София – „Топлоцентрала“. Златистата завеса се разтваря. Бавно и много плавно със задната част на тялото си на сцената излиза хореографът от Северна Македония Александар. Той е и един от участниците в танцовия пърформанс „Силата на С“, който се играе в арт пространството за събития от всевъзможни жанрове. Постепенно след него в същия ритъм се появяват Жана (България) и Дарио (Испания/Швеция). По време на близо едночасовото представление-провокация тримата са с гръб към публиката. Той – задникът – е в центъра на случващото се.
Оля Желева
В синопсиса на постановката четем обръщение на задника към зрителите. „Хей, аз съм. Отзад. Не си ме забелязвал от известно време. Само от време на време ми обръщаш внимание. Никога не си посмял да ме поставиш в светлината на прожекторите. И съм уморен.“ Хореографът от Северна Македония, завършил в Стокхолм, вече няколко години представя пърформанса на европейски сцени. Освен това „Силата на C“ се реализира с финансовата подкрепа на двете културни министерства – на Северна Македония и на България. Миналата година получава и „Икар“ – наградата на Съюза на артистите.
Седя на първия ред, готова да бъда провокирана с голите тела, движенията, разказа, емоцията на танцьорите, пиковете в хореографията. Постепенно те излизат на сцената и се подреждат в редица, с гръб към зрителите. На метър разстояние от ентусиазтите да видим The Power of S, са задните части на изпълнителите. През цялото време танцуващите са с наведени надолу глави. Сигурна съм, че е ужасно трудна задача и се опитвам да се възхитя на силата, която ги оставя в рамките на час с вирнати бели задници нагоре и зачервени лица от събралата се в главите им кръв. Дали тъкмо в тези глави е дошла гениалната идея да представят пластическите си таланти през онази част на физиката, която обикновено остава в панталона или под роклята? Кога и защо?
Задните части на танцьорите постепенно – първо много бавно, изпълняват сложните хореографски задачи на твореца. В тях анусите им се отпускат, стягат, вирват се. Постепенно движенията стават по-бързи. Музиката е пулсираща, динамична, с повтарящ се семпъл почти до края на пърформанса.
„Отвори сетивата си, приеми предизвикателството, съсредоточи се“, казвам си наум и се втренчвам в органите на хората пред мен. Телата им са ту в редица пред зрителите, ту в пирамида един върху друг, описвайки буквата S. Той – задникът, вече е в центъра на вниманието и никой не може да му отнеме това. Публиката е концентрирана, не отмества поглед от зрелището. Хореографията се разгръща върху златистия под. Танцьорите са на четири крака и правят „баунс“ движения, за да разтърсят тези задни части, които са им много важни. Започвам да се прозявам, кичозната ми чанта с няколко вериги шумно пада от стола. Зрителите се разсейват с мен, но не задълго. Защото анусите на Александар, Жана и Дарио искат да гледаме тях.
В нито един момент от пърформанса не успявам да видя лицата на танцьорите. Не успявам да срещна ничий поглед, за да мога да си отговоря на въпроса: Защо? Защо със задника напред реши да ме провокираш, творецо? Защо пътуваш из Европа, представяш аналния си пърформънс и получаваш пари за това? Защо на моменти, когато движението на тялото предполага анусът ти да не се вижда, ти с двете си ръце го разтваряш и не искаш да оставиш нищо на въображението ми?
„А защо не!“ Сигурна съм, че това ще е част от отговора на автора на The power of S. Забелязвам нощна пеперуда и докато ужасно монотонната и много силна музика се набива в главата ми, си давам сметка, че голотата не е новост в танцовото изкуство, провокацията също. Питам се дали да намеся Зигмунд Фройд в опитите ми да разбера твореца? Музиката се успокоява и затихва, задниците се прибират зад златистата завеса. Публиката подвиква и аплодира силно, танцьорите излизат на бис, със задниците напред, навеждат се и разтварят благодарните си от вниманието ануси.
Малко съм объркана, но най-вече щастлива, че това хореографско изследване, както го нарича авторът, приключи. „Хареса ли ви?“, питам младия мъж до мен. Той с широко отворени очи отговаря: „Да, много! Очаквах да е монотонно, но динамиката беше страхотна“. „Да, разбирам“, наистина разбиращо клатя глава. „Беше много интересно“, включва се тъмнокож мъж с акцент. На излизане следвам и слушам въодушевената част от публиката, сред които много чужденци. Благодаря им за мнението, че такова нещо не може да се види в Западен Лондон, но в Ню Йорк би се приело по-добре.
Искам бързо да се изнижа от сградата на „Топлоцентрала“ – пространството за всякакви артистични експерименти, да се прибера вкъщи, да си взема душ и да си измия ритуално очите, да си сипя чаша вино и да забравя детайлите от задниците на танцьорите. Нищо от това не помага обаче да изчезне пулсиращият в главата ми въпрос: Защо, защо по дяволите, със задника напред? Малко по-късно успях да се свържа с автора Александар Георгиев, който обеща да си поговорим, но в следващите дни, защото сега пътува, за да представя експеримента с голите, насочени към публиката задни части из Европа. Следва продължение.
