Защо народна песен за заровена жива жена в основите на строеж – за да потръгне зидарията, се изучава в училище? Това заглавие в наш седмичник неотдавна нажежи социалните мрежи. Съвестен и безспорно модерен гражданин се бе възмутил от факта, че в училище децата изучават подобни „извращения“. Човекът, очевидно възпитан в духа на феминизма и уважението към нежния пол поиска да знае това ли са нашите „изконни традиции“, нямаме ли други, по-нормални ценности. В бурята от коментари стана ясно, че това не е някакво екзотично българско извращение, а напротив – среща се в различни фолклори, особено на Балканите. Но по-задълбочено тълкуване на тази традиция така и не се появи: Защо наистина трябва да се зазида жена (или сянката й), иначе сградата ще падне? И в крайна сметка, какво да мисли съвременната жена за своето място …
„Красивите девойки, които сте видели в Ним, положително са очаровали духа Ви не по-малко от красивите колони на малкия римски храм, защото едните са просто по-старо копие на другите“ – отбелязва френският художник Пусен през 1642 г. – наблягайки на дългата връзка между женското тяло и архитектурата.
Но тъй като поводът е съвременната жена, аз предлагам като отговор на горните въпроси да разгледаме фотографиите на Франческа Удман – една изключителна артистка, загинала само на 23 години. Франческа е позната на света предимно със своите малки черно бели снимки, много от тях полароиди. Подобно на други артистки от нейното време тя снима основно себе си, а работите й често напомнят за къщи, обсебени от призрака й. Лично за мен е трудно да намеря по-деликатна връзка между архитектурата, женското тяло и фотографията – в съвременното изкуство.
Франческа Удман е родена през 1958 г, а родителите й Бети и Джордж Удман са артисти. Получава първия си фотоапарат на 13 години и според баща й „тутакси имала над 1000 идеи какво и как да снима“…
Преди всичко снимките на Франческа Удман, подобно на полароидите на Тарковски, притежават моментална притегателна сила – преди изобщо човек да се замисли къде се намират те естетически. Сякаш носят някаква дълбока подсъзнателна тайна за тялото и пространството, нещо, което познаваме донякъде от сънищата и ни привлича неудържимо. В случая с Франческа това се отнася най-вече за дълбоката свързаност между женското тяло и архитектурата.
По принцип тази тема е характерна за времето на Удман – изследването на нашето тяло в затворено пространство – разликата между това как то се чувства и как изглежда. Такива са произведенията на Брус Науман, например, такива са най-вече скулптурите на минимализма – които ни подканят да се движим около тях, да чувстваме земното притегляне и тежестта на собствените си килограми. Но творбите на Науман и минималистите са сурови произведения, според някои с акцент върху мъжкото, според други – безполови, но така или иначе сухи и изчистени от „излишни“ емоции. 
Видеоинсталациите на Науман например ни карат да се оглеждаме на екрани, заснети от скрити камери, в които трудно разпознаваме себе си. Така ни напомнят, че не можем да имаме контрол върху това което чувстваме като собственото си тяло и това, което виждаме отстрани, че става дума за напълно различни усещания, че между тях има пропаст. Франческа представя това усещане за движение по съвсем различен начин – тя сякаш едновременно присъства и отсъства от мястото – използвайки разфокусирането на фотографията. Така ние често не знаем дали виждаме сянка, следа от тяло или нещо в постоянно движение. Тя потъва в интериора и на места не можем да различим къде свършва нейният образ и започва стената. Части от тапета сякаш преливат в нейната кожа…
Една от най-известните й творби показва паднала врата, под която се е озовало нейното тяло. Тя често е сравняна с произведение на Ричард Сера, което разцепва ъгъла на стаята с тежка метална плоскост, като така ни кара да се движим около нея, да чувстваме собствената си тежест и тази на скулптурата му, докато всичко е здраво стъпило на земята. При Франческа вратата стои доста паянтаво и всъщност не е ясно, дали няма да се обърне върху нея. Удман е със сгънати крака и вратата сякаш прави дисекция на тялото й. Интересното в случая е, че най-осветените части от нея не са на фокус, докато другите са потънали в сянка. Ние едновременно виждаме и не виждаме, тя отново едновременно присъства и отсъства: една извита човешка форма, която напомня на сгъванията и разгъванията в архитектурата. Това е форма без идентичност, но ние съвсем ясно чувстваме, че на пода лежи жена – уязвима, скрита зад вратата, която обаче може да падне всеки момент върху нея. Това произведение ни кара да усетим друга връзка между архитектурата и нашето тяло – подобно на вратата, която се сгъва и разгъва и нашите движения, основани на същата механика… но също ни напомня за уязвимостта на жената, нейните страхове и усещания, вплетени в къщата, сякаш част от самата нея.
Първата изложба на Франческа Удман е открита през 1985 – пет години след смъртта й. Тя е обявена за изключителна авторка и в каталога пишат някои от най-известните изкуствоведи на времето – Розалинд Краус и Абигайл Соломон Годо. Основното в техните текстове е феминисткият прочит на Удман. Така нейното потъване в интериора, тези толкова деликатни визуални метафори, са преведени като „окошарването“ на жената, доместицирането й, превръщането й в част от интериора, от страна на силния пол.
Франческа е сравнена с нейната съвременничка Синди Шърман, която също снима предимно себе си, но като героиня от популярен филм. При Шърман темата е ясно феминистка: Киното по това време е карало жената основно да изглежда секси и добра домакиня, без да получава истински роли, които движат действието във филма. Тя напомня, че тези ленти ни внушават, какви трябва да бъдем в живота и подчертава начина, по който филмите конструират женската идентичност.
Произведенията на Удман обаче отиват отвъд тези теми – тя сякаш търси жената извън конструирането на идентичности. Тези интериори на стари къщи например, които идват отвъд времето, дълбоко от подсъзнанието, ни напомнят за нашата чисто женска връзка с тях. Трудно е да кажем, че тя критикува някаква съвременна представа за „нежния“ пол. По-скоро чрез средствата на фотографията тя разфокусира всяка идентичност и търси това, което е чисто женско. Всичко в работите й е закачливо, игриво, понякога болезнено, идващо от дълбините, а не насочено към критика.
Самата Удман е била съзнателна за феминизма, тъй като по това време движението е било един вид „мода“ в арт средите. До известна степен, поне според писмата й, тя е имала проблем с това и дори се е чувствала засрамена – поради факта, че снима толкова много себе си, че показва тялото си, макар да не го превръща в обект…., или затова, че се вълнува от любовта повече отколкото е редно за една феминистка. (Голяма част от нейните полароиди всъщност са нещо като „селфита“, изпращани до приятеля й с кратък закачлив текст).
А може би това е всъщност проблем на феминизма и съвсем не на Франческа Удман – тази амбиция жената отново да бъде напъхана в някакъв калъп, вместо не да бъде освободена. В случая – желанието на някои критички произведенията й да бъдат канонизирани като изкуство, създадено от „травмирана млада жена“. По този начин на практика те й отнемат правото да се занимава с други изконни проблеми в изкуството – като например усещането за тялото в затворено пространство. Те остават отново за мъжете артисти.
Без да поставям нито за миг под въпрос нуждата и важността на феминизма, но може би е дошло време да отидем отвъд него. Намираме се в края на първата четвърт на 21 век. Ние решаваме дали да родим или не, имаме достъп до библиотеки, университети, културата не ни обективизира, никой не ни показва само като майки или красиви допълнения към главния герой. Напротив – получаваме най-добрите роли, доскоро запазени за силния пол. В последния епизод на „Матрицата“ например не Нео, а приятелката му Тринити бе истинският герой и спасител на света. Същото се случи и в „Междузвездни войни“, където най-после се появи жена джедай и в крайна сметка тъкмо тя спаси света. В този смисъл произведенията на чистия феминизъм – като тези на споменатата Синди Шърман остават в своето време, което вече е надживяно и победено. Произведения като тези на Франческа Удман или народните песни, в които жената се вгражда в архитектурата, минават отвъд тях. Те казват нещо изконно и може би важно за жената, нещо отвъд конструирането на идентичности, нещо, което феминизмът сам по себе си още не е успял да разгадае. Неговата роля беше да ни освободи, за да можем да се потърсим сами себе си, а не да ни поставя в нови калъпи.
Нада Нешева
