Публична тайна е, че от началото на 2020 година „Моят плейлист“ на БНТ1 е между интелектуалните забавления в националния ефир, които се броят на пръстите на едната ръка. След 222 издания неговият автор и водещ Васил Върбанов лаконично обяснява успеха: „Получава се, само когато се чувстваш на мястото си. Това е най-важното на този свят“. Споменава още един „показател“. „След всяко предаване в социалните мрежи зрители пишат: „Това беше най-доброто“.“ Оказва се, че един от най-известните мъже в електронните медии има и друг повод да почерпи – „Тангра Мега Рок“, първото българско интернет радио, чиито програмен директор е той, празнува 20 години от началото.
– Вие сте заклет рокаджия металист, господин Върбанов, но случвало ли се е в студиото на „Моят плейлист“ някой от гостите да включи поп фолк парче в своите топ 10?
– Не. Но когато Белослава Кръстева, фантастичната ни шахматистка, предложи на взискателната публика гръцко поп парче, в което звучеше онзи инструмент, който мисля, че се нарича бузуки, веднага я обвиниха, че става дума за чалга. Но си беше мотив от автентичния гръцки фолклор.
– До каква степен се чувствате ангажиран с гостите си?
– Подготвям се за срещата, правя запис, редактирам – слушам гласа и дишането на човека. Чувствам се част от неговата лична история, тъй като ми се е доверил, споделяйки моменти от живота си. Някои от личностите, които сте гледали и слушали в „Моят плейлист“, ни напуснаха и приемам тяхното оттегляне от света много по-тежко, отколкото, ако бяхме останали само познати. Майка ми е лекар и още бях малък, когато започна да ми повтаря думите, които й е повтарял нейният баща, също лекар: „Недей да ставаш лекар, защото живееш с мъката на хората“.
– Споделете нещо за шоуто ви, което ще ни изненада.
– Какво ще кажете за съобщения, в които някой много настоява да подари на жена си участие в „Моят плейлист“, защото тя ужасно го харесва, а и празнува юбилей.
– Шегувате се, нали?
– Няма никаква шега. Подобни съобщения понякога идват дори от сериозни и умни хора, които предлагат да зарадваме някой с гостуване в телевизионното студио, защото ставал на 50. Комплимент е за мен, нали?! Но има и хора, които се сърдят, че все още не са поканени.
– Покълна ли у вас самочувствието на звезда?
– Аз съм радиоводещ, въпреки че ме дават по телевизията. В нашия квартал ме спират, за да си поговорим, дами над 70. За мен те са млади момичета, защото майка ми наскоро навърши 93. На 80 започна да учи италиански, за да поддържа мозъка си жив. Но знаменитост не съм, а и това е без значение. Нямам много високо мнение за себе си, друг е въпросът колко по-ниско е мнението ми за доста неща по телевизиите у нас. Дразнят ме кастингът и езикът. (Сега вероятно ще кажат: „Тоя на какъв се прави?“) Затова избирам предимно френски и британски канали, особено заради любимата ми игра ръгби. Когато бях по-свободен, гледах между 16–17 мача седмично, сега са по 4–5. Но не съм загубил и секунда за риалитита.
– Вие имате много фенове, които със сигурност знаят подробности от кариерата ви пред микрофона, но все пак – как започна тя?
– Системата „Тангра“ съществува от 33 години и 3 месеца. За моя печал двамата й създатели Кирил Маричков и Косьо Марков ни напуснаха твърде рано. А от първия ден на Радио „Тангра“ си спомням как Велислава Дърева адски нагло пушеше в студиото цигари „Средец“, които освен всичко друго миришеха ужасно. Беше ясно, че в тези помещения не се пуши. Но явно обладана от атавистичен революционен дух, тя пускаше кръгчета от дим към лицето на Кирчо. За щастие, той беше избръснал мустаците си заради бас – беше се зарекъл, че тръгне ли радиото, ще ги махне. Беше я поканил като колега от парламента, тогава и двамата бяха депутати. Иначе Велислава Дърева и рокендрол са двата полюса на скалата. Но все пак тя умее да протестира, а бунтът е емблемата на рокендрола.
– А къде се роди вашият рефлекс за несъгласие? Вероятно във Френската гимназия.
– В онези години тези училища, които наричам специализирани, а не елитни, наистина носеха дух въпреки тъпотиите като пръстенчетата и специалната униформа в НГДЕК. Не че ние, във Френската, не ходехме с отвратителни полиестерни сини сака, които също ни късаха нервите. Най-важното във въпросните гимназии беше, че даваха възможност за по-малко кретени сред учениците. Но смея да твърдя, че много от нещата, които аз и приятелите ми сме научили, са били въпреки гимназията и извън образователната система.
– Там ли се запалихте по „Слейър“, една от любимите ви групи?
– „Слейър“ не е откритие на Френската гимназия, а по-скоро споделяне с момчетата, с които пушехме в задния й двор. Не беше задължително да сме съученици. Но чисто топографски е задължително да се подчертае, че Френската се намира по оста „Кравай“, Попа и Синьото кафе. Именно по тази ос се движеха хората, чиито значки, върху които пишеше „Слейър“, бяха късани от ченгетата. И нищо не можеше да се направи. Учителят ни по математика, великолепният Ради Марков – тогава „другар“, дори не беше чувал за „Слейър“.
