Единственият поет финансов министър в българската история Христо Белчев става жертва на заговор срещу Стефан Стамболов и си отива от този свят едва на 34 години. Той е застрелян в центъра на София по погрешка, подобно на Алеко Константинов, тъй като в тъмното го объркват с министър-председателя. Това се случва преди 130 години – на 27 март 1891 г.
Съпругата му Мара Белчева, една от първите поетеси у нас, остава вдовица едва на 23 години. Високообразована, талантлива и много красива – за нея се дуелират двама руски офицери още преди сватбата й с Христо Белчев. След убийството тя задълго потъва в скръб по изгубения си съпруг. Боядисва стените на дома си в черно, облича се единствено в черни дрехи и дори спалното й бельо е в този цвят, заради което я наричат Жената в черно. Изглежда сякаш напълно се е отказала от живота. След две години отшелничество тя заминава отново за Виена, където е учила и преди, за да следва филология. След връщането си оттам не сваля траура, но приема поканата на Фердинанд да стане придворна дама на майка му Клементина и поема грижите за четирите му деца, които възпитава и обучава на четири езика. Заради безкрайните клюки и интриги за домогванията до нея на царя и други високопоставени личности Мара Белчева напуска двореца. Има намерение да продължи образованието си в Женева, но съдбата за втори път я среща с Пенчо Славейков, с когото се познават от деца. Така на 35 години тя отново се влюбва, а домът й се превръща в литературно средище. Мара Белчева пише в дневника си, че за първи път посещава гроба на съпруга си с друг в сърцето, но знае, че той благославя любовта им.
Роден в старопрестолно Търново през 1857 г., Христо Белчев учи в класното училище на родния си град, а след това, между 1872 и 1877 г., продължава образоването си в Загребската гимназия. Докато е ученик там, пише и публикува свои стихове на хърватски език в списание Vienac. После около година учи в Загребския университет, но прекъсва следването си и се завръща в България, за да се включи в изграждането на новоосвободеното Княжество. Три години работи като чиновник в Севлиево и Търново, а след това и в София.
Заради отличната му работа е изпратен във Франция през 1881 г. като стипендиант на правителство, следва политически и икономически науки в Париж. След дипломирането си като икономист през 1884 г. се завръща в родината. До 1890 г. работи първо като чиновник, а след това като главен ревизор и главен секретар във Финансовото министерство. Влиза в редовете на Народно-либералната партия, става близък приятел и съратник на водача й Стефан Стамболов. На 2 ноември 1890 г. Христо Белчев е включен в кабинета на Стамболов като министър на финансите на мястото на друг изявен български политик и икономист – Григор Начович. Въпреки малкото време, през което е на този пост, Белчев проявява завидни умения като финансист и бюджетът на страната ни е в много добро състояние. За съжаление обаче идва трагичната дата 27 март 1891 г., когато загива при опит за покушение срещу Стамболов. Двамата често се отбиват в любимите заведения на премиера, сред които е кафе-сладкарница „Панах“ на бул. „Цар Освободител“, където днес се намира хотел „България“. По това време Стамболов управлява с твърда ръка и има много врагове, особено сред македонската емиграция. Планове за убийството на „тирана“ крои прогоненият от България Димитър Ризов, шурей на Стамболовия приятел Димитър Петков. Негови съмишленици стават македонецът Наум Тюфекчиев – един от най-големите атентатори и професионален организатор на политически убийства в следосвобожденска България, брат му Никола и бившият офицер Кръстьо Ножаров. В заговора са привлечени още Михаил Ставрев, с прякор Халю, и най-малкият брат на Тюфекчиеви Димитър, наричан Денчо. Тъкмо Денчо следи какво прави Стамболов, след като излезе от Министерския съвет, и съобщава, че често се отбива в близкото кафене „Панах“. Убийците решават да заложат засадата край заведението.
За конспирацията е спечелен и бившият хайдутин Спас Антонов, който е охраната на министър-председателя. Задачата му е да изостане от Стамболов в решителния момент, за да остави заговорниците да го убият и избягат, без да издава връзката си с тях.
На 27 март 1891 г. четиримата терористи причакват Стамболов, който седи с Белчев в кафе-сладкарница „Панах“. Към 20 часа двамата излизат и тръгват покрай градската градина по вече тъмната улица „Левски“. В мрака и суматохата обаче Денчо Тюфекчиев обърква Белчев с премиера и го застрелва.
Стамболов веднага използва убийството му, за да се разправи с политическите си противници. Арестувани са 250 души. Като подбудители на покушението са задържани и осъдени Петко Каравелов на пет години, и Трайко Китанчев – на три, след което са затворени в Черната джамия, днес църквата „Свети Седмочисленици“, която по онова време е затвор. Издадени са четири смъртни присъди, а едната от тях е на видния наш възрожденски деец Светослав Миларов, съратник на Петко Славейков. Заговорът е представен като голяма конспирация, вдъхновена и платена от Русия, с която отношенията в момента са прекъснати, а Миларов в конструкцията на обвиненията е „руската връзка“. Като русофил е бил емигрант в Русия и се връща след амнистията през 1889 г.
Парадоксът е, че Миларов и Христо Белчев са съученици. Още по време на турското робство двамата учат заедно в Загреб и Белчев превежда една от книгите му, която той е написал на хърватски. Близки приживе, те остават свързани и в смъртта.
Атентаторите, с едно изключение, остават на свобода.
Единственият задържан е Денчо, който е измъчван. Той обаче издъхва, без да каже нищо.
Христо Белчев остава в новата ни политическа история като един от най-успешните ни финансови министри въпреки краткото време, през което е на този пост. Освен с политика и финанси той се занимава приживе и с литературна дейност, като първите си стихове издава на хърватски език. След това превежда от хърватски на български език творбата на Светослав Миларов „Спомени от цариградската тъмница“. Христо Белчев сътрудничи на редица наши издания със свои материали – „Остен“, „Целокупна България“, „Независимост“, „Периодическо списание“, „Дневница“ и др., а псевдонимите, под които публикува творбите си, са Яворин и Чебел.
През 1905 г., четиринадесет години след смъртта на Христо Белчев, Пенчо Славейков публикува част от неговото творчество в сборника „Избрани съчинения“ и сам пише предговора към него.
Мария ПЕТКОВА
