„Венецианският търговец“ – спектакълът на Явор Гърдев в Народния театър „за глобализацията, идентичностите и културните войни“, не е лесно за поемане тричасово зрелище. Изпълнено е с метафори, препратки, цитати, емблеми, асоциации, послания, които са по-достъпни за челата и четяща публика. Шекспир – или който и да стои зад планетарното име – пише пиесата в края на XVI век като романтична комедия, но тя е драма на объркания човек в объркания свят, който е на крачка от трагедията, а в нея влиза и антисемитизмът.
Както се знае, във всяка класика на гения сюжетът и личностните, икономически и политически отношения между персонажите надграждат конкретиката. Социалните и емоционални трусове във „Венецианският търговец“ са брутални, предизвикани от нерешими религиозни, етнически и духовни различия, плюс вечната война между половете – по времето на барда все още само два. Няма съмнение, че Явор Гърдев отново е в стихията си, анализирайки архетипите и философията в Шекспировата история, акцентирайки върху конфликтите и пороците на съвременността, „импулсивните парадокси“ и „внезапната противоречивост“. Нищо не е това, каквото изглежда, всичко е състезание и емоционална манипулация. Явор Гърдев е убеден, че болезнените страсти „могат да бъдат изпитвани съвсем спонтанно и без идеологически причини, но да тормозят изпитващите ги“. За да подкрепи тезата си, режисьорът прибавя към Шекспир текстове от Гай Валерий Катул, Гуидо Кавалканти, Пиер дьо Ронсар, Едмънд Спенсър и Хайнрих Хайне. Паралелно с това реже сцена на Шекспир, която мотивира логиката в кулминацията на действието. За това – след малко.
С риск да предизвикам гърдевистите, ще кажа, че интелектуалната многотия на моменти натежава сред антрацитно мрачните декори на Никола Тороманов. Под прожекторите няма нищо от цветовете на Венеция, познати ни от ренесановите живописци. Само плътта проблясва под дрехите, защото нейната сила и непреодолимост са в началото и в края на интригите. А те се завързват, когато Басанио (Александър Тонев) разсъждава как да се добере до ръката на своята любима – богатата наследница Порция (Радина Кърджилова). Баща й я обрекъл на странна клетва – кандидатите за сърцето и наследството й трябва да решат определена загадка, като те до един са принцове и херцози. Басанио моли за заем близкия си приятел Антонио (Павел Иванов), чиито кораби със стока плават из няколко морета. Антонио няма пари в брой и затова ги иска от лихваря Шайлок (Самуел Финци), а ако не върне сумата в определеното време, кредиторът ще отреже един фунт от тялото на длъжника. Самоувереният млад бизнесмен от Венеция очаква сигурни печалби и лекомислено се съгласява на еврейските условия. Но при Шекспир винаги има буря и съдба, която чука на вратата. Антонио остава без капитали и Шайлок го дава на съд. И тук Явор Гърдев редактира и редуцира Шекспир. Вместо преоблечената като доктор по право Порция, която измисля брилянтен юридически ход – Шайлок може да тегли ножа на Антонио, но без да пролее капка кръв, със същата пледоария се появява анонимен адвокат (Стелиан Радев). В оригинала Басанио не разпознава дегизираната си любима, но иска да се отблагодари на адвоката, спасил Антонио. И преобразената Порция пожелава годежния пръстен, която самата тя е поднесла на Басанио, а той е обещал да не го губи, продава или подарява. Всичко това в кулминацията го няма, сюжетните ходове са разместени и оттам до финала логиката в действието е мъглява. Уж има хепиенд, а всъщност няма. Последната дума има дожът на Венеция – обидна петминутна роля за Владимир Пенев.
Самуел Финци е този, който превръща всяка от сцените на своя Шайлок в театър. Класата му е много висока – няма децибели, маршировка, ръбата динамика. Той е центърът на постановката, естественият лидер. Репликите между евреина и християните звучат библейски, макар че са провокирани не само от религиозни предразсъдъци, а и от първични инстинкти. Шайлок се опитва и да надхитри друговерците, и да им отмъсти – за стъпканото в праха свое достойнство. Опитва се да наложи честта над битието, но в крайна сметка екзистенциалното лихварство надделява. Отмъщението е ястие, което винаги се сервира студено.
