Юрий Дачев – автор на сценарии, пиеси, драматизации на български и световни класики, биографии на знаменитости, на предаването „Рецепта за култура“ по БНТ, режисьор, доцент в НАТФИЗ. Драматург в Малък градски театър „Зад канала“, член и председател на журита, оценяващи кинопродукции и представления. На фестивала в Кан през май бе представен най-новият филм по негов сценарий, базиран върху разказ на Николай Хайтов – „Сватба“, режисьор и продуцент е Магдалена Ралчева.
– Защо избрахте „Сватба“, господин Дачев?
– При Хайтов сблъсъците са антични, конфликтите са страшни, персонажите му се стремят с цялата си сила към онази непостижимост, която обикновено става жертва на обстоятелствата. И изключителните чувства се оказват абсолютно безпътни, абсолютно наникъде. Първият вариант за заглавие на филма беше „По-малкото зло“. В една от сцените успокояват главния герой, който не може да стигне до любимата си заради спонтанна момчешка постъпка, преобърнала битието му: „Не се тормози, това е по-малкото зло“. А по-малкото зло всъщност е животът – няма как да махнеш с ръка, когато нещо безвъзвратно се е счупило, когато те мъчи усещането, че изплащаш грехове, за които нямаш вина. Като всеки голям писател, Хайтов има много послания. От ученик не вярвам в основната идея, истински значимият автор е над нея – въвлича те в нечий свят и каквото избереш, каквото изтеглиш, каквото те развълнува, това е. Великите разказвачи не са кръстословици. Продължавам да се натъквам на различно отношение към Хайтов – на глупаво подминаване, на опит да се заобиколи мястото му в литературата ни. А ако от българското кино извадим филмите по Хайтов на Методи Андонов, Иван Андонов, Николай Волев, Едуард Захариев, Въло Радев, Никола Корабов, каква яма само ще зейне, колко несравнимо по-бедно ще бъде то. Вероятно защото навлизам в по-сериозни години – свързан съм повече с миналото, отколкото с бъдещето, не разбирам пренебрежението на киното ни към националната литература. Къде са съвременните ни автори? Къде е Здравка Евтимова, защо киното не я забелязва? Алек Попов така си и отиде, без да докача следваща екранизация по книгите му. Ами защо никой не снима изключителните творби на Владимир Зарев?
– Направихте в БНТ документалния филм за Павел Вежинов „Сини залези и бели коне“. За него съвсем не се говори – нито с добро, нито с лошо.
– А може да се вглеждаме толкова много в Павел Вежинов като в автор на разминаването, на непознаването на човека до нас. В неговата проза градът присъства в цялата си неуютност. „С дъх на бадеми“ на Любомир Шарланджиев по разказа на Павел Вежинов е филм, изключително непопътен на тогавашното време. Но когато някои хора чуят името на Вежинов, кривят уста: „Той е сценаристът на „На всеки километър“.
– Какво ни става, защо нямаме памет?
– Наша необяснима черта. И което е още по-фрапиращо – безпаметството не е никакъв проблем за нацията ни. Както не ни е проблем и неграмотността. Когато човек има ахилесова пета, се стреми да направи нещо, за да се осъзнае. При нас това осъзнаване го няма, поне в областта на културата. Не искам да изпадам в драматизъм, но как да се примирим с абсолютната неграмотност, с абсолютното незнание. Обясняват ми, че няма защо толкова да се ограмотяваш, да се образоваш, да гледаш към миналото, при положение че Гугъл ти услужва мигновено и автоматично. Но тази услуга е като химическото чистене – за определен момент, не остава у теб натрупване, не създава мисъл. Не че съм в постдраматичен период на постотчаяние, но вече приемам безпаметството и неграмотността като даденост. Ясно е, че животът оттук нататък ще бъде белязан от тях.
– Как се справяте с челите-недочели студенти в НАТФИЗ?
– За щастие, има и деца с любопитство към миналото – чувствителни са, талантливо го четат и усещат. Проблемът на тези генерации е, че излизат от абсурдно средно образование, на което постоянно се чудя и дивя – въпреки често прокламираните реформи в него. От това абсурдно средно образование идват незнанието, дезориентацията и безпътицата. Парадоксално е, че колкото те стават по-големи, толкова по-мащабни са претенциите на системата. Когато някое близко дете поиска да му помогна по литература, честно си казвам, че не съм надежден консултант, за да няма разочаровани.
– А защо не сте надежден консултант?
– В тази ми роля никога не изкарах шестица, изкласявах все до четворка. Преди години Виолета Донева ме беше помолила да напиша на близко дете рецензия за представление – имали го за домашно. Тъкмо бях получил наградата за най-добър критик на годината. Моята рецензия изкара три и половина. Много пъти съм помагал на племенника ми – умно момче с вкус към литературата, също и на чужди деца, но всеки път се стъписвам от дивотиите, с които ги занимават. Учителка на съседче в 7-и клас беше дала на класа им есе „Кой е най-големият ми грях?“. Как тийнейджърите да го осъзнаят, как да разделят греха от грешката, въобще що за безумие?
