Името му е Звездомир Керемедчиев, но всички го познават като Звезди от „Ахат“. Музиката го привлича още от дете, пее и се учи да свири на китара. Впоследствие постъпва в естрадния факултет на Консерваторията. Първоначално с Денис Ризов създават група „Оазис“, а през 1986-а се ражда култовата рок група „Ахат“. Големият успех идва с албума „Походът“, но в началото на демокрацията групата се разпада, а Звезди заминава за Америка. В края на 90-те години се връща, а „Ахат“ отново се събират. От 2010 г. Звезди е и водещ на радио предаване по радио Z-Rock. Тази пролет е сред звездните участници в „Като две капки вода“.
– Звезди, как се чувствате в „Като две капки вода“, тъй като сте човек, който рядко се включва в телевизионни предавания?
– Вече му се вижда края, което е супер. Оказа се много по-сериозно и тежко предизвикателство, отколкото си мислех. Приех да участвам за да видя докъде мога да стигна. Но не очаквах да сме толкова заети. Почти цяла седмица си концентриран в предаването, има снимки, репетиции. Мислех, че ще е малко по-лесно. В предаването всеки път си в образа на някой различен човек и имитацията не е свързана само с пеене, а и с цялостното превъплъщение в образа на човека, който представяш.
– Кои образи ви затрудниха най-много?
– Валя Балканска беше много труден образ заради пеенето. Представях си, че песента ще се случи по един начин, но се оказа, че тези тоналности, които пея, няма как да прозвучат. Затова се опитах да пея в оригинална тоналност, което е направо Космос. Другият сложен персонаж беше на Дивна, но мисля, че се справих. Хората се забавляваха, което е целта на цялото мероприятие. А песента, която чувствах най-близо до себе си беше от първия лайф – „Highway to hell“ на AC/DC. Учудващо добре за мен се случи представянето и на Теди Суимс.
– Георги Христов също беше след образите, с които трябваше да се справите. Той е човекът, който на времето ви насърчава да влезете в Консерваторията. Трудно ли ви беше?
– Да, не само заради това, а и защото той е сред най-гласовите ни изпълнители. Постарах се много за неговия образ, а и знаех, че той ще бъде в студиото. С него през годините сме поддържали близки отношения и наистина той ме окуражи да кандидатствам в Консерваторията. Насърчи ме и ми помогна с подготовката, като ми даде координати на най-добрите преподаватели, с които се подготвях.
– Финалът на „Капките“ ще бъде на националния стадион. Имате опит с изявите пред многолюдна публика, но все пак притеснявате ли се?
– Да. Цялата енергия, която имам, трябва да я вложа в три минути в рамките на една песен. Много по-лесно е да имаш час и половина на сцената, в които можеш да се развихриш. А тук освен ограниченото време трябва да се опитам и да не се престаравам, защото това прецаква старанието.
– Догодина ще се навършат 40 години от създаването на „Ахат“, планирате ли концерти за юбилея?
– Още не искам да говоря за това. Като дойде времето, ще ви кажа.
– Целият ви живот е свързан с музиката. Как се запалихте по нея?
– Вълнувам се от музика, откакто се помня. Баща ми имаше ролков магнетофон и вкъщи с майка си пускаха музика. Още тогава се впечатлявах. Сред първите изпълнители, които си спомням, са Емил Димитров, Пол Анка, Том Джоунс. Освен това винаги съм пял и съм забавлявал хората край себе си с пеене. Пред блока, където живеехме, много често се събирахме целия вход и ме качваха на една маса да пея. Аплодираха ме и това ме кефеше. А първата ми среща с по-твърдата музика беше с един албум на Black Sabbath. Бях поразен от китарения звук на Тони Айоми и металния глас на Ози Озбърн. Няколко дена след това чух Made in Japan на Deep Purple и окончателно реших, че това е музиката, която искам да слушам. Впоследствие се превърна и в моя живот. Започнах да свиря на китара, за да си акомпанирам, като пея. Ходех в училището, където свиреха батковци и ги гледах. Вкъщи имаше една китара на баща ми и на нея полека-лека започнах да свиря. С няколко момчета учехме нови акорди, постановки и песни. През 1981 г. се появи групата „Аналгин“ и рокендролът се превърна в смисъла на живота ми.
– А преди срещата с Георги Христов и Консерваторията имахте ли план Б за бъдещето?
– Всъщност план А беше да уча във Военноморското училище за морски капитан. Ходех на уроци по математика, за да кандидатствам. Баща ми беше пилот, но аз нямах някакъв афинитет към летенето, въпреки че съм израснал по самолети. Братовчед ми учеше във Военноморското училище, идваше у дома често и разказваше невероятни истории. Той вече плаваше по света и реших да кандидатствам и аз там. Тогава бях много добре сложен, плувах, по-спортна натура, а и бях много добър по български език и литература. Куцаше ми математиката. Но впоследствие уроците по математика бяха заменени от уроци по солфеж и пеене.
– Трудно ли беше да се свири рок преди 1989 година?
– Преди „Ахат“ имахме друга група – „Оазис“. След като тя се разпадна, се събрахме няколко момчета и се роди „Ахат“. Даже на първите репетиции групата нямаше име. В този период правенето на подобна музика вече не ми беше чуждо, защото още с „Аналгин“ имахме 6-7 авторски парчета, които си бяха доста хеви. С „Оазис“ също правехме авторска музика. Някои от песните на „Ахат“ започнаха от „Оазис“ – „Кралят рок“, „Амбиция“, „Монолог“, даже „Походът“. Но в онези времена никой не си правеше илюзиите, че някоя от тези песни ще бъде пусната по радиото. Тогава имаше само БНР. По телевизията повече минаваше номерът, но по радиото беше абсурд. Нито текстовете, нито музиката ни можеха да минат. Чак след 10 ноември музиката ни зазвуча по радиото. Тогава създавахме песни, за да свирим на живо, страшно много пътувахме из страната с концерти. Хората харесваха музиката ни.
– Вероятно сте били много щастливи, когато сте чули новината за падането на Тодор Живков.
– Бяхме на турне тогава и точно беше свършил концертът ни в едно малко градче в Югоизточна България. Дотичаха едно момче и момиче от екипа и ни казаха, че Живков е паднал. Шегувахме се дали от стола не е паднал. Набързо отидохме в хотела, където във фоайето имаше огромен телевизор – единственият в целия хотел, и седнахме да гледаме. Безумно щастливи бяхме! В ресторанта вдигнахме купон, след това ни изгониха и продължихме по стаите. Дойде един офицер да ни пита какво става и му казахме, че Живков е паднал. Той не знаеше и се върна след малко цивилно облечен с жена си, за да се влеят в купона. Беше тотална веселба! За съжаление, всички надежди, които таяхме тогава, се оказаха напразни. Очаквахме съвсем други неща. Тогава около половин милион българи, сериозни и здравомислещи, като видяха, че нищо няма да се промени, просто си биха камшика от държавата. Това бяха онези ценни хора, на които се надявахме, че един ден ще превърнат блатото в езеро.
– Вие също емигрирате.
– През есента на 1990 г. заминахме за Холандия – имахме няколко тура по 3 месеца. Взех случайно виза за Америка, чух, че Милена Славова ще си изкарва и с бившата ми отидохме и ние да си извадим. Заминахме за Щатите, а аз се върнах през 1999 г. Преди това, през 1997-а, ми се наложи да прекарам няколко месеца в България и видях, че не само нищо не се е променило, но е станало по-лошо.
– Какви бяха плановете ви за Америка?
– Реших да отида и да се пробвам, но имаше куп неща, които не ми бяха ясни, а те се оказаха много по-тежки, отколкото си ги представяхме. Заминахме с 1000 долара в джоба. Впоследствие се превърнахме в редови американци, които работят, плащат си данъците и чакат решенията на съда за оставане в държавата. След това имахме възможност да останем легално там, но по други причини се наложи да се прибера. За да оцелееш в държава, в която нямаш никого, единственото, което можеш да направиш за себе си, е да работиш. Понякога работех на две-три места, за да свържа двата края. Нямаше време за рокендрол. За да успееш там е нужен не само талант, но и късмет да те види точният човек в точното време.
– Изглежда Америка не е страната на неограничените възможности. Така ли е?
– Вече не е. Корупцията, тази алчност да си на власт и да имаш много пари започнаха да се усещат и сред обикновените хора. Америка не е това, което беше преди 30 години. Ако сега трябва да тръгна, може би ще го направя, но ако имам всички документи, които да бъда пълноправен гражданин. Последно бях в Щатите преди 3 години и усетих, че се случва нещо не както трябва. Нямаше го онзи дух, хората бяха по-мрачни и затворени.
– Когато се върнахте в България, изпитахте ли културен шок?
– Чак културен шок не, но хванах изгрева на поп фолка. Усетих, че друга сила завладява младите хора, което малко ме натъжи. Видях, че народът адски лесно попива този вид музика, което ме притесняваше много. А навремето, през 80-те години, хората сериозно слушаха рок музика. След като се върнах, съобщиха, че Азис ще прави концерт на стадион „Васил Левски“. Тогава си казах, че ако го напълни, аз ще замина обратно. Захванах се с първия албум на „Аналгин“ и постепенно игнорирах това, че има и друг вид музика. За всеки влак си има пътници, просто нашият не е толкова натоварен.
– Обмисляли ли сте да напуснете страната отново? По едно време приятел ме канеше в Лондон, но не ми се емигрантства повече. Знам, че всеки опит да бъдеш част от друга държава и нейното общество отнема много време, през което си длъжен да работиш като бик. Разбрах, че камъкът си тежи най-добре на мястото. Тук има хора, които харесват това, което правя.
– Дъщеря ви Малвина музикална ли е?
– Майка й е актриса и тя е артистична, но интересното е, че се вълнува много от биология. Моята майка, светла й памет, беше медицинско лице, може би от нея се е предал този интерес. Харесва й тази наука, чете. Преди 2 месеца я водихме на лекар и в един момент двамата започнаха да си говорят с медицински термини. С майка й на Малвина се спогледахме и се учудихме. Нито театърът, нито рокендролът я влекат толкова, но обича да гледа филми, които се занимават със социални теми. Никой не знае какво ще се случи, защото е само на 12.
– В подкаста на „Капките“ казахте, че сформирате нова група. Кога ще я обявите?
– С „Ахат“ работим, но не записваме нова музика. А аз искам да правя нови неща и затова съм събрал момчета, с които да ги създаваме. Предстои, но и за това още не искам да говоря много.
– Изглежда не смятате да си давате почивка.
– Не. Нямам право да спирам, защото много хора ми вярват, пък и аз друго не мога да правя. Занимавал съм се с организация на музикални проекти и имам някакви умения. Но не е ясно какво ще се случи един ден и докога ще мога да пея. Със сигурност няма да се превърна в карикатура на самия себе си. Ако хората престанат да харесват това, което правя, ще спра и ще отида да живея край някой язовир. Цял живот съм искал да живея близо до вода.
– А рибар ли сте?
– Аз съм рибар, не риболовец. Риболовците са тези, които хващат риба. А аз отивам, хвърлям въдица и гледам дали ще клъвне. Това ме успокоява, носи ми удоволствие.
– Споменахте, че сте организирали различни музикални събития. Кои са знаменитостите, срещите с които са най-паметни за вас?
– Тази с Рони Джеймс Дио. Помня я сякаш беше вчера, а се случи преди почти 18 години. Той е моят рок идол. От дете го харесвам. Когато се срещнахме, имах възможността да прекарам 2 часа с него в гримьорната му. Бях благословен тогава!
– Късметлия ли сте или все с много труд постигате всичко?
– Късметлии има, но аз не съм от тях (смее се). Всяко нещо, което съм постигнал, е свързано с много труд, понякога и с разочарования, губене на вяра и надежда. Не мога да планирам един ден от сутринта до вечерта и той да се случи по план. Все нещо ще стане. Затова не се занимавам с планове.
– А какво ви помага да си върнете вярата?
– Загубя ли вяра в някого, много трудно ще повярвам отново. Но се е случвало да загубя вяра в това, което правя – музиката, и съм си я връщал заради мен. Защото това е, което наистина умея най-добре. И ако не продължа с него, просто няма смисъл. Музиката е това, с което мога да радвам хората и близките си. Колкото и да съм бил отчаян, трябва да продължа заради тях. Няма нищо по-хубаво от това да можеш да направиш някого щастлив. А аз съм го правил много пъти чрез музиката.
Ивет САВОВА