„Записки по българските въстания“ в Пловдивския театър е най-новият спектакъл на дългогодишния творчески тандем Юрий Дачев и Бина Харалампиева, подписал хитови сценични интерпретации по родни класики – „Тютюн“ по Димитър Димов, „Под игото“ по Иван Вазов, „Време разделно“ по Антон Дончев. Драматизацията по легендарната историко-биографична книга на Захарий Стоянов е посветена на 150 години от Априлското въстание. Юрий Дачев обаче е категоричен, че и най-доброто представление няма как да замени литературната творба, нито може да обещае същото общуване на публиката с нея. Той споделя, че неговият поглед към „Записките“ едва ли съвпада с този на всички зрители, но се надява да провокира вниманието към мемоарите на Захарий Стоянов въпреки възможните разлики в реакциите. „Не е задължително всички да харесват това, което правя. И несъгласието е вълнение, а то е най-важното в изкуството“, коментира Юрий Дачев.
Другата негова премиера в края на пролетния сезон е в програмата на фестивала за ново европейско кино „Златната липа“ – в Стара Загора, където представя документалния си филм „Забравена зелена шапка“, продуциран от Павел Павлов. Елегичният разказ връща зрителите към най-силните превъплъщения на родената преди век Леда Тасева, към парадоксите на актьорската й съдба и обратите в нея, превърнали я в символ на изтънченост и независимост. Следващите проекти на известния драматург, режисьор, доцент в НАТФИЗ, водещ на „Рецепта за култура“ са свързани със „Столетниците“ на Мира Добрева, с пиеса на Дейвид Хеър, с екранни продукции за доайени на Художествената академия – Иван Газдов, Емил Попов, Десислава Минчева, Крум Дамянов, Станислав Памукчиев… Готовите вече се въртят в Ютюб.
– Какъв риск поехте, когато решихте да превърнете „Записките“ в театър, господин Дачев?
– От самото начало подозирах, че е много рисково. Но наистина не очаквах, че толкова малко хора са чели „Записките“ и че не повече ги помнят. Спомените се оказаха от ученическо-студентските години. Донякъде е странно, защото постоянно се говори за „Записките“. Все повече се убеждавам, че има книги и автори, пред които се разнежваме публично, говорейки за тях като за недостижими паметници, но всъщност не ги четем. Докато работех по адаптацията, много важно ми беше написаното за „Записките“ от покойните професори Никола Георгиев и Николай Генчев. Те далеч не са безкритични към Захарий Стоянов и оспорвания му текст. Талантът е нещо изумително. Захарий Стоянов умира млад, но оставя огромно наследство – освен „Записките“, в които разкрива дарбата си да усеща различните личности, различните характери, различните нюанси на човешкото поведение. Действието в представлението е рамкирано между събранието в Оборище, на което апостолите взимат решението за Априлското въстание, и една панихида на същото място. С мъка се разделих със сюжетни нишки и персонажи, като най-важното беше да остана най-близо до Захарий-Стояновото описание.
– Какво най-много ви смути в книгата?
– В нея има много болка и вик, страдание и други страшни неща. Особено трагичната самота. Изумително е великото самоотречение на апостолите – те са мъже с бъдеще, много от тях са красиви, имотни, образовани. Всичко им е предстояло.
– Обикновено се въздържате от обобщения, но какво според вас е останало в днешния български модел от онази епоха?
– Краткотрайността в доверието към водачите. Има много героични българи, които остават верни на Априлското въстание. Но има и много други, които се съмняват от първия миг – добре ли направихме, не избързахме ли, защо тръгнахме подир войводата… Това бързо появяващо се съмнение, тази бързо разпространяваща се колебливост сякаш са се разтворили в националния характер. Разбира се, други патриотични жестове буквално изумяват. Когато по нареждане на Бенковски опожаряват селата, в едно от тях мъж посреща въстаниците с ракия. Сам подпалва къщата си и лисва ракията в огъня, в който изгарят целият му живот и целият му труд. Това е от най-разтърсващите моменти в „Записките“. Обвиняват Захарий Стоянов, че често изпада в романтични настроения. Не съм убеден, че е така. Неслучайно за него Балканът е съратник в погрома на Априлското въстание.
– Доколко съществува разлика в цената на свободата тогава и сега?
– Докато четях отново „Записките“, ми хрумна нещо неочаквано – когато съм се раждал в началото на 60-те, е било напълно възможно все още да са били живи хора, които като деца са виждали Бенковски и Волов. Какво нищожно историческо време и каква велика межда – във възприемането на идеала за свободата и в разбирането на саможертвата. За да не звучи свръхдраматично и романтично, трябва да се каже, че тази межда настъпва много скоро след Освобождението. Потресаващо е колко бързо се размиват вчерашни грандиозни усилия и подвизи. И колко бързо и с каква удивителна сила изпълзяват изкушенията, жаждата за власт, ламтежът за пари и охолен живот. Цената на свободата непрекъснато съществува в литературата ни. Много ми се иска да направя драматизация по „Цената на златото“ на Генчо Стоев – за даскал Петър Бонев, водач на Априлското въстание в Перущица. Не бих употребил думата „позабравен“ за този изключителен роман, един от най-силните в съвременната ни литература.
– Осъзнаваме ли, че без книги няма култура, а без култура няма нация?
– Без литература няма и памет. Едно е да четеш български автори, друго е да купиш знаме от Илиянци и да се увиеш с него, да драснеш Левски и Ботев върху тялото си, да разиграваш по маратонки стрелби по баирите. Има го и това, но паметта е родната ни литература, каквато и да е тя – някои я съкращават, други я „превеждат“ на съвременен език. Трябва да съберем смелост и да се справяме дори с неразбираемостите й. Литературата е духът, тя е въздухът, който дишаме, пишем, играем. Силен театър и силно кино има там, където има силна литература. Вярвам в тази йерархия на ценностите. Иначе няма спасение.
– В театъра напоследък патетиката на патриотизма не е особено модерна.
– Признавам, че като млад театрал и аз се отнасях с недоверие към свръхпатетичното. Няма да забравя шашването ми, когато след „Под игото“ в Народния театър актьорите се покланяха пред знамето „Свобода или смърт“, което падаше и се вдигаше като гилотина. Видя ми се много бутафорно. Всяко нещо с времето си. Всяко време доживява момента, в който следващото време му се усмихва. Но под небето има място за всички и за всичко. Не споря с никого. За съжаление, върху нашето театрално знаме открай време е изписано „Или-или“. И това никак не е градивно. Вярвам, че публиката има нужда от постановки по родни класици – доказват го 200 представления на „Тютюн“, „Под игото“ и „Време разделно“. Но гледам всякакви спектакли, любопитен съм и към тези, които отричат това, което аз правя. И разликата не е свързана само с темите, а и с други неща, встрани от театралното възсъздаване. Свързана е с недоверието към разказа и разказването, с недоверието към изграждането на образа. Не разбирам защо актьорът още от първата си поява започва да крещи, без да е ясно точно защо го прави. Когато представленията са издържани от началото до края в горно „до“, изтръпваш на 15-ата минута. Емоцията иска да те залепи за себе си, но не е дълготрайна. Много от актьорите влизат, примерно, в четвърта сцена и играят така, като че ли до този момент нищо не се е случило. Ама че някой от персонажите е умрял, а друг е убит, няма никакво значение – започват отново и от високо. Вероятно това е някаква нова театрална азбука – не я познавам и се опитвам да проумея логиката й. Но не успявам.
– Защо избрахте Леда Тасева за героиня на новия ви документален филм?
– Тя е от любимите ми актриси. Гледал съм я на живо в три спектакъла и съм разговарял с нея за кратко няколко месеца, преди да си отиде. Беше дошла в Съюза на артистите – човек не от този свят. С особен поглед, с непредизвикателно, но открояващо се облекло, със странния си начин на говорене. Когато вече я нямаше, попаднах в много важни приятелства с хора, които ми разказваха за Леда Тасева и цитираха думите й – големият актьор Васил Димитров, драматургът Росица Ненчева… Филмът „Забравена зелена шапка“ донякъде е егоистично съзвучен с моето настроение, защото е за това колко бързо се разпиляват споменът и знанието. Направих го и заради онази смътна, почти мистична необходимост да уловиш необикновения човек. Свиден ми е и заради неусетно проникналата в него елегия по изчезналите необясними хора. Изпълнен е с усещането за непостижимостта, за неназованото, което изчезва, а ти го чакаш и свикваш с неговото неидване, мислейки, че е преодолимо. Задължен съм на Зора – дъщерята на Леда Тасева и Иван Андонов, която ме допусна до семейния архив. Извън него няма почти нищо запазено за Леда Тасева. В БНТ дори не открих копие от филма „Прозорецът“, един от най-добрите в киното ни, в който играят петима прекрасни актьори, от които е жива само Пламена Гетова.
– Личностите като Леда Тасева трудно виреят тук.
– Кариерата й е изтъкана от нелогични уволнения. Непрекъснато я местят насам-натам. Забележителна е в „Посещението на старата дама“ на Леон Даниел във Военния театър. Всички говорят за спектакъла по Дюренмат, но Леда Тасева остава в трупата само две години. Почти няма сцена в България, на която не е излизала, но въпреки това няма достатъчно централни роли. Обаче е актрисата, играла най-много актриси в киното. Като че ли съдбата, тъгата, усилието, самоиронията, припряността, времето, с което се надбягват актрисите, са нейните теми. Има ги и в стихотворенията й – във филма ги чете Радосвета Василева. „Забравена зелена шапка“ е стих в едно от тях.
– Откъде идва забравата – в изкуството ни и не само?
– От онзи унищожителен и повсеместен инстинкт – или каквото е там – че светът започва да съществува с нашето раждане. Това е много тъжно.
– Кой е виновен за кризата в българския театър тук и сега?
– Финансирането, организацията и структурата безспорно са важни, не може без тях. Но има неща, за които не се говори. Не е зле да се спомене абсолютно непостигнатото единство в съсловието – при всички обществени промени. Абсолютно неизясненото разбиране за пазар. Абсолютно неизясненото разбиране за избор. Как да се определиш? Какъв компромис да направиш, знаейки, че ще му платиш цената? Ако периодично се поглеждаме в огледалото или навътре в себе си, ще открием и други причини за тази криза. Тя, разбира се, отразява и другите кризи – и това е удобно. Предпочитаме да сме страдалци, отказвайки отговорността за собствените ни страдания, преживявани в собствената ни гордост.
– От кои актьори се плашите?
– От тези, които не се съмняват. Съмненията страшно ме сближават с известните или неизвестните актьори. Работил съм и с най-прочутите, и с недотам наложените. Съмненията нямат общо с популярността. Когато виждам колебаещия се човек, уплашения артист, той ми става мил. Търсещият се и лутащ се човек извиква нежност у мен.
– Наясно сте с интелектуалната и административна йерархия в театъра и киното, били сте и зам.-министър на културата, защо се дистанцирате от системата и ръководните постове в нея?
– За да приема висок пост, трябва да съм сигурен, че гилдията ще ме иска, а едва ли това би било така. Но затова пък вярвам в приземеността и добронамереността на Евтим Милошев, той знае как и какво се случва в културата. Когато преди години станах зам.-министър, бях по-млад и по-зелен. Беше време на повече надежди. Разбира се, не може да се живее с безнадеждност. Отбутвам я с интересни работи. Защото, както казва добрата ми приятелка от Старозагорския театър Диана Найденова, животът накъсява. Искам да посрещна това „накъсяване“ с интересни хора, с които взаимно се ценим.
Юрий Дачев: Изумих се колко малко хора са чели „Записките“ на Захарий Стоянов
Неговият маскиран като смъртта просяк плаши туристите в центъра на Виена
Юрий Дачев опитва и от актьорския занаят – първия път с тийнейджърски ентусиазъм, втория – по стечение на обстоятелства и събития. Той все още е ученик в родния си Шумен, когато Веселин Бранев започва да снима там градската ретро драма „Хотел Централ“. Младежът носи някакви венци в масовката, в която се включва заради тръпката и заради огромния си интерес към седмото изкуство. Около три десетилетия по-късно с Иван Ничев пишат сценария за четирисерийния телевизионен филм „Приключенията на един Арлекин“. Заминават за Виена, където камерата се завърта повече от дискретно, защото цялата работа е разрешена, ама не съвсем.
„Иван Ничев, както винаги, беше изключителен – той никога не се отказва, винаги измисля как да се справи с всяка ситуация. Много съм научил от неговата посветеност на киното. Та тогава влязох в няколко епизода. Бях просяк, маскиран като смъртта. Изкарах акъла на група туристи на самата „Кертнерщрасе“ в центъра на австрийската столица. Хукнах да бягам покрай тях, размахвайки дървена коса“, връща лентата Юрий Дачев.
Албена Атанасова