Икарът за цялостно творчество на 27 март тази пролет ще отиде при Явор Милушев, което е сериозна изненада, защото големият актьор отдавна трябваше да бъде отличен от Съюза на артистите. Той е от малцината в гилдията, които нямат провал в кариерата си – нито на сцената, нито на екрана. Дори в досадните времена на социалистическия реализъм играе в български и световни класики.
В биографията му няма персонажи, попаднали по стечение на конюнктурните обстоятелства, няма халтури или други компромиси. Той е Язон в „Медея“ на Еврипид, Жан в „Госпожица Юлия“ на Стриндберг, Стенли Ковалски в „Трамвай желание“ на Тенеси Уилямс, Хемон в „Антигона“ от Жан Ануи. Играе в творби на Шекспир, Уди Алън, Харолд Пинтър и Съмърсет Моъм. С Цветана Манева над 600 пъти излизат пред публика в „Двама на люлката“ на Уилям Гибсън. Гастролира с постановки в Русия, Франция, Германия, Унгария, Румъния, Югославия, Македония. Легендарният режисьор Любен Гройс казва: „Той прави своите роли след задълбочен анализ, има широк творчески диапазон и може да му се поверят най-сложните задачи. Резултатът ще бъде нестандартен и винаги успешен. Затова публиката го търси и хората го обичат“. Дори Наум Шопов, който няма навик да посещава постановки на колеги, гледа представленията с Явор Милушев. „Никога не съм се стремял да бъда известен, ролите при Любен Гройс ми донесоха популярност“, казва носителят на „Икар“ за изключителен принос към българския театър.
През годините работи с Вили Цанков, Младен Киселов, Иван Добчев, Красимир Спасов, Николай Люцканов, Никола Корабов, дели сцена с Иван Кондов, Георги Георгиев-Гец, Георги Калоянчев, Любомир Кабакчиев. Казва, че винаги сам избира пътя си, по който се спъва, блъска главата си в стените, върви срещу течението, но никога нито се жалва, нито пада на колене. „Животът е дар от Бога, останалото е чест и достойнство“, категоричен е той.
Фамилната история на Явор Милушев е не по-малко интересна от сюжетите в спектаклите и филмите му. Шоп и европеец,
той е от личностите със синя кръв, които в арт гилдията се броят на пръстите на едната ръка.
Майка му е от род, чиито корени отвеждат към ранното Средновековие в сърцето на Стария свят – род на смели мъже, пълководци и маршали, рицари, пръснати по света. Нейният дядо, Антон Бернкопф, идва с чехите, които помагат на току-що освободената от Русия и разкъсана от Великите сили България – приятел е на видния археолог и учен Карел Шкорпил, който ще открие Плиска, на бъдещия министър на народното просвещение Константин Иречек, на великия художник Ян Мърквичка, съавтор на тогавашния герб на България. Антон Бернкопф се установява в Пловдив и става първият прокурор на Източна Румелия.
Бащата на актьора, Тодор Милушев, е от стара възрожденска и патриотична фамилия, дала на България видни индустриалци, учители, духовници, прависти, някои от които са дарители на просветното дело. Желанието за служба на обществото е над всичко за тях – това е алфата и омегата във възпитанието и на Явор Милушев. В столичния квартал „Ючбунар“ съседи на Тодор Милушев са Христо Смирненски и Петър Дънов.
„Като бях дете, един ден с татко се разхождахме по „Раковски“ и той посочи към балкончето на Вазовата къща. Не сваляше очи от него и разказваше. И до днес изпълнявам заръката му – като минавам оттам, да се поклоня мислено пред този велик човек Иван Вазов“, спомня си актьорът, който е убеден от малък, че човек носи достойнството си, където и да отиде. Затова и по-късно няма проблем да изкарва прехраната си като бетонджия и моряк.
