В актуалния арт сезон, който става все по-необозрим с никнещите като гъби след дъжд представления и халтури, „Трейнспотинг“ на Малък градски театър „Зад канала“ се очертава като една от малкото сериозни провокации към по-младите зрители с темата за фаталните за социума и индивида зависимости. Не че сред по-възрастните няма наркотици, агресия, насилие и алкохолен делириум, но за обществото ни e полезно поне периодично да подава носа си от тинята на всекидневното политическото скудоумие и да си припомня, че в крайните квартали също живеят избиратели.
Няма никакво значение, че романът на Ървин Уелш, публикуван през 90-те години и превърнал се в културен феномен, е за момчетата и момичетата от предградията на родния му Единбург – три десетилетия по-късно същите пороци са валидни тук и сега. И ако през 1996-а едноименният филм на Дани Бойл ни се струваше едва ли не като някаква посткапиталистическа екзотика, въпреки че вече бяхме гледали „Аз, Графинята“ на Петър Попзлатев, днес наркотиците в България не правят кой знае какво впечатление извън кръга на засегнатите, който се разширява отчайващо. Затова може да поздравим трупата на Бина Харалампиева, че рискува с капризна материя като „Трейнспотинг“ – ръкавицата е хвърлена още преди началото на представлението, когато актьорите се появяват сред зрителите.
Режисьор е Елица Йовчева, която смело предлага за дебат низките страсти, приемани с официализирано равнодушие от високите етажи в консуматорската ни реалност. В постановката няма сцена, в която да не се случва нещо дивашко и крайно, тъй като в „Трейнспотинг“ ненавиждат баналното. Спектакълът стъпва върху жанра In-your-face, който става модерен сред британските артисти в края на 90-те, предизвиквайки зрителите в директен сблъсък с радикални ситуации. Актьорите в „Зад канала“, които играят по няколко персонажа, коментират събитията и емоциите, през които преминават героите им, а после директно влизат в следващата част от действието.
Традиционно експресивен е Леонид Йовчев като Спъд, който „отваря“ историята с монолог, материализиращ лудостта от разрухата. Марк на Богдан Бухалов го догонва в безцеремонното. Христо Пъдев става все по-добър. Засега телевизията, която зверски го похабява, не успява да отхапе от таланта му. Изгряващият Александър Кендеров се впуска в лудото темпо на по-опитните, пробвайки да не изостава от тях. Христина Джурова, Цветина Петрова и Мартина Тодорова, които са от по-новите лица „Зад канала“, на моменти придават по-женствен привкус на черния хумор, яките ругатни, средните пръсти и крясъците до нечленоразделност. Те и колегите им под прожекторите, разбира се, защитават героите си и не ги съдят, търсейки човещината и добротата в изблиците на натурализъм, циничен език и саркастични коментари. За чест на артистите трябва да се каже, че духовният разпад, болката, страхът, самотата и сюрреализмът от дрогата се усещат физически – Елица Йовчева ловко ги е побутвала да извадят най-драматичното от себе си. Никаква романтика в земния ад, нито светлина в тунела паноптикум, акцент в сценографията на Никол Трендафилова под въздействащата музика на Георги Атанасов, която дирижира ритъма на ескалацията.
Драматизацията е на Хари Гибсън, който превръща в театър романите на Ървин Уелш. Както се знае, трейнспотинг означава наблюдаване на влакове, но се използва метафорично като пристрастяване към самоубийствени навици – примерно към наркотиците. В Шотландия хулят писателя, че дезавоалира подземния Единбург и младежите от социалните низини, тънещи в безработица и наркотици, далеч от блясъка на града. Книгата му предизвиква както шок, така и бурни аплодисменти. „Сънди таймс“ я определя като „най-доброто, случило се в британската литература от десетилетия“, а критикът Кевин Уилямсън твърди, че заслужава повече продадени копия от Библията.
Албена Атанасова