Жана Караиванова, която през 2021 година бе уволнена дисциплинарно като директор на Националния филмов център от тогавашния служебен министър на културата Велислав Минеков, окончателно спечели делото за незаконното си отстраняване. След четиригодишна съдебна битка Върховният касационен съд определи действията на Велислав Минеков като неправомерни, а „основанията“ му като неясни и недоказани. Известната актриса с множество централни роли в театъра и киното, която е и международно признат и уважаван продуцент, днес не крие, че е благодарна на българските магистрати за възстановената справедливост. И разказва, че докато е чакала решението им, е консултирала мащабни чуждестранни продукции, които се снимат в Европа и в България. Това е нейният бизнес и до 2017 година, когато се връща у нас от Америка, за да се яви на конкурса за шеф на НФЦ.
Разговорът ни на моменти звучи донякъде административно, но в него могат да бъдат открити причини за зациклянето на киното ни през последните няколко години, както и за разрухата в отношенията между творците му.
– От самото начало на първото си служебно министерстване ли Велислав Минеков се заяждаше с вас, госпожо Караиванова?
– Не. Въобще не го бях срещала от студентските си години. Смътно си го спомням от времената, в които ВИТИЗ и Художествената академия правеха общи купони. Като служебен министър и като човек, който управлява Министерството на културата, не съм го виждала изобщо. Когато го назначиха, се надявах, че ще ме извика заради приемането на правилника по прилагането на Закона за филмовата индустрия, който беше на дневен ред и само министерството можеше да придвижи поради административната йерархия. Предполагах, че е притеснен от буксуването в киното, причинено от въпросното забавяне. Нямах никаква комуникация с него като министър – просто изпращах всички изработени в НФЦ документи в министерството с надежда да ги предоставят на министерски съвет. И един ден секретарката му се обади и помоли да отида в министерството – Минеков искал да ме види. Предположих, че най-накрая е стигнал до проблемите на НФЦ и тръгнах, въпреки че бях в болнични. Служителят на пропуски се учуди, че искам да отида при Минеков – министърът излязъл преди петнайсет минути. Така че пред кабинета му заварих четирима души, които притеснено ми обясниха, че Минеков искал да се разделим по взаимно съгласие. Наистина останах крайно изненадана. Казах им, че не виждам причина да напусна и че както им е известно, съм един от директорите на НФЦ, постигнал най-много за филмовата индустрия в България. „Ако не се съгласите, ще трябва да ви уволним“, отговориха ми те. Пожелах им успешен ден и ги информирах, че ще се наложи да ме уволнят, за да ги осъдя. Час по-късно министерството пусна прессъобщение, че ме е уволнило. Хората бяха потресени, а аз се обадих на адвокат и останах безработна. И тогава, и сега съм категорична – лоша дума няма да кажа против никого. Нищо лично. Така решил, така направил и всеки да си носи отговорността. Обаче няма да забравя нищо от случилото се. Бях избрана с конкурс и никой нямаше право да ме уволнява – дори да съм му крайно несимпатична, без да докаже дисциплинарни нарушения. Делото обаче се проточи четири години и мандатът ми изтече. Всичко това прекрати неправомерно кариерата ми, не ми позволи да завърша заложената петгодишна стратегия.
– Цялата тази нечестност със сигурност ви е засегнала дълбоко най-вече като човек.
– Името ми беше опозорено в международен план, бяха нанесени емоционални травми на мен, на професионалната ми репутация, на семейството ми. Беше странно изпитание. Четири години живях като Жана Караиванова, която не познавам – уволнена и обвинена в някакви грехове и тежки деяния, които никога не бих си позволила. Уволнена с нелепи твърдения за неспособност да се справи със задълженията си и със смътни обвинения за причинени щети. Много неприятно беше. Сега сякаш си върнах идентичността – отново съм сигурна коя съм.
– Някой промени ли отношението си към вас като към професионалист?
– Не. Винаги са ме приемали и ме приемат според качеството на работата ми. Но разбира се, имаше много проекти, които бих могла да осъществя, ако не беше този нелеп акт на Минеков. Аз съм първият шеф на НФЦ, който вкара България в международния борд на асоциация на директорите на европейските филмови агенции (EFAD), представяща всички европейски филмови центрове. В момента информирам международните киноинституции, колегите и партньорите си от цял свят за съдебното решение и за това, че уволнението ми е било неправомерно. Но каквото и да си говорим сега, животът ми и международната ми кариера понесоха тежък удар. А напуснах Ню Йорк, за да се върна и заради идеята с опита си да участвам в промяната.
– Наистина постигнахте много като шеф на НФЦ.
– Под моето ръководство беше приета мярката за стимулиране на чуждестранните инвестиции към Закона за филмовата индустрия. За първи път в историята и след 15 години неуспешни усилия на цялата кинообщност. И последни в Европа. Но в това има и плюс – когато си последен, се учиш от грешките на предишните. Първите, които дойдоха да работят в България поради тази мярка бяха най-големите в света – компанията „Уолт Дисни“ и продуцентът Джери Брукхаймер. Нямаше да изберат България, ако не бяхме въвели стимулите. Затова и бързахме максимално с приключването на административните подробности. Заснеха у нас „Девойката и морето“ с Дейзи Ридли от „Междузвездни войни“. Пристигна каймакът на световното кино. Стана филм, с който може да се гордее всяка държава.
– Но след „Девойката и морето“ не се е чуло друга толкова първокласна фирма да е работила тук.
– Да, така е. След моето отстраняване от НФЦ прилагането на мярката за стимули не работеше близо две години поради административни неуредици от всякакво естество. В крайна сметка с този проект се стигна до съд – след няколко отказа, които бяха обжалвани, компанията спечели делото и ще си върне средства, които й се полагат по закон. Ще нарека всичко това „недоразумение“. Но през двете години, в които вървеше делото, най-мощната компания в света предупреди всичките си колеги да изчакат с инвестициите в България, докато не се изяснят нещата.
– Крайно негативна антиреклама за нас.
– Да, уви. Бях сигурна, че след въвеждането на мярката ще има огромен интерес към България. Добре известно е, че нашите екипи са много силни, изключително компетентни и надеждни. Но в момента, в който светът узна, че в България нещо не сработва между администрацията и продуцентите, продукциите се пренасочиха към съседите. А киното е скъпо платено изкуство, много хора се издържат от него, много българи изгубиха препитанието си. В последната година нещата потръгват полека. В НФЦ полагат големи усилия, но не е лесно, имат нужда и от още хора.
– Доколкото си спомням, по ваше време нямаше блокирани сесии и неусвоени държавни пари за кино.
– Така беше. Изискват се големи усилия и прецизна координация, за да бъдат изхарчени парите, които в началото на годината държавата отпуска на НФЦ. Върне ли ги НФЦ, те са безвъзвратно изгубени за киното, защото субсидията не се ротира. Беше интензивно, мъчително и сложно да се постигне ръст в размера на годишното финансиране. Като директор започнах с 13 милиона лева годишен бюджет. Когато ме уволниха, оставих над 30 милиона. По същата тази моя формула от Закона сега тези пари стигнаха до 50 милиона. Нито един директор не е успял да извоюва подобни суми за киноиндустрията в България. А още в годината след като ме уволниха бяха върнати неизразходвани 18 милиона лева. На следващата година върнаха близо 30 милиона лева, на по-следващата още 20. Загуба за всеки човек в киното. Една от най-големите ми болки.
– А защо след вас започнаха сякаш безкрайни дела, заведени от хора, които не са класирани за субсидия, и автоматично блокират цялото производство?
– Няма да коментирам субективния фактор. Но, както вече казах, когато Законът за филмовата индустрия беше приет, към него задължително трябваше да се приеме и правилникът за прилагането му. Написахме правилник и организирах широка работна група за дебати. Две-трети от индустрията го подкрепи. Дадох на Минеков целия пакет документи към закона. Повтарям: само трябваше да го внесе в министерския съвет и системата да заработи като добре смазан механизъм. С уволнението ми този мой, този наш правилник потъна и до ден днешен се питаме какво стана с него. Появи се друг правилник, чиито автор е неизвестен, не знаем кой е и до днес. Всеки твърди, че няма нищо общо с него. Но който и да е авторът, във въпросния правилник има дълбоки несъответствия със закона. И заради тях НФЦ, която е длъжна да изпълнява и закона, и правилника, влиза в капана на обжалваните решения. Този правилник произведе всички тези дела, които, веднъж заведени, блокират НФЦ, а парите за производство на кино се губят.
– Както се погубиха и нормалните отношения в гилдията.
– Много е особена тази гилдия. Но всеки в нея е професионалист и има право на личните си интереси. Тъжновато е, разбира се, когато колеги спъват колеги. Но хората не са виновни за усложненията, отговорността е на НФЦ и министерството на културата.
– Какво става обаче с качеството на филмите? Две трети от тях не стават за гледане.
– Не винаги хубавите филми са касови. Но това не означава, че всички филми, които не са гледани, са качествени. Всеки има право на оценка, ще запазя моята. Истината е, че няма законов механизъм, който има отношение към качеството. Приемателната комисия удостоверява само дали сценарият, получил пари, после се е превърнал във филм.
– Има и спечелили сценарии, които не виждаме като филми. Къде са парите?
– Държавата прилага механизъм, с който контролира парите си. Ако екипът докаже, че не може да завърши филма, не получава субсидията. Може да се стигне и до съд. Наследих няколко подобни дела, които отидоха при следващите колеги.
– Какво се случва в световното кино днес?
– Вървят страховити трансформации, обгърнати в значителни неясноти. Големи платформи, които стартираха като разпространители на филмово съдържание, поеха функциите на това, което допреди 15 години бяха водещите холивудски къщи – придобиха целия цикъл на финансиране, производство и разпространение. Сега те налагат стратегиите и критериите. Навлизането на изкуствения интелект също е с много неизвестни – може да е безкрайно полезен, но не е изключено да усложни и промени генерално посоката. В тези сложни времена е добре да сме много „нежни“ с българското кино, защото то стои сравнително солидно сред целия хаос. Да сме милостиви към него и без прекомерни претенции към собствената ни индустрия. За да й дадем възможност да оцелее, докато световната подреди приоритетите си и да продължи да се развива след това.
– А на вас не ви ли се играе?
– Сега вече всичко е възможно. Истината е, че след решението на Касационния съд ми падна огромна тежест от сърцето и плещите. Все едно, че до този момент някой ми беше надянал бурка върху лицето, не знам дали звучи достатъчно политически коректно. Не смеех да погледна към бъдещето, докато не изчистя този непристоен акт. Четирите години, в които се чувствах като посипана с кал, съществувах само с част от себе си. Трябва и вяра и силен стоицизъм, за да не се предадеш. Доскоро нямаше как да мисля за роли – Минеков ме замеси в такава пиеса, че глава не можех да вдигна. Но сега всичко това свърши!
– Откога не сте заставали пред камера?
– От десетина години. Последната ми роля беше в една от новелите в „Семейни реликви“ на Иван Черкелов. Той създаваше сценариите, базирайки се на лични преживявания. Беше написал тази новела по наша обща лична история. С него имаме три съвместни филма. Много жалко е, че го изгубихме толкова рано. Беше чувствителен, откровен, философ и естет. Рядък човек. Посланията му бяха дълбоки. Имаше да казва важни неща и това го мотивираше да прави кино. Чрез филмите проповядваше философията си, в която твърдо вярваше – че животът без съзнанието за Бог, за Създател, за силата, която е над теб, е осакатен живот. Връзката с Бога беше основата и на живота, и на творчеството на Иван.
– Българските режисьори бягат от тази тема.
– Може би не им е дошло времето. Иван не правеше религиозни филми, а филми за смисъла на човешкия живот.
– Коя е най-трудната ви роля в киното?
– Албена в „Стъклени топчета“, пак на Иван Черкелов. Имаше много общо с личния ми живот. За актьора е трудно да играе себе си, да се идентифицира в личен план. На терена с Иван много се карахме. Беше авторитарен, казваше ми нещо с по-строг тон и се смазвах като всеки прекалено емоционален актьор. Смешно и мило. Върнах се от Ню Йорк, заснехме филма само за 24 дни и се прибрах обратно. За Албена по-късно получих „Златна роза“ за най добра актриса, а работата си с Иван Иванов и оператора Емил Христов никога няма да забравя.
– Как навремето попаднахте в Народния театър след разпределението в Ловеч?
– С конкурс. При това с две роли – в „Обещай ми светло минало“ на Петър Анастасов с режисьор Асен Шопов, и в „Пер Гинт“ на Ибсен, постановка на Николай Люцканов. После конкурсите паднаха. Имах 13 силни години в Народния театър. Нямаше ден без репетиции и представления и изиграх 30 роли.
– Каква беше атмосферата в академичната трупа през 90-те?
– Сложна. Но беше много хубаво. Станах Офелия, Маша в „Чайка“, Людмила във „Васа Железнова“ на Горки, циганката в „Сън“ на Иван Радоев, играхме над 200 представления на „Черна комедия“… Бях сред невероятни хора. Най-често партнирах на Стефан Данаилов, на прекрасния Велко Кънев и на Наум Шопов, който беше университет по актьорство. Да го наблюдаваш беше най-добрият курс – работеше фантастично с речта, поднасяше текста като никой друг.
За 24 часа довежда Робърт де Ниро в София
Деликатно е да общуваш с него – колкото е мощен в роля, толкова като човек е скромен и притеснителен, казва актрисата
Световният маестро на седмото изкуство бил от най-притеснителните хора
След като завършва ВИТИЗ в класа на професор Гриша Островски, Жана Караиванова е далеч от идеята да напусне България. Дори когато режисьорът Иван Станев и колежката й Жанет Спасова, с които са направили страхотна група в театъра на Ловеч, зарязват всичко тук и заминават за Германия. Жана нито знае немски, нито се изкушава да се пробва в Европа.
Доста по-късно съдбата чука на вратата – семейството й печели зелена карта за Щатите. След като дъщеря й Вела тръгва на училище, актрисата се впуска в дебрите на киното. Основава Фондация за българо-американски културен обмен, през 2000 година създава Фестивала на българското кино в Ню Йорк, през 2010 година – Фестивала за независимо американско кино в София So Independent. Общува с най-ярките личности на седмото изкуство. И естествено, има страхотни истории с тях.
„В Санта Моника, където се провежда един от най-големите пазари на филми, бях поканена на парти на компанията на Харви Уайнстийн. На подобно събитие обикновено се влиза много трудно. Когато се запознах с Куентин Тарантино, чиито филми вече бях купила за европейския и български пазар, той започна да ме разпитва, вместо аз него. Прояви огромен интерес към непозната жена от непозната България. Като всеки голям творец се интересуваше от света. До Тарантино през цялото време стоеше висок, хубав мъж с тениска, чиито ръкави приличаха на татуирани. Помислих, че е бодигардът му и когато мъжът ми подаде ръка и каза „Робърт“, реших, че няма за какво да му се представям. Отговорих „Благодаря“ и отминах. Той обаче продължи да ме гледа. След няколко минути разбрах, че е Робърт Родригес, сетих се как дори не му казах името си и потънах в земята от срам. Затичах се към Тарантино и Родригес, те бяха неразделни, и смутено взех да се обяснявам. Прегърнаха ме и се смяхме“, разказва Жана Караиванова за неловката ситуация, в която неволно попада. Други обаче „се излагат“, когато за 24 часа тя успява да доведе Робърт де Ниро в София, а нея забравят да поканят на вечерята му с тогавашния премиер Бойко Борисов. „Деликатно е да общуваш с Де Ниро. Колкото е мощен в роля, толкова като човек е скромен и притеснителен“, коментира Жана Караиванова.
С усмивка си спомня и за двудневните си актьорски ангажименти в „Музика и текст“ с Хю Грант и Дрю Баримор под режисурата Роджър Мичъл, познат с култовата си романтика „Нотинг Хил“.
„Наистина е много любопитно да бъдеш с тях едновременно пред камерите. Просто бяхме заедно и беше много приятно. Там съм майка на тийнейджър и почитателка на Хю Грант, който е залязваща рок звезда. През първия ден Хю Грант направи 17 дубъла на една сцена, а Дрю Баримор плете. Седеше кротко на стол, работеше с куките и очакваше да я извикат. Говорихме си, нито за миг не показа досада заради това, че не идва нейният ред. Даваше автографи на децата наоколо и усмивката не слезе от лицето й.“
Албена Атанасова