Явор учи в старото училище от XIX век „Неофит Рилски“, където сега е Френската гимназия, а неговите учители са преподавали български на малкия Симеон в двореца. В дома на Милушеви всички са меломани. Като юноша Явор върти безброй пъти виниловите плочи на електрическия грамофон, докато не реши, че ще става диригент. Но отива да учи радио инженерство в Прага, а после го приемат актьорско майсторство във ВИТИЗ в класа на Желчо Мандаджиев, но завършва при Кръстьо Мирски. Канят го от театър „София“, но след Кърджали отива в Пловдив. Защото в онзи момент в живота му изгрява Цветана Манева.
Те сякаш са обречени един на друг от самото начало на романса им.
С Явор се откриват едва ли не случайно – във фоайето на ВИТИЗ, но всички подобни кадрили на съдбата са абсолютно нарочни. После тя зарязва международната светска суматоха в Кан, където родни кинаджии представят филма „Последната дума“, за да излети за София и оттам да хване влака за Кърджали, където софийският бохем и красавец е взводен командир в химически войски. След като сваля униформата, Явор Милушев заминава за Пловдив, където е и любимата му жена, за да направят един от малкото знаменити дуети в хрониките на съсловието. Артисти и зрители от цялата страна гледат в Пловдив хитовете на Любен Гройс – „Нора“, „Ромео и Жулиета“, „Двамата веронци“, „Двама на люлката“, „Медея“. Житейските партньори постигат хармонията и под прожекторите. Аплодират ги професорите театроведи Гочо Гочев и Любомир Тенев, Еди Казасян и Леа Иванова, Емил Димитров, Елисавета Багряна, Блага Димитрова и Петър Динеков. Свободата за съпрузите е най-важната заедно с любовта, която пък за тях е Божия повеля. Напускат Пловдив в полза на „Сълза и смях“ – заедно и неотлъчно с Любен Гройс. През следващите десет години печелят уважение и овации, но едновременно подават оставките си, за да бъдат независими артисти през 90-те, когато публиката е на митинги по площадите. Могат да заминат на Запад – Явор Милушев има достатъчно роднини по света, но избират да останат.
В киното Явор Милушев влиза още като студент, но първата му главна роля е в „Необходимият грешник“ на Борислав Шаралиев, където партнира на Коста Цонев. Следват сериали – „Синята лампа“, „Четвъртото измерение“, „Пътят към София“, „По дирите на безследно изчезналите“ и други. Ролята, която го прославя е на Яворов във филма на Киран Коларов „Дело 205/1913“. „Той ме срещна на улицата и каза: „Искам те за ролята“. Това беше на „Граф Игнатиев“ през 80-а. Две-три години пазихме тайна, защото художественият съвет беше против. Според неговите членове визуално не съм имал нищо общо с Яворов. Когато филмът постигна колосален триумф, същите тези хора казаха, че съм успял, защото приличам на Яворов.“
Актьорът се слива с визията, душевността, страданията на Яворов.
Преди снимките сваля 18 килограма, но не споделя дори с Киран Коларов как чисто физически смята да се превъплъти във великия поет и войвода. „Един ден в Пловдив получих сериозно количество банани. Бяха ги изпратили потресени от външния ми вид хора. А аз бях готов да ближа стената от глад“, разказвал е Явор Милушев. Живко Гарванов, който играе Васко Маджаров, първи братовчед на Яворов, няколко пъти му носи преварено пиле. Екипът е изумен от фанатизма на Явор. „Отивах на терен и цялата шумотевица прекъсваше. Сядах някъде, Киран – срещу мен, и ме гледаше. Когато бях готов, само му давах знак с пръст и започвахме. Почти не сме говорили“, разказва големият актьор.
И въпреки че слага край на физическите си мъки, неговият Яворов побеждава статуквото и злобното българско всекидневие. Той не е победен, духът остава несломим. „Яворов е феномен, мит, гений, чиито творби винаги ще будят сетивата ни, за да възприемаме света.“
Преустановява работата си в театъра и киното в момент, когато има няколко предложения, като някои от тях идват от международни продуценти и режисьори. Той пък с лекота се справя с чешки, руски и английски. По изключение приема да влезе в „Дървото на живота“, защото сценарият по книгата на Владимир Зарев му дава възможност в епизод от две минути да покажа пълнокръвен генерал от сложно време. Евтим Милошев толкова дълго го навива, че не може да му откаже. Но до тук.
Сцената и камерите обаче не му стигат. Дебютира като писател с няколко есета. За „Тихо, българският народ спи!“, което през 1996 година излиза във вестник „Култура“, получава поздравленията на Йордан Радичков. Ивайло Петров е кръстникът му в писаното слово. Когато актьорът играе във филма „Лебед“ по сценарий на Ивайло Петров, писателят го насърчава професионално да хване перото. После Явор и Цветана Манева гостуват на Ивайло Петров и съпругата му Офелия в Балчик и разговорите по темата продължават. Авторът на „Хайка за вълци“ е патрон на първата книга на актьора – „42-23“ с есета и къси фабули.
„Читателите ще бъдат може би шокирани от необичайния стил. Необичайното е накъсаният, експресивен разказ на автора. Той е наблюдателен, а чувствителността му е почти болезнена. В няколко страници Явор Милушев успява да разкаже за толкова лица и събития, които могат да се разположат в малък роман или повест, без в същото време да е разточителен. Честите повторения на отделни думи, събития и лица придават на стила му напрежение и бързина на ударни инструменти.“ 42 градуса северна ширина и 23 градуса източна дължина са географските координати на София. В монографията „Чешки профили в общественото развитие на следосвобожденска България“ толкова умело анализира историческата реалност, че
професорите Андрей Пантев, Георги Бакалов и Димитър Токушев я обявяват за принос към тяхната наука
– с академично коректен, но жив и увлекателен език.
Особено увлекателен е „Апокриф за воаяжа на една овца от стадото на пастира“ – с лични спомени, но представени върху фона на любопитна историческа панорама на миналото на България, пречупени през родовата история на Явор Милушев, през неговите мироглед и размисли. Овцата е самият разказвач, мислите му са в свободен полет назад към столетията, но разсъждава за настоящето и бъдещето. И цитира летописец, който казва, че българите произхождат от Зиези, потомък на Ной. Според Явор Милушев, който цял живот се рови в книги и архиви на три езика, пътешествието на Аспарух към християнска Европа е завръщане към земите, от където предците ни са тръгнали към Волжка България. Той подчертава, че оцеляването на народа ни през османското владичество е подвиг с огромно значение за развитието на Европа.
За Явор Милушев пастирът е един – Христос. Но освен него, той има памет за велики личности, свързани с опазването на държавността, вярата, езика, писмеността и културата. За хора, създали национални ценности в борбите и войните. Пастири за него са царете ни, Кирил и Методий, Светите Седмочисленици, Паисий, Раковски, Ботев, Левски, априлците, опълченците, строителите на съвременна България.
За Явор Милушев днешната политика в България е висш нарцисизъм, „високопарна логорея“ – липсата на лидери сублимира в тежка и постоянна криза, защото ваксина срещу оглупяването им не е открита. Не съжалява, че преди време се е опитал да промени поне част от порочните изяви на хора от властта – неговата лична философия е, че животът не е за консумация.
На парламентарните избори през 2001 година е водач на листата в Пернишки избирателен район
на създаденото от Симеон Сакскобургготски НДСВ и е избран за народен представител в ХХХІХ народно събрание. Той е от малцината депутати, които се срещат с гласоподавателите си, вълнуват се от проблемите им, откривайки начини да ги разрешат. Като заместник министър на културата в правителството на тройната коалиция продължава с опитите да коригира поне някои недостатъци на системата. Казва, че както има опасни диктатури, така няма безопасни демокрации. За него няма друга кауза, освен една – да се съхрани България. Не може да търпи тези, които забравят кои сме и изчисляват кога ще изчезнем.
Албена АТАНАСОВА