За Бенчо Обрешков е писано много, а оценките за него се обединяват изключително около определението „водач на модернизма“ в историята на българското изкуство от ХХ век. По думите на големия Кирил Кръстев изкуството на Бенчо Обрешков е много по-спонтанно и органически усетено, асимилирано и реализирано, без декоративни, стилизационни и примитивистични търсения в съпоставка с това на Майстора, Иван Милев, Иван Пенков, Пенчо Георгиев, Цанко Лавренов, Златю Бояджиев.
Казано по-друг начин „Бенчо Обрешков при всичката си новаторска тръпка се явява един от най-талантливите ни и представителни народностно и национално характерни и самобитни художници. Тази му квалификация не противостои на признанието, че е художник от европейска класа. Това се дължи не толкова на наличието и на други аспекти в творчеството му, отговарящи на чуждоземски мерки и категории, колкото на тяхното органично сливане с националното“, настоява Кирил Кръстев. На подобно мнение е и Димитър Аврамов, според когото „жизнерадостният хуманизъм“ на автора намира особено силен израз в неговото преклонение пред хармонията и красотата. „Към формата той винаги е проявявал особена грижа, убеден в известната максима, че „смисълът зависи от думите, които го изразяват“. Той иска да съдейства на своите съвременници, затова търси да се изрази с модерни средства, но заедно с това съзнава, че това въздействие и тези средства могат да получат надеждна трайност само чрез връзката им с непреходните художествени ценности на миналото. Съчетанието на тези две начала обуславя пластичното напрежение в платната на Бенчо Обрешков. Модерни на пръв поглед, в своята вътрешна същност, те остават свързани с традицията“, категоричен е Димитър Аврамов. В тези две позиции като че ли се побира разбирането за творчеството на Бенчо Обрешков. Творчество, което макар и да остава близко на нашето, на родното, със своята живописна тъкан остава чуждо на меланхолията, така характерна за българските художници, работещи активно през първата половина на миналия век.
Бенчо Обрешков се ражда на 27 април 1899 г. в Карнобат. В Художественото индустриално училище в София негови преподаватели са Петко Клисуров и Иван Ангелов. През 1919-а в Карнобат подрежда първата си изложба, която е организирана с благотворителна цел. На следващата година се отправя към Дрезден, за да учи при Оскар Кокошка и Ото Дикс. През 1926 г. се дипломира в специалност живопис на Художествената академия в Дрезден, а сетне ще се отправи на специализация в Париж, в ателието по скулптура на именития Антоан Бурдел.
Престоят на Бенчо Обрешков в Париж съвпада с първите големи пробиви на сюрреализма, на изкуството на инстинкта, сънищата и кошмарите „в което редом със или даже преди Макс Ернст и Марсел Дюшан“ пионерска роля играе друг един друг българин – Жорж Папазов. Тези нови явления остават чужди за Бенчо Обрешков, чиято творческа натура като че ли е пленена от почерците на пост импресионистите Ван Гог, Пол Гоген и Пол Сезан, Бонар, Жул Паскин и тъжното момче на Париж Модиляни. Това е време на фовизма, на Анри Матис, Жорж Русо, Андре Дерен, на кубизма, Жорж Брак и Пикасо. А у нас по това време, когато и ще се завърне в България, Бенчо Обрешков става свидетел на създаването на Галерията на шестимата – Никола Танев, Сирак Скитник, Иван Пенков, Дечко Узунов, Иван Лазаров, Борис Денев. Именно в нея през 1928 г. Бенчо Обрешков ще подреди своята първа самостоятелна изложба като дипломиран артист – 40 творби, маслени картини и тушови рисунки, почти всички те със сюжети от Париж. Тази поява му отрежда прозвището „водач на модернизма“, което ще го следва неотлъчно до политическите промени от 1944 г. А бомбардировките от същата тази година ще унищожат почти 350 платна на художника. В следващите десетилетия до кончината си на 8 април 1970 г. Бенчо Обрешков ще продължи да работи активно в областта на портрета, пейзажа и натюрморта, да рисува сцени от бита на рибарите и моряците. Ще подреди не една и две самостоятелни изложби в София, Дрезден, Атина, Букурещ. Ще вземе участия и в низ от колективни представяния на българското изкуство в Белград, Париж, Мюнхен, Москва. Но всякога ще остане верен на себе си и творческите си вълнения.
Последната голяма ретроспективна изложба на Бенчо Обрешков беше подредена в Националната галерия през 2009 г. И до днес това си остава една от най-добре уредените експозиции в залите Двореца в София, като тогава кураторите, които работиха по изложбата, бяха изкуствоведките Бистра Рангелова и Слава Иванова. Тогава Бистра Рангелова отбеляза, че „творчеството на Бенчо Обрешков не е „затворена страница“ от художествената ни история. То е постоянно предизвикателство към нашата чувствителност за сложната многопластовост на взаимоотношенията на българското изкуство с процесите, които протичат в центровете на европейската художествена култура. Но както и да обсъждаме общите проблеми, изкуството на Бенчо Обрешков винаги привлича и очарова – образец на жизненост, творчески размах и непомръкващ артистизъм“. Десет години преди това в Софийската градска художествена галерия бе показана мащабна изложба на автора, в която за първи път бе презентирана огромната колекция от 130 платна на Бенчо Обрешков на един от най-големите живи колекционери днес у нас – Боян Радев. За съжаление 120-годишнината от рождението на Бенчо Обрешков през 2019 г. остана неотбелязана. Такава като че ли ще е паметта за автора и 5 години по-късно. Но затова пък в почти всяка художествена галерия в страната неговите творби присъстват и очакват своята среща с нас самите – хората на днешния ден, които знаят, че разбирането на творчеството на художника не е затворена страница. Напротив – то е поредното предизвикателство за разбирането ни на развитието на изкуството у нас. Разбиране, за което докато едни нехаят, други издирват. Както всякога, при това не само у нас.
Пламен В. ПЕТРОВ
