В свят, който все по-упорито се опитва да ни приземи, да ни вкара в калъпи, да ни отнеме въздуха, изложба като „Летене и други ежедневни нужди“ на Мариана Василева идва не просто като глътка свеж въздух, а като силен шамар. Шамар, който ни напомня, че свободата не е лукс, а жизнена необходимост. Открита преди броени дни в Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство, филиал на Националната галерия, тази експозиция, курирана от Надежда Джакова, е всичко друго, но не и поредната „красива“ изложба. Тя може да бъде разглеждане като изповед и предизвикателство, поднесени с артистична прецизност и безкомпромисна честност.
Мариана Василева, художник, който отдавна твори и живее в Германия, не гостува често на родната сцена. Преди 10 години тя се появи у нас с първата си самостоятелна изложба в залите на СГХГ с изложбата си „Баланс“, а неин куратор бе изкуствоведката Мария Василева. Това бе изложба, истинско събитие, която сигурен съм, че всеки, видял тогава експозицията, още пази спомени за преживяното. Днес, след 10 години на специфично отсъствие от художествения живот у нас, художничката се завръща. „Летене и други ежедневни нужди“ е автобиографичен разказ, да, но не в сладникавия смисъл на думата. Това е разказ за детството, за връзката с майката и родината, който обаче неумолимо се преплита с политическите и социални реалности, в които всички ние сме принудени да съществуваме. Личното тук е политическо, интимното – универсално.
Изложбата е смес от медии – скулптури, фотографии, текст, видеоарт, инсталации. Василева не се притеснява да експериментира, да търси най-точния концептуален подход, за да реализира идеите си. Дори светлината превръща в обект, в инструмент за въздействие. И някак успява да постигне онзи естетически баланс, онази поезия, която обаче не е самоцелна. Тя е носител на смисъл, на семантично ехо от мислене и чувстване, което резонира с критичния ѝ поглед към действителността. Няма как да не усетиш това, докато се движиш из залите.
Един от ключовите моменти е творбата Be Yourself, която посреща посетителя още на входа. Не е ли това най-важното послание днес? Да останеш себе си, да запазиш личната си свобода в свят, който сякаш е лишен от емпатия. Василева не пита, тя констатира. И сякаш изправя нас самите пред въпроса: какво е да живееш в такава реалност, в която съпричастността е в остър дефицит? Полетът, за който говори заглавието, всъщност не е метафора за бягство, а за съпротива. За ежедневно действие, което трябва да се пази и отстоява.
„Аз съм“ вече е „ние сме“ – това е еволюцията, която проследява изложбата. Малките лични лозунги се превръщат в манифести за свободата и човешкото добруване. Художничката споделя: „Опитвам да изразя противоречието в себе си… в нас: ръцете, които ни дават любов и сила и тези, които искат да ни навредят. Те са най-вече в самите нас или в обкръжението ни. Но в крайна сметка всички те са част от един по-голям процес – на човешкото израстване, постоянна промяна и баланса между различните сили“.
И тук идва онова „но“, което винаги витае във въздуха, когато говорим за изкуство, което претендира да е социално ангажирано. Достатъчно ли е да констатираш? Достатъчно ли е да покажеш противоречието? Или е нужна и посока, дори намек за решение? И Василева сякаш ни оставя да висим във въздуха, и то като органична част от посланието й – отговорността е наша, на зрителите.
Изложбата на Мариана Василева в Националната галерия не е просто повод за естетическа наслада. Тя е повод за размисъл, за преосмисляне на собственото ни място в един все по-сложен свят. Тя ни напомня, че изкуството има силата да бъде огледало, което отразява не само красотата, но и грозотата, не само надеждата, но и отчаянието. И че летенето в крайна сметка е не просто физическо действие, а състояние на духа, на мисълта, което трябва да отстояваме всеки ден.
Не пропускайте да видите тази изложба. Може пък да откриете как да полетите дори когато земята под краката ни гори. От жеги, от раздори.
Пламен В. Петров