Едва ли има българин, който не е чувал песента „Кога зашумят шумите, буките…“, в която се разказва за Костадин войвода – Капетано. Именно това е Костадин (Коста) Нунков, български революционер и приятел на Яворов, на когото поета посвещава първото си публикувано стихотворение – „Напред!“. Коста пък вдъхновява Пейо да нарами пушка и да се бори за македонската кауза.
Мария ПЕТКОВА
Комитата, роден в Чирпан на 21 май 1877 г., учи в пловдивската гимназия „Александър I“ заедно с Яворов, където те попадат под влиянието на „ученици, изключени от Солунската гимназия, които насаждат там бунт срещу тиранията над Македония“, свидетелства сестрата на Нунков, Райна Дешковчева.
Костадин е изключен от гимназията заради участие в ученически бунт. „Висок, строен и извънредно пъргав младеж, Нунков беше с горещ темперамент, търсеше истината и правдата, на които служеше без корист и не можеше да търпи търгашеството“, казва за него журналистът и революционер Стефан Аврамов, също от Чирпан.
След изключването му започва работа в Пловдив като печатарски работник. По това време дели една квартира със съгражданина си Яворов.
Двамата се сприятеляват и близките им отношения се запазват и когато се местят в София. В столицата Нунков продължава да работи като словослагател в печатница и се свързва с новосъздадената Вътрешна македоно-одринска революционна организация. През лятото на 1895 г. 18-годишният Константин се включва в Четническата акция, организирана от Върховният македоно-одрински комитет, за да се предизвика всеобщо въстание и да се привлече вниманието на Великите сили към неизпълнените клаузи на Берлинския конгрес за реформи в Европейска Турция. Нунков е в четата на поручик Борис Сарафов, която успява да завладее Мелник и десет дни упражнява въстаническа власт. Оттам Сарафов произнася прочувствени речи, на които бързо откликва българската и европейската преса. Завърналите се в София четници са посрещнати като герои. Яворов, който тогава е на 17 години, е силно впечатлен от това събитие и от героизма на приятеля си. Това го вдъхновява да напише стихотворението „Напред!“, което е отпечатано във в. „Глас македонски“ и е първата публикувана творба на гениалния ни поет. „Ще ни потомството презре, / ще се отвърне настрана, / историята нас ще прикове / в век на позорната стена. / О, трижд свещено е дело / за чест и волност да умрем; / нек викнем с роба наедно: / „Ах! Долу турския ярем!“, гласи финалът на творбата.
„Разочарован от безсмислието на такива четнически набези, буйният юноша става привърженик на динамитарството, убеден, че това е единственото средство в борбата за освобождението на Македония. В казармата той ревностно учи минно-взривното дело, а след изслужването на военната си повинност, заминава за няколко месеци в Швейцария“, разказва в своя беседа за Коста Йордан Анастасов, македонски деец и автор на книги и статии за видни български революционери, участвали в борбите за освобождение на Македония и Одринско. В средите на руските революционни емигранти в Женева Нунков изучава минноподривното дело. Като се завръща в България, издава брошурата „Взривни вещества и тяхната употреба“ (1902 г.), която години наред се използва в обучението на членовете на ВМОРО.
Неспокойна и пламенна натура, честен и безкористен човек, Нунков се издига до войвода през 1900 г., когато влиза със своя чета в Благоевградска област. Две години по-късно Коста участва в първия Одрински конгрес, на който му възлагат организирането на Дедеагачко и Гюмюрджинско и изучаването на условията за устройването на атентати по тия места.
В навечерието на Илинденско-Преображенското въстание Нунков се отдава на размисъл кой метод на борба е по-полезен и целесъобразен за извоюване свободата на Македония и Одринско: терористичният, възприет от него, или методът на масовата борба. Колебанието му е изразено в негово писмо до Иван Кепов, редактор на кюстендилския вестник „Изгрев“.
Преображенското въстание заварва Hyнков в Дедеагачко и Гюмюрджинско и там действа със своя чета. Със свои съмишленици той организира серия от атентати, които обаче нямат особен успех. След разгрома на въстанието, през октомври 1904 г., Нунков е в Кумановско като войвода и организатор. Без да изоставя идеята за атентати и отделни терористически акции, каквито прилага и самата организация, той прегръща идеята за масова революционна борба и с целия си жар се впуска в агитационна и организационна работа.
Мишена на четата му вече са не само турските власти, но и сръбската въоръжена пропаганда в Македония, която на всяка стъпка шпионира движението на четата и предава организационните работници. Освен това въоръжени сръбски чети тероризират българското население, за да го посърбят насила. В дописка, поместена в „Революционен лист“ от 27 октомври 1904 г., Нунков съобщава, че сръбските чети и агентите на сръбската пропаганда заповядали на селяните под страх на смъртно наказание да предават на турската власт четите и легалните работници на Вътрешната организация. Жертва на сръбските доносничества са видни български деятели, а понякога и цели чети.
Като ръководител на Кумановския революционен райони, през януари 1905 г. Нунков е делегат на Скопския конгрес на ВМОРО в Кнежево. Едва месец по-късно 28-годишният войвода е убит в петчасова ожесточена битка с турския аскер, който унищожава и седемчленната му чета.
Турците ги откриват в с. Кутлибег, Кумановско. Четниците опитват да се измъкнат от селото, но не е могат да се движат бързо заради дълбокия сняг. Аскерът открива огън и се завързва сражение, в което се включват и притеклите се на помощ четирима селяни. Четата обаче е оградена от друга войска, която пристига от близките военни постове на Градище, Довезенци и Клечовци. Ожесточеното сражение, в което се стига и до ръкопашен бой, трае повече от пет часа и завършва със смъртта на четниците и помощниците им.
„Войводата агитатор не забрави да счупи пушката си и револвера и тогава тихо склопва навеки своите хубави очи“, отбелязва видният тракийски деятел и съвременник на Нунков, Христо Караманджуков, който нарича Коста „бурна и мила натура“.
Така от този свят си отива Костадин войвода, описан от поета Христо Силянов като „висок, благ, с блага усмивка, която никога не изчезваше от брадатото му лица, винаги загрижен за хода на комитетските работи и винаги зает с приготовления за заминаване отвъд“.