– Вие сте доцент, ще ставате ли професор?
– Не. Това, което трябва да направя – като протокол и процедури, за да стана професор, ми се струва прекалено много за времето, което остава да преподавам. Не ме привлича особено. Други неща са ми интересни, други неща имам да свърша за себе си. Винаги съм имал много работа, никога не съм правил умни планове вторачен в бъдещето. Живея с многото си ангажименти в момента. Дай боже, все да е така.
– Как започна маратонът ви в писането на авторски творби и драматизации?
– Дадох първата си пиеса – „Праведниците не закусват в петък“, на Бина Харалампиева. Вече се изявявах като театрален критик, но въпреки това тя си беше казала: „Ооо, това момче е много симпатично, но май ще се окаже графоман“. Обаче хареса пиесата и я постави веднага. Оттогава насам режисира мои текстове по Димитър Димов, Иван Вазов, Мопасан, Стендал, Стайнбек, Лилиан Хелман… Беше решаващ момент в кариерата ми. Ако не беше Бина, нямаше да ги има повечето от творенията ми.
– Славата не ви ли блазни?
– Дълбоко в себе си съм изключително суетен човек, но фактът, че съм търсен автор и режисьор, че постоянно снова насам-натам, избутва онзи вид суета, свързан с академични степени. Но признавам, че от 14 години пиша монопиеса за Екатерина Каравелова и все не мога да я довърша. Никой не я чака. Като му дойде времето, както повелява компрометираната реплика.
– Какво работите в момента?
– Поставям „Дон Кихот“ в Стара Загора – любим мой град. Там направих „Нощно слънце“ по Йовков, една от най-хубавите ми постановки, силно съм свързан с фестивалите „Пиеро“ и „Златната липа“. Премиерата на „Дон Кихот“ ще е в Летния театър през втората половина на юли.
– С какво ви печели Дон Кихот?
– Около мен никой не е чел романа така, както се полага – или е било много отдавна, или има само идеята за образа. Интересува ме парадоксът. Приемаме Дон Кихот за луд, възхитителен и привлекателен. Той е щастлив в своята затвореност, чувства се прекрасно и величаво. Но е лишен от възможността да види, че светът не е този, който той си представя. И въпреки че усеща присмеха, продължава да се съпротивлява. Продължава да напомня колко е добре в подреден, умен, ясен и жаден за удоволствия и разкош свят да има някой, който обърква с поведението си, изглеждайки луд. Защото светът трябва да бъде спасен не от великаните, а от самодоволството си. Винаги трябва да има някой, който да го вгорчава. Спектакълът ни ще е весел, предизвикателно-хулигански. Театърът – и това е банално, трябва да припомня редките екземпляри. Тези, на които не приличаме. Тези, от които се страхуваме – да не станем като тях. А примерът на Дон Кихот е заразителен, Санчо го следва.
– Какво не достига на българските актьори?
– Не говорят правилно, мъчително е да ги слушаш. Тази немара към сценичното говорене е смазваща. Гриша Островски ни разказа потресаващ случай. Запитал Валери Петров след премиерата на „Когато розите танцуват“ дали представлението му харесва. Валери Петров – легендарно деликатен и събран човек, отговорил: „Много е хубаво. Ама, Гриша, не могат ли твоите актьори първо да кажат текста, а после да играят? Играеха, но думите им не стигнаха до мен“.
– Преди години беше абсурд някой да влезе във ВИТИЗ със съмнително изговаряне на р, л, ж, з или с лоша артикулация.
– Беше. Има и още нещо – много се крещи по нашите сцени. Емоционалното присъствие се изразява с непрекъснати крясъци. Правим-струваме, жанрът е кавга. Като влезеш в действието с горно до, какво ще качиш през следващия час и половина, къде е градацията. Лаят един срещу друг, не чуват нито себе си, нито партньора си. И това е масово в представленията. Виждам още една странна тенденция и в режисьорско-актьорското полагане на образа – интересни решения, но персонажите нямат биография. Парчета, които не се събират в едно. Актьорът не знае какво се е случило на героя му до този момент.
– В оперетата фурор предизвика мюзикълът „Здравей, как си, приятелю“ с ваше либрето по песните на Стефан Диомов. На кого беше идеята?
– На Еделина Кънева, смел човек, откъдето и да я погледнеш. Много бамбашка работа е либретото. Не съм новобранец, имам още две либрета – едното е без заглавие, другото е „Казанова“, също в репертоара на Музикалния театър. Благодарен съм на Камен Воденичаров и Севар Иванов, които дооформираха драматургично историите в „Здравей, как си, приятелю“. За разлика от Еделина Кънева, нямам силен усет към това какво публиката харесва в момента. Даже съм се опитвал да разкандърдисвам режисьори. Бина Харалампиева реши да постави моята пиеса „Пансион за кучета“ през 1997 г. По улиците барикади, а на сцената разговори за Париж и за сладко от рози. Взех да настоявам: „Бинче, спри, ще се изложим и двамата“. Тя беше категорична: „Гледай си работата“. Спектакълът се игра много дълго. Пак непрекъснато й мърморех, че „Зимата на нашето недоволство“ няма никакъв шанс да се хареса – далечно, американско, чужди за нас терзания на главния герой. Бина Харалампиева отново не ми обърна внимание, постановката има невероятен успех. Много съм предпазлив. Но никога не съм „овътрял“ някой театър. Нямам онова самочувствие, с което да ида при директор, да плесна един Шекспир или един Лесинг, защото „много ми се прави“. Предпочитам да действам на сигурно. В Хасково десет години върви моята постановка на „Секс комедия в лятна нощ“ по Уди Алън, „Две“ в Народния има вече 150 представления, Ники Урумов 200 пъти излезе в „Лалугер“. Но винаги се колебая: трябва ли му на театъра това мое творение, не му ли трябва…Трезвостта ми казва, че понякога мечтите ми са абсурдни. Сега мечтая за „Почивка в Арко Ирис“ на Димитър Димов и „Зимна приказка“ на Шекспир. Човек трябва да е по-смел.
– Защо киното ни рядко се получава?
– Не знам. Мостът между него и публиката се скъса. Българските филми трябва по-активно да бъдат показвани, постоянно да присъстват. Има нещо странно – някои от тях след премиерата си просто изчезват.
Със Стоянка Мутафова се приземяват в нива след полет
„С нея и с Татяна Лолова невинаги сме имали лесни отношения, но те бяха изключителни жени“
Стоянка Мутафова и Юрий Дачев са съавтори на три биографични книги за Госпожа Стихийно бедствие – „Когато се подстригват мравките“, „Една фурия на 90“, „Герой на мегдана“. Преживели са заедно какво ли не, но едно от общите им приключения е по ръба на оцеляването. В онзи момент Юрий Дачев е заместник-министър на културата. „Бях ходил по работа някъде в провинцията, а Стояна имаше представление в същия град. Изчаках я, за да се приберем заедно в София. Много симпатичен млад шофьор караше служебния автомобил. Стояна започна да разказва, разказва, разказва – както тя си знае и може, без да млъква. Увлечен в нейните истории, шофьорът явно не видя съответния знак и излетяхме от пътя. Като сега си спомням как се носехме във въздуха поне 10–12 метра. Приземихме се в някаква нива със страхотно друсане по браздите. Ама яко друсане, земята беше току-що разорана. Колата най-сетне спря. Започнахме да се оглеждаме – живи ли сме, цели ли сме? Вероятно наоколо е имало полицейски патрули, тъй като веднага чухме сирени и светлини да приближават към нас. Дойдоха полицаите в нивата, никой не промълвяваше и дума.
Докато ние с шофьора продължавахме да идваме на себе си, Стояна отвори вратата, изскочи и започна да говори – че сме добре, че кой знае какво не се е случило, абе, въобще нищо работа, всичко ни е наред. Направо разомагьоса ситуацията. В целия си стрес запомних, че един от полицаите изпадна в пълен ступор – от някаква кола, кацнала сред облаци от прах насред нивата, без да се знае дали хората в нея са живи, да излезе Стоянка Мутафова и да се шегува. Беше страхотна. В тази сила, в тази способност да превключва на секундата, Стояна нямаше равна. Беше човек, който носеше живота в себе си – с цялото му богатство, хубост, енергия, сол. Феноменална“
Един ден Мутафова звъни на Юрий Дачев и със съвършено спокоен, почти ултимативен тон му казва: „Ако искаш да ме видиш жива и да се простим, ела веднага във ВМА. Нагълтах киселина“. Това е онзи прословут случай, в който голямата актриса, която през втората половина от живота си има проблеми с очите, вместо лимонтузу сипва в супата си препарат за почистване на канали.
„Бързо се беше усетила и извикала „Спеша помощ“. Хукнах веднага към ВМА, където разбрах, че положението е много сериозно. Един от лекарите ме дръпна встрани, запита ме дали съм близък, и ми обясни, че са направили всичко възможно, но дори и трохичка от тази химия да е влязла в хранопровода, нещата са неспасяеми. Върнах се при Стояна в стаята, хората й бяха осигурили всички удобства, и я заварих изплезена. „Виж, езикът ми е станал лилав като на чау-чау“. Тя чудесно осъзнаваше, че е на косъм, но това не й пречеше да прави маймунджилъци. След критичните няколко часа всичко се размина“
С другата примадона на сатирата и драмата – Татяна Лолова, Юрий Дачев също има дългогодишно приятелство и творческо партньорство. „При нея нямаше скука, тя доизмисляше живота. През последните години малко се раздалечихме. Чухме се два месеца преди да си отиде – някой й казал, че съм говорил най-много за нея на една от премиерата на „Бартер“, филма на Атанас Киряков по мой сценарий. В него написах роля за Таня. Отношенията ми и със Стояна, и с Татяна невинаги са били лесни през годините. Но те бяха изключителни жени. Останаха отворени във времето. С тях никога нищо не може да приключи“, убеден е Юрий Дачев.
Албена АТАНАСОВА