– Вярно ли е, че сте превеждали Сартър ей така, за кеф, без никой да ви кара?
– Беше упражнение за ума. Когато завърших през 1987 година, най-лесният път пред мен беше към френската филология. А тя – единствената възможност да се отърва от перспективата за работно време от 8 до 5. Все още неясните и мъгляви професии като журналист и редактор в медии и издателства, бяха доста ограничен брой. А и апетитните хапки от баницата бяха запазени предварително. Тъкмо започнахме в Университета и дойде 10 ноември и академичният фокус се измести. Но преводът е нещо, което и до ден днешен страшно ми харесва. Ако се плащаше добре, вероятно щях да се занимавам с него.
– Защо бихте го направили?
– Мечтата ми беше да работя в библиотека. Ама не да давам книги на абонатите, а някъде там, в отделно пространство, където няма никой друг, да сме само аз и авторът, когото превеждам. В живота си имам два парадокса. Мислех, че съм се родил страхотен лентяй, а работя между 14 и 18 часа на денонощие. Много-много не обичам да се срещам с хора, нали затова исках да бъде сред книгите и героите им, а всекидневието ми е адски социален – организирам концерти, на които се бутам с хиляди меломани. Екипът ни в радиото е от 20 човека и съм се състезавал в най-масовия спорт – ръгби, където са 15 срещу 15. Парадоксални въпроси, на които нямам отговори. А и не ги търся, защото ще излезе, че съм като кучето, което гони опашката си.
– И че не сте наясно със себе си.
– А ми е малко рано да стигам до подобна равносметка.
– Какво според вас се случва в музикалния бизнес?
– Процъфтява след пандемията, включително и в България. Наричам този процес кауфландизация. За мен това е претрупването със страшно много стоки и продукти, които преди 15 години човек би захапал дори без да ползва ръцете си, а сега си позволява да подмине с прозявка на досада. Вие ми кажете: има ли нещо по-ужасно от убийството на страстта? То води до всичките катастрофи и срутвания. Преяждането обезкуражава артистите – разбира се, във Франция и във Великобритания мащабите са много по-грандиозни от тукашните. Променя мотивацията им, тунингова в различна посока страстта им да създават музика. Вредните странични и конкретни ефекти все още не могат да бъдат изчислени. Но смисълът е изместен. Сривът обаче датира от невинността на фестивала Уудсток, когато за три дни се стичат 400 000 души и симпатичните, емоционални и ентусиазирани организатори разбират, че в това има не просто пари, а адски много пари. Този модел се прехвърля в България много по-късно.
– Години наред организирате рок и метъл концерти, колко и какво?
– Тази индустрия е сравнима с хазарта. В нея няма нищо сигурно. Да не говорим, че в началото оборудвахме всяко събитие – от тоалетната хартия до техниката. С колегите бяхме първите хора след полицаите на границата, с които музикантите от света общуваха. Носехме огромна отговорност. Бяхме принудени да вършим несвършената работа за повдигането на цивилизационното ниво. Както гласи старата народна мъдрост, за да не се излагаме пред чужденците. Не е честно, това е земя, родила Симеон Радев и много други. А в онези години, когато нямаше поток от нискотарифни туристически колонии, бяхме като бяло петно на картата.
– Защо казвате, че сте рискували толкова много, нали има твърда фенска маса с постоянен интерес?
– В България съществува огромен интерес и към бързите коли, но 90 процента от населението кара автомобили втора и трета ръка. В произведенията на изкуството обаче няма втора ръка – там получаваш оригинала и плащаш съответната му цена. И сумите, с които организаторът на концерта участва в бюджета, са съизмерими с парите, които това струва и във Франция. А пък и не се знае дали точно в деня на концерта фенът няма да бъде изкушен от друго събитие. Печелил съм пари, губил съм пари. Никога не съм обвинявал никого за неуспехите си. Освен лошата съдба и кривата луна. Това е неизбежно.
– Има ли конфликт между българската и световната музика?
– Местното производство е фактор. В България може да сглобите хладилник от китайски части, но в музиката не е точно така. Въпреки мултинационалните формации българските групи са без части от Европа или от Китай. Вносът обаче е във всички жанрове. Дори и в поп фолка – както знаем, изтласквайки българската основа, той е имитация на съседната музика, на сръбски, турски и гръцки изпълнения. Много от естрадните ни певци се крият зад думата „балканска“. А няма нищо срамно да кажеш „Пея циганска музика“. Тя има страхотно място в европейската и световната култура. Циганските крале от Монпелие покориха света, а тук има хора, които се самообиждат.
– Мнението ви за клубовете, в които забиват банди?
– Никога не е имало подобно процъфтяване в рока и метъла, в инди жанровете и всичките производни. Една от причините това да бъде толкова видимо е така нареченият фонд „Култура“, но къде беше той допреди няколко години? През пандемията в Щатите, Франция и Англия бяха финансирани именно клубове, заплашени от затваряне. Музикантът е нищо без своята сцена, оставете ги тези на улицата и в метрото. В клуба и стените са пропити от традицията. Добрите фестивални напитки сближават симпатиите между хората, струва ми се, че е цитат от Ивлин Уо, но може и да греша. Тук обаче все още не сме стигнали до клубовете, в които хората ходят дори без да знаят кой ще свири съответната вечер. По света куратори създават атмосфера и културна политика на тези места. А и дават работа на цялата пирамида от хора в тази технологично зависима индустрия.
– Само че събитията сякаш извират, човек се чуди какво да избере.
– Е, нали това искахме цял живот. В крайна сметка нещата ще се пресеят. Никой не е толкова тъп, че да не осъзнава: всеки иска качество срещу стойността на билета. А когато в събота вечер се ангажираш с пари, изкарани с пот през седмицата, ще те прекарат един път, могат и втори път, но на третия няма да им се получи. В литературата също има страхотно движение, книжарниците са пълни. Но там пък не ти трябват повече от четири страници, за да разбереш има ли качества книгата.
– Кръчмите също са пълни…
– Не ми е ясно точно как излиза това математическо уравнение, след като всеки се оплаква, че няма пари. Но София безспорно е интересно място. Въпреки че властта отсъства. Дори при регулиране на трафика. Не санкционира, действа избирателно. 12 пъти да се обадиш на 112 заради адски силен шум в някои ресторанти, нищо не следва. В 22 и една минута пък жестоко глобяват мои приятели със заведения.
– Може би за всичко е виновно лошото възпитание тук и сега?
– Наблюдаваме съвсем видима възбуда на ентусиазъм, свързана с така наречените Джен Зи, но Джен Зи са и локалите. Ако няма възпитание, има дресура.
– Съжалявате ли, че не станахте състезател по ръгби, след като още от дете играете в „БГА“, „Левски“ и „Левски-Анже“, а по-късно ставате и капитан?
– На 56 да говориш какво си могъл да предприемеш на 19, е обърната фантазия. Но е факт, че в началото на 90-те получих предложение от отбора на френски университет. Останах тук заради момиче. Връзката ни не продължи дълго, но офертата беше изтекла.
– Поне майка ви е била доволна, че сте си останали вкъщи.
– Тя проявяваше особено отношение към моите занимания. Получих девет мозъчни сътресения, а нейната тясна специалност беше травма епилепсия. Единственото, което си спомнях от поредно комоцио, беше мисълта: „Леле, сега какво ще кажа на майка ми“. После нещо я излъгах. През 2002 година основах международния ръгби отбор Misfits заедно с новозеландеца Мъри Джеймс Те Хуки. През 2009 г. от Eurosport ме поканиха да коментирам мачовете от френската висша ръгби лига.
Не може да прежали Кирил Маричков, който за него е огън човек
Имат страхотни отношения, но не понася „щуреца“ да му подрежда химикалките в студиото
Васил Върбанов още в ранната си младост е основна движеща сила на ефирното рок радио „Тангра“, създадено през 1992 година от Кирил Маричков и Косьо Марков и просъществувало до 2003 година. Води различни предавания, сред които са „Зона 967“, „Кречетало“ и „Лакриц“. Той е гласът на шоуто „Денис и приятели“ на БНТ, появява се като радиожурналист и в кинохита „Голата истина за група „Жигули“ на Виктор Божинов.
Не крие, че всичко започва, когато е едва на 22 години. Тогава пътищата му се кръстосват с тези на Кирил Маричков и Косьо Марков.
„Кирчо беше особен и ексклузивен, дори с риск да обиди очи в очи някого. Но нали точно това е рокендролът?! Много сме се забавлявали. Когато се запознахме, отдавна бях фен на „Щурците“. Е, не съм се кланял и не съм падал на коляно никога. Такъв ми е характерът. Кирчо идваше да си говорим, докато аз водех предаване на живо в неговото радио. И започваше да ми подрежда химикалките. Изчаквах две минути и го питах с леден поглед: „Кирчо, какво правиш?“. „О, прощавай, прощавай!“, усещаше се той веднага, осъзнавайки, че химикалките са мои. Само добри спомени имам с него. Голяма загуба. Пееше до последния си дъх, беше пълен с огън. С усмивка се справяше с всичко. Плаках, когато разбрах, че си е отишъл. Беше част от живота ми“, връща лентата Васил Върбанов.
Косьо Марков е човекът, с когото е работил най-много. „Той разпространяваше топ 100 в 60 радиостанции в цяла България още преди ерата на интернет. Събираше информация с факсове. С него много съм се карал за професионални неща, никога за човешки. И двамата ме оставяха да правя, каквото си искам – мен, напереното вчерашно говно, келешче от центъра на София. На всяко друго място щяха да ме стъпчат и да ме изритат през вратата. Но Кирчо и Косьо не само говореха за свободата. Ако видеха, че си чист, че работиш безкористно, ти даваха възможност. Неоценимо е. Много ми липсват и двамата. Често се сещам за тях“, откровен е водещият на „Моят плейлист“.
Снимка Петър Димов-Българевеца
Албена Атанасова