На 86 години на първи март ни напусна познатият още от 70-те години у нас италиански художник Енио Калабрия. С него си отива и един от най-големите и последни привърженици на „ангажираната“ визия за изкуството и живота живописец. Още с първата му самостоятелна изложба в Рим през 1958 г. го определят като „един от най-значимите млади художници на десетилетието“, но през следващите години и „извън модата“, „самотник“, „бунтар“ и „изгнаник“.
И това не беше случайно – Енио Калабрия бе художник с ярка екзистенциална пластична идентичност, оформила се извън конюнктурните изисквания на арт пазара, художник, превърнал живота и изкуството си в мембрана на историческите, социални и духовни мутации и метамутации на своето време. Неслучайно по повод кончината му Габриеле Симончини определи неговата витална живопис като „разказ за историята на днешния ден“.
Ретроспективната му изложба, която посетихме заедно с Ваня и Георги Зъбчеви през 2018 г. в Палацо Чипола в Рим – двамата са притежатели на най-голямата частна колекция от творби на Калабрия извън Италия, беше истинско откровение на художника, илюстрация на споделеното от него, че „живописта не е просто полагане на боята с четка върху платното – това не е акт извън нашата биологична същност, а чисто физиологично пренасяне на част от себе си върху платното. Аз съм и пресъздавам себе си в живописта. Това е единствената функция, която тя, живописта, може да носи днес“.
Сложните ракурси на формите в картините му, надиплени във вибриращите гънки под напора на вятъра дрехи като в бароковите скулптури, проникнатите от мистериозни сили и огънати от напрежение пространства са отражение на живите пулсиращи нерви – мембрани на социалния безпорядък, на този удивителен и извисяващ ни над повседневието художник. Творец, оставил следи върху българските художници и след първата самостоятелна изложба през 1980 г., и след втората през 2018 г. в София.
Приятелството ми с Енио започна още в средата на 70-те години на ХХ век. Така през 1980 г. след откриването на неговата изложба в София написах: „За да разберем изкуството на Енио Калабрия, трябва поне малко да познаваме този неспокоен, къдрокос млад човек, общуването с когото се състои от безкрайни въпроси към събеседника, в които той проверява собствените си съмнения повече, отколкото търси алтернативи, проверява корените на собственото си безпокойство, пречупвайки го през морала и проблемите на сексуалните взаимоотношения, самоубеждава се в правотата на собственото си верую“ (в. „Народна култура“, 27 юни 1980 г.).
Енио остана и до края такъв с ежедневните петъчни срещи разговори в ателието му в Рим, на които събираше своите приятели, допускайки ни до себе си, и споделяше тревогите за съдбата на фигуративната живопис, за съдбовното време, в което живеем днес, и неизвестното, което предстои. Почивай в мир, приятелю.
Аксиния ДЖУРОВА