Самуел Финци изиграва вечните въпроси: „Кой е добрият и кой е лошият?“, „Какво е хуманизъм и какво е зло?“ И не само заради еврейското у актьора, монологът му „Та няма ли евреинът очи? Няма ли евреинът тяло, ръце, крака, сетива, чувства, страсти?“ на мига препраща към новините за войната между Израел и „Хамас“.
Павел Иванов успява да партнира адекватно на Финци – ученикът на Стефан Данаилов сериозно работи над себе си и дори факта, че откровено подражава на своя професор, не дразни. Радина Кърджилова има тежка задача по Явор Гърдев – с всеки от женихите нейната Порция говори на родния му език: юдео-испански, арагонски, арабски, шотландски, английски, немски, френски, латински. Мачовците връхлитат – на живо са Зафир Раджаб и Александър Кънев, на видео са Кире Гьоревски, Димитър Николов, Хенри Ескилинен, Константин Станчев, художникът Юлиян Табаков, рапърът Борислав Димитров-Бобо. Порция разбира думите на чужденците, но не и душите им. Да си полиглот във Вавилонската кула на отчуждението не е щастие. Да си образован не е достатъчно, ни подсказва Явор Гърдев, който по принцип фанатично държи на академизма. Актьорите женихи стоят атрактивно, докато Радина Кърджилова стои сковано и това, естествено, не нейно решение. А може би тя е изморена да влиза от роля в роля.
„В представлението има кодирани много точни дискусии, включително за основите на демокрацията, включително за принципите на привилегировани и само привилегировани, които оцеляват в демокрацията, както и за скритите механизми на това да влияем върху нещо, което изглежда обективно. Пиесата съдържа в себе си свят. Тя е вселена и мисля, че много от тези дебати са неразвити и дадени като болезнени точки“, коментира Явор Гърдев. Професор Александър Шурбанов е направил специален превод за постановката, така както беше и преди 10 години за „Хамлет“ на Гърдев.
В историята на Народния театър има четири версии по „Венецианският търговец“ – на Йозеф Шмаха от 1906 г., на Иван Попов от 1911 г., на Хрисан Цанков от 1938 г. и на Здравко Митков от 1992 г.
Режисьорът: Интересува ме признанието на човешкото достойнство
Фокусирам вниманието си върху скритите сюжети в текста на автора
„В настоящата сценична интерпретация на „Венецианският търговец“ фокусирам вниманието си върху скритите сюжети, които могат да се открият в Шекспировия текст. Тези сюжети се развиват под повърхността на културните, идентификационните и конфесионалните конфликти в пиесата, но са незаобиколими при осмислянето й днес“, коментира Явор Гърдев. Той формулира точно няколко от темите, които разработва във философията на представлението.
„Интересуват ме еманципираните дъщери, които все пак тайно се надяват собственият им свободен избор мистически да съвпадне с волята на бащите им. Интересуват ме самопожертвователните, настояващи да умрат за приятелите си, без да има особена нужда от подобна жертва. Интересуват ме чистосърдечните, принудени внезапно да съзреят поради непосилна отговорност, стоварила се върху главите им като гръм от ясно небе. Интересуват ме солидарнитe, готови да рискуват собственото си щастие под хазартното условие то да зависи от нечие чуждо. Интересуват ме лихварите, склонни да опростят лихвите на длъжниците си, за да получат от тях признание на човешкото си достойнство. Интересуват ме носталгиците, които вечер си шепнат с близките на родните си езици, докато денем усърдно продължават да строят глобалното Вавилонско стълпотворение. Интересуват ме простодушно заигралите се, чиито погледи помръкват в процеса на осъзнаване, че играта им се превръща в играчка-плачка“.
