Фредерик Бегбеде, който скоро ще празнува 60, поднася поредна съкровена изповед на своята публика – прочутият писател разкрива неволите на собствения си баща в „Един самотен човек“, без да щади нито нравите във фамилията, нито пороците в социума. Романът му, който вече четем на български със знака на „Колибри“, безпощадно анализира Франция в средата на предишното столетие, когато страната продължава да се отърсва от травмите, нанесени от нацистката окупация на Париж и прогерманския режим във Виши. „Да се издига моралът на обществото, е желателно. Да се стерилизира литературата, не е“, е един от професионалните принципи на Бегбеде.
Във фокуса на „Един самотен човек“ е детството на Жан-Мишел Бегбеде, изскочило като от сага на Дикенс – изпратен е в училище, напомнящо затвор със строг режим, където телесните наказания са всекидневие, а педофилията се толерира негласно. Сарказмът на автора е убийствен. „Организирането на насилие между деца е чудесно начинание, особено с оглед опита, натрупан по време на колаборацията с Третия райх“, пише той. Според него целта е една – Франция все така „да тъне в беди и лъжи за векове напред“.
Когато самият Фредерик Бегбеде посещава въпросния пансион, вече пораснал, изпада в тотален стрес. Не може да си обясни защо баба му и дядо му са лишили баща му от свобода в продължение на осем години, изпращайки го на място, белязано от насилие върху стотици подплашени момчета, наблъскани в затворено пространство. „В резултат Жан-Мишел до края на дните си изпитва глад и студ. Непрекъснато се тъпче с няколко ката вълна на гърба. След това затворничество той се чувства под ключ“, обрисува Бегбеде кошмарите на родителя си. По-късно Жан-Мишел търси спасение от горчилката във френските си корени в американски университет. Бегбеде изследва собствения си произход през битието на баща си, чиято отвъдокеанска младост е изпълнена с мистерии.
Няма съмнение, че Бегбеде пречупва семейните драми през призмата на националния модел, търсейки обяснение за особеностите на характера си, наследен от „французин, който смяташе себе си за американец, докато в действителност бе англичанин“. Той обаче не пропуска да уточни, че сътворявайки книга след книга, сякаш винаги се е стремял да „смае“ баща си, а „Един самотен човек“ като че ли е първата, която създава за самия себе си, въпреки че в предишната, „Изповедта на един назадничав хетеросексуален мъж“, разчиства сметките с миналото, с обезумелия свят, с дрогата, с алкохола, със секса…
Бегбеде нито за миг не пести черния хумор и в „Един самотен човек“ – и към прекомерната политическа коректност, и към радикалния феминизъм, изродил се в хетерофобия, и към новоизлюпените „нормалности“. Изкусен разказвач, язвителен критик и неуморим бунтар, той е все така верен на стила си, изпълнен с хапливи анализи и ексцентрични равносметки, познат от 12 преведени негови романа и есеистичния сборник „Първа равносметка след апокалипсиса“. Сред най-популярните му произведения са „Любовта трае три години“, „Един френски роман“, който печели награда „Рьонодо“, съкрушителната сатира „Човекът, който плаче от смях“, „9.99 евро“ – невероятна история за умелата манипулация на рекламистите криейтъри, филмирана през 2007 г. от режисьора Ян Кунен, „Бараж срещу Атлантика“ – където отново търси смисъла в чара на носталгията, припомняйки, че единственият лек срещу самотата остава любовта, макар и остаряла, изхабена и изморена. При него няма нито изисканост, нито салонно лицемерие – в „Изповедта на един назадничав хетеросексуален мъж“ отбелязва, че във Франция все още има живи 216 000 жертви на злоупотреби от страна на свещеници, монаси и монахини от 1951 година насам. И с „Един самотен човек“ едва ли ще стане по-симпатичен на онези официозни институции във Франция, които го хулят отдавна. Но Бегбеде няма как да е симпатичен и на демоса – потомък е на династия от графове.
Албена АТАНАСОВА