„На един дъх“ е най-новата книга на известния поет Георги Борисов. Във времето негови събратя по перо и по дух не пестят суперлативи пред стиховете и личността му. „Този непоправим единак. Следващ винаги една сякаш заинатена последователност – да е независим, да не изменя на себе си, да бъде това, което е в него, което гори от жизненост и настоява да се прояви“, казва големият Иван Теофилов. „Да прочетеш Георги Борисов в немерена реч е „смайващо преживяване.“ Винаги стегнат в изказа, дисциплиниран от потребността да постигне точната мяра – тази прецизност е впечатляваща върху фона на размитите граници за поетичност изобщо в българската поезия от началото на новия век“, категорична е Милена Кирова. „Ако той не е на колене пред хората, винаги е бил на колене пред поезията“, пише Марин Бодаков. Забележителни са и есеистичният му сборник „Откаченият вагон“ и замисленият като пътепис в духа на ироничния абсурдизъм „Хиатус. До пъпа на земята и обратно“ в съавторство с Анатолий Корольов.
Вероятно далеч по-малко възторг би имало в коментарите на някои от персонажите, за които Георги Борисов разказва в изключителните си мемоари „Моите истории“, които излязоха със знака на „Колибри“. Дългогодишният редактор на емблематичното списание „Факел“ и на едноименното издателство си позволява изключителния лукс да свали някои маски. Прави го с елегантна по френски ирония без аналог в съвременната българска литература. В словесните му етюди няма и помен от небрежно-жълтия тон в мемоарите на Иван Славков или от патетиката в тези на Любомир Левчев.
Сред хората, които Георги Борисов обрисува с обич и респект или с трезва аналитичност и сарказъм, са Константин Павлов, Борис Христов, Радой Ралин, Йордан Радичков, Петър Увалиев, Миряна Башева, Вера Мутафчиева, Алек Попов, Деян Енев, Севда Севан, Георги Господинов, Румен Леонидов, Светлин Русев, Георги Чапкънов, Юлия Огнянова, Катя Паскалева и Иван Росенов, Руси Чанев, Павел Васев, Александър Морфов. Сред персонажите от света са дъщерята на Албер Камю – Катрин, Нобеловият лауреат Томас Транстрьомер, американските поети Роланд Флинт и Джон Балабан, руските писатели Юз Алешковски, Виктор Ерофеев и Лимонов…
Властта праща наемен убиец да ликвидира Борис Христов
Когато през 1987 година влиза в „царския“ апартамент на Веселин Андреев в Дома на писателите в Хисаря, Георги Борисов вижда, че върху бюрото на поета партизанин, който винаги ходи със скъпи костюми от английски платове, са разпръснати страници от ръкопис на Петя Дубарова. По това време Веселин Андреев е обсебен от стиховете на изключително талантливото момиче, което няма да понесе българската действителност и ще се откаже от живота. Пак в Хисаря, тази обител на Пегас, една вечер Георги Борисов здраво се напива с Рада Александрова и Петър Незнакомов, а на другата сутрин панически се качва на влака за София. Съпругата му обаче го изпраща в почивната станция на пишещото братство във Варна. И докато с приятели търсят шкембе чорба в Златни пясъци, срещат Борис Христов с две томчета в ръка – „Чудомир“ и „Филипински разкази“. А когато вече само двамата сядат под чадър на плажа, Борис Христов му разказва как, когато са го викали в милицията да дава показания, предвидливо тръгвал с одеялце в ръка и няколко книги. В онзи момент те вече са близки, но приятелството им бетонира, когато цял месец обитават общ апартамент в Павел баня. Това се случва в началото на 90-те години, когато Георги Борисов урежда с „връзки“ две направления за лечение в Павел баня – за своята дископатия и за „вкаменените рамене“ и „кривия гръбнак“ на Борис Христов. Имат и „шипове“ – единият във врата, другият в коленете. Ходят по процедури, подводни екстензии и масажи. В споделеното пространство Борис Христов пуска касети с цитати от Корана и с подбрани песни от цял свят – български, индиански, арабски, китайски. Той не може без музика – свири на кларнет и на кавал, но „не може да търпи обезличаващата тълпа и узаконеното съжителство с жена, на която е принуден да бъде верен и която може да му забрани да обича или харесва друга“. Там, в Павел баня, Георги Борисов за първи път чува и подробностите от одисеята на Борис Христов с милицията. Всичко започва, когато след нахлуването на войските на Варшавския договор в Чехословакия през 1968 г. Борис Христов звъни на дежурния редактор в радиото с думите: „Вие сте престъпници, гине славянски народ, наши момчета, а вие ни забавлявате с музика“. Оставя името и адреса си и продължава да сипе думи, от които по-късно му настръхва косата. Последствията не закъсняват – разпит в милицията, домашен арест в продължение на 15 дни, униформен пред къщата му. От по-тежки санкции го спасява ректорът на университета във Велико Търново, където тогава е студент. Но нищо не приключва – пращат му наемен убиец, който едва не се пребива по капандурата, докато се опитва да влезе посред нощ в мансардата му. Тормозят го с години, дори вербуват приятели да го шпионират.
Докато са в Павел баня, двамата жреци на музите, естествено, говорят и за жени. Борис Христов споделя с Георги Борисов, че се разделя с една от приятелките си – вариететна певица, защото тя прекалено жестоко изтребвала мухите и прекалено силно „надувала“ музиката.
Константин Павлов убива с оцет дъха на метал в евтината водка
През 1990 г. Константин Павлов моли Георги Борисов да му прави компания, докато двама емисари на „Ку-ку“ идват в дома му, за да го канят за актьор и консултант на предаването по БНТ. Абсурдът става още по-неудържим, когато деликатният домакин се опитва да не засегне подпийналите студенти и особено „момчето Радо“, което пуска в употреба думи като „парадигма“, „фронтална етика“, „субкултура“… Георги Борисов обаче уточнява, че Константин Павлов „като млад бил страшно невъздържан, с остър език и побойник“ и не минавала вечер, без да перне някого, а из ресторанта на журналистите ходел с нож в ръка и мушкал по задниците разни величия като Камен Зидаров.
В продължение на почти две десетилетия домът на Константин и Мария Павлови на „Евлоги Георгиев“ 93 е отворен за двама от най-близките им хора – Георги Борисов и Румен Леонидов. „След излизането на книгата му „Появяване“ и падането на Стената Конста се разписа необикновено и кажи-речи не минаваше вечер, без да ни прочете ново стихотворение. Пишеше в късния преди обед, когато ставаше от сън, понеже страдаше от безсъние и често бродел, както споделяше сам, по цели нощи из апартамента.
… Обикновено ме приемаше в стаята си, която гледаше към булеварда, с димяща чаша прясно мляко в едната ръка и с димяща цигара в другата. Вечер пък се събирахме тримата в кухнята на традиционния боб и водка. Прочутата „Столичная“ за 1,73 вече беше изчезнала от пазара и ние начевахме сбирките с долнопробната „Средец“, българска, с червен етикет, в която Коста сипваше задължително по десетина капки оцет, за да убие отблъскващия дъх на метал в нея.“
През 1994 година Константин Павлов получава инсулт в чакалнята на Военна болница. Настаняват го при толкова лоши условия, че Йордан Радичков звъни на Желю Желев за съдействие и поетът е преместен в Правителствена. „Най-страшното е, че никой не знае кой е Константин Павлов!“, разказва Радичков на Георги Борисов, който по това време е в Рим, където съпругата му Александра Велева е съветник по културните въпроси в посолството ни. Светлин Русев е другият, който се притичва на помощ на Павлови – носи на Мария парите от продадените картини. Сузи Радичкова, съпругата на великия писател, пък готвела и за домакинството на Павлови. Константин Павлов губи говора си и единственото, което може да изрече е: „Да му еба майката“, връща лентата Георги Борисов. „Той е човекът, който ме предпазваше години наред от радиоактивното облъчване на Левчев и обкръжението му и ми помогна – заедно с майка ми и жена ми, да се опазя такъв, какъвто смятах, че трябва да бъда.“
Катя Паскалева му пише бележки, когато е скелет с черно лице
Георги Борисов и съпругата му Александра Велева са първите, на които звъни режисьорът Иван Росенов, когато Катя Паскалева получава инфаркт в парижко кафене в края на декември 2000 година. Кинозвездата е във френската столица, за да лекува рак на хранопровода. Инфарктът е толкова масивен, че лекарите в болницата включват помпа към сърцето на актрисата. 24 часа е критичният срок. Катя Паскалева тогава прескача трапа и в началото на февруари с Иван Росенов се готвят да се качат на самолета за София. Както си му е редът, се черпят на прощаване с Георги Борисов – шампанско и финландска водка. Когато пресушават наличните запаси, Катя Паскалева се появява с две бутилки вино. „Беше изумително същество – след всичко, което беше преживяла по болници и кабинети. Тиха и деликатна, седеше невидима на канапето в другия край на хола и чакаше да мирясаме. Нито ни прекъсна, нито подкани Иван да тръгват, седеше и ни се радваше.“
Виждат се в София на 24 май, когато Катя Паскалева, вече останала без глас, между два хрипа споделя възмущението си от Явор Милушев, който отказал да се ръкува с Георги Борисов. Два дни по-късно влиза в болница, откъдето не излиза.
„На 28 юни я видях за последно. Влязох при нея със свито сърце. Лицето на Катя светна и въздухът наоколо й се изпълни с такава лекота, сякаш беше скокнала като дете от леглото при вида на любим човек. Само необикновено силните хора, помислих си, са способни да освобождават така околните. Имаше нещо от летяща птица в нея – сякаш не ръкомахаше, а летеше.“ На 22 юли Георги Борисов пише: „Звънна Франси (писателката Севда Севан – б.р.). Тази нощ към два часа била при Катя, ако можело да се нарече така останалото от нея. Такъв скелет Франси не била виждала и по документалните филми – с черно лице, изхвръкнали очни ябълки и неистова ръка, която сякаш се била сраснала с химикалката. С тази химикалка Катя разговаряше първо с нас, сетне с Бога… Когато снощи Франси влязла, Катя била – за ужас на всички – в съзнание, размахвала химикалката и се бодяла с нея по цялото тяло или сочела прегризаното си гърло, настоявайки вероятно да й отсекат главата и да сложат край на унизителните страдания.“
Георги Борисов е последният, който през декември на 2008 г. говори с Иван Росенов. „От дневник на живите този мой бележник се превръща в Книга на мъртвите“, тъжен е той.
Потресен е и когато разбира, че Иван Радоев е болен от рак на белите дробове. „Не, не! Може ли толкова дълго, търпеливо, ежедневно да ни точи и разточва Господ, да ни пълни със същността на битието – и накрая храс от един път беззъбата да схруска баницата…“ И си спомня как на един 24 май, когато с Иван Радоев тръгват с градския транспорт към приема в резиденция Бояна, прескачат някакви релси и докато спират, за да си поемат дъх, „бай Иван“ промълвява: „Георги, и два реда да останат от един човек, пак е много“.
До последно общува и с Радой Ралин , който му се жалва, че трябва да оперира простатата си, защото е „бил с много жени“. А когато бистрят политиката, авторът на „Люти чушки“ казва: „Когато една идея се напои с кръв, става епопея. А епопеята е век история. Така че комунистическата идея няма да се забрави толкова лесно“.
Георги Борисов не спира да общува и с по-младите колеги. Нарича Георги Господинов „мълчалив и винаги нащрек“. „От него писател ще излезе, но ако даде повече воля на оня в себе си. Амбициозен е и иска да прави литература, да стане известен и превеждан.“ Доста години по-късно Георги Борисов поздравява във Фейсбук Георги Господинов за поредната му награда с думите: „Лабиринтите край нямат, да са ти силни ангелите, а от време – и слаби, наздраве“. И добавя: „825 души го бяха поздравили с най-дежурни пожелания и възклицания – тоест с леко криви усмивки. Тия усмивки взеха все по-криви да стават“.
Кръстосва шпага с Александър Морфов, Теодора Духовникова го нарича „боклук“
През февруари 2009 година Павел Васев, тогава директор на Народния театър, назначава Георги Борисов за главен драматург на академичната трупа и той влиза в кабинета на Яворов и Николай Лилиев. Преживяванията му там варират между успехите и разочарованията, между приятелствата и сблъсъците с егото на водещи артисти. Кръстосва шпаги с Александър Морфов, който е режисьор номер едно.
„В ресторанта на петия етаж в театъра след коктейла, който Стефан Цанев дава по случай премиерата на „Процесът против богомилите“, някъде към полунощ Сашо Морфов ме дръпва настрани и казва: „Ти защо не напуснеш театъра? Само му пречиш“. „На театъра или на теб?“, не му оставам длъжен и си тръгвам. И двамата сме на градус. Долу пред служебния вход застигам Явор Гърдев и Теодора Духовникова, ловят и те такси. „Яворе, накъде сте?“, питам. Може пък да сме в една посока случайно. „Я се разкарай бе, боклук такъв“, провиква се през рамо Теодора Духовникова. Явор не отговаря и двамата се отдалечават. Крачат бързо, като да бягат.“
След като Павел Васев и Александър Морфов напускат Народния театър, финансовият директор Милица Трайкова го уволнява без никакво предупреждение през лятото на 2016 г. През ноември 2021 министърът на културата Велислав Минеков предлага на Георги Борисов да се включи в конкурса за директор на Народния театър. Поетът отказва. Но не пести мнението си за спектаклите на българския Бродуей. „Вместо да понижат глас и да заговорят по такъв начин, че да те побият тръпки, актьорите масово крещят, за да изобразят, както те си въобразяват, по-убедително някоя силна емоция.“
Албена АТАНАСОВА