди броени дни имаше премиера в София, е по стихове на Иван Методиев, Добромир Тонев, Миряна Башева и Гриша Трифонов. Той е за вечната метафизична сила на творците, която ги отвежда към най-високите образци на световната литература. В драматургичната конструкция Александър Секулов вгражда откъси от интервюта и свои текстове.
Ефектът върху публиката е поразителен заради идеята и нейното изпълнение – зрителите да бъдат разтърсени от разказваното под прожекторите. Вярно е, че това е каузата на всяка постановка, но се случва все по-рядко. Кожата на чувствителните зрители настръхва, докато слушат и гледат как текат страстите и неволите под дирижабъла – онзи летателен апарат на гениалното вдъхновение, който по традиция се разбива в българските скали на безразличието и отхвърлянето. Под него няколко момчета и момичета материализират високото слово, облечени в черни дрехи и с по една дълга бяла ръкавица – като онази, която Добромир Тонев носи върху дървената си ръка.
Всичко започва ударно – от преддверието на българската преизподня, където „отгоре“ всеки месец викат поетите, за да ги разстрелват с куршумите, изпълнени с омразата на бездарните, бездушните, безсърдечните, на чиновниците и ченгетата. Метафорите на Александър Секулов са потресаващи. За него, Диана Добрева и артистите им голямата тема е колко струва поезията, може ли въобще да се калкулира изкуството, дали стихотворението има материално измерение, което да бъде изчислено като труд. Те търсят смисъла по вертикала, издигащ думите, емоциите и тяхната стойност към Бога. Защото в България няма друго изкуство, което с подобна философска дълбочина и толкова жестоко да търси и обяснява вечните въпроси. То е и единственото, съизмеримо с образците в международната класика.
А дори зрителите, които не са чели поетите във фокуса на „Влюбеният дирижабъл“ или даже и не са чували за тях, остават шокирани от припомнянето на незабравени факти от битието им. Мизерията е сред главните действащи лица в житейската им пиеса. Иван Методиев буквално гладува години наред, опитвайки се да изхрани трите си деца. Когато успява да намери работа в частна фирма, го уволняват, защото в интервю за всекидневник заклеймява бомбардировките в Косово. През 2003 година се качва на влака, за да слезе на последната гара в живота си. Отива за риба край Места и отплува към вечността. Друг негов колега, за когото също се говори във „Влюбеният дирижабъл“ – Ивайло Иванов от Трявна, продава книги под дърво в центъра на възрожденското градче. Живее като клошар, но никога не подава ръка за милостиня и репликира Пенчо Славейков с „Нов сън за щастие“.
„Поетът е неудобен за всички, навсякъде, по всяко време: от държавата до собственото си семейство. Неговите отношения са изградени единствено с бъдещето. Настоящето го подритва, а най-често го тика напред, за да запуши с тяло някоя зейнала амбразура на обществения смисъл. Ние сме общество, което с радост убива поетите си, а после им прави паметници и ги оплаква с вой до небесата“, казва Александър Секулов.
Съвременните поети не загиват на фронта като Димчо Дебелянов или на стрелбището като Вапцаров, но падат мъртви в битката между високите стремежи и ниските вибрации. Отиват си и защото тълкуват дарбите им като хоби. Не ги чуват. Неслучайно в стиховете им винаги има диалог, има някой, на когото говорят.
Може би заради всичко това и поради още много причини за Диана Добрева и Александър Секулов „Влюбеният дирижабъл“ е благословен и извънмерен, защото се различава от всичко, правено досега от двамата. Наричат го отслужен дълг. „Ангел хранител бдеше над нас. Тези хора си отидоха в нищета, но оставиха гениално наследство. Талантът е даден от Бог и принизяването му към бита е невъзможно“, обобщава Диана Добрева.
„Иван Методиев се отнасяше много приятелски към мен, въпреки че нямаше особени причини за това, тъй като почти не ме познаваше. Държеше се мило и топло в нашите не повече от седем-осем срещи през 90-те години. С малко хора съм общувал с подобна лекота. Знаеше, че съм поет, но никога не е ставало дума дали е чел стиховете ми. Знаех колко е голям, но прочетох всички му книги, след като почина. Тогава си поставих за цел да говоря за него и за стиховете му“, връща лентата на спомените Александър Секулов пред „Филтър“. Според него творците продължават да страдат от желанието на неразбиращите да унищожат онези, които не са с тях, а непрекъснатите пропадания на историческата памет ни унищожават ежедневно. „Ние не само не се учим от историята, а повтаряме грешките, и то с още по-голяма сила и с по-дълготрайни последствия.“, казва Александър Секулов.
„Влюбеният дирижабъл“ не е рецитал, нито естрада. В него е постигната отлична хармония между текста, музиката, движението и вътрешното преживяване на героите. Константин Еленков отново доказва, че е най-мощният драматичен талант на своето поколение. Паола Маравиля прави изключително силен монолог, който би спънал дори много по-опитните от нея. Миряна Башева сякаш оживява в цигарата и чашата с водка, които държи Мария Сотирова, докато произнася бунтарско-феминистките слова на емблематичната поетеса, а Борис Кръстев на моменти наистина наподобява Иван Методиев въпреки липсата на визуална прилика.
Сценографията на Ванина Цандева и костюмите на Мария Колева са лаконични и изразителни – белите пера, които въздигат и убиват, музата, която води срязания Пегас, белите ризи на мъжете и сребърните бюстиета на жените, изглеждащи като ризници. Постановката има шест номинации за „Икар“, вероятно ще получи не по-малко и за „Аскеер“. Тя е събитие. Защото в трагичната съдба на поетите се отразява трагичната съдба на нацията, в тях се оглеждат нейните възходи и падения, и екипът на „Влюбеният дирижабъл“ искрено и деликатно показва това на новите генерации. Единствената цел е да ги приобщи към безсмъртната поезията, която ще обезсмърти и културата на България.
Албена АТАНАСОВА