„Архитектурата – възможно(то) изкуство

 

В бомбардирания Лондон през 1943 г. се обсъжда как да бъде възстановена залата на Камарата на общините. Тогава Уинстън Чърчил казва, че първо ние оформяме сградите си, а след това те оформят нас. Фразата отдавна се цитира като афоризъм, но в нея има нещо повече от остроумие. Щом сградите ни оформят, градът, в който живеем, е и биография на нашите решения, а също и на всички случаи, в които сме се отказвали от тях. 

Българският град от последните три десетилетия е точно такава биография. През 90-те години той беше оставен да се руши. Изоставени, разграбени или съборени бяха обществени сгради, кина, читалищни салони, цели индустриални комплекси, които се превърнаха в руини сред жилищните квартали. Взривяването на Мавзолея през 1999 г. остана символ на време, което предпочете да заличава, вместо да осмисля. След разрушаването дойде запълването: презастроени квартали, фасади, облепени с изолация в произволни цветове, остъклени тераси, рекламни пана върху сгради с история, курортни комплекси, погълнали крайбрежието. Първото десетилетие унищожаваше паметта. Следващите две създадоха среда без памет, близка до онова, което френският антрополог Марк Оже нарича „не-места“: пространства за преминаване и потребление, на които никой не принадлежи.

Италианският архитект Алдо Роси пише още през 60-те години, че градът е място на колективната памет. Сградите са неговите трайни белези, по тях едно общество разпознава себе си. Ако това е вярно, днешният спор за естетиката на общото пространство не е спор за вкус. Той е спор за това дали изобщо имаме общо място и дали то ни принадлежи. Анри Льофевр нарича това „право на град“. Той не мисли за правото да ползваш улиците и площадите, а за правото да участваш в тяхното създаване. Българският случай показва колко лесно това право се губи без шум: парцел по парцел, разрешително по разрешително, докато градът се окаже сбор от частни решения, в който общият интерес не присъства никъде.

На този фон изложбата „Архитектурата – възможно(то) изкуство. 27 проекта на проф. д.а.н. арх. Бойко Кадинов“ в Софийския арсенал – музей за съвременно изкуство не е просто ретроспекция на един автор. Тя е позиция. Изложбата е подредена от куратора д-р Надежда Джакова и идва след самостоятелни представяния на автора в Лондон, Париж и Женева. Показани са проекти за театрални и спортни съоръжения, филхармонични и оперни сгради, публични пространства и жилищни сгради. Част от тях са реализирани, други са в процес на изграждане. Чрез инсталации, видео, макети, скици, чертежи и фотодокументация архитектурата се показва като процес, а не само като завършен обем. Отделно място имат архитектоните на Кадинов, архитектурни скулптури като „Never, Never Land“, „Abode“ и „Паметник на берлинската стена“ в София. В тях границата между архитектура и пластично изкуство съзнателно е размита.

Мястото на изложбата също има значение. Реконструкцията на Арсенала в музей е по проект на самия Кадинов и е завършена през 2011 г. Една военна сграда, която лесно можеше да сподели съдбата на толкова други постройки от миналото, днес е пространство за съвременно изкуство. Тук няма жест на заличаване, а работа с наследеното: преосмисляне на съществуващото вместо подмяната му с нещо безлично. В известен смисъл сградата е най-убедителният експонат в изложбата.

Самото заглавие поставя въпроса, около който се върти всичко: възможно ли е днес архитектурата да бъде изкуство? Въпросът не е реторичен. В публичното пространство у нас тя все по-често се свежда до квадратни метри за продажба. Така губи основната си мисия: да създава качествена среда, която уважава природата, културната памет и човека. Това е позицията, която Кадинов защитава като архитект и като преподавател в продължение на десетилетия. В най-новата му книга, „Extra Green Architecture: 21 обекта за XXI век“, представена при откриването, позицията е изложена по-подробно. Към проектите от последните години в нея има текстове на проф. Тодор Кръстев и доц. Георги Лозанов за творческия процес и за трудностите при реализацията.

Изложбата се превърна и в своеобразен архитектурен форум. В лекционната програма участваха арх. Данте О. Бенини от Милано, проф. арх. Октавио Местре от Барселона и арх. Фани Данаджиева-Хансен, която от години работи в Сан Франциско. Дългата ѝ практика по проекти за университети, болници и обществени пространства в Калифорния прави заглавието на лекцията ѝ особено точно: „Може ли архитектурата да помогне и как“. Това е въпросът, който и у нас трябва да си задаваме по-често. Не дали една сграда е впечатляваща, а дали помага: на хората, които живеят в нея и около нея, на квартала, на града. 

Списание „Философия“ посвети ноемврийския си брой на темата „Архитектура и философия“ с Кадинов като гост-главен редактор. Изданието беше представено в музея с дискусия между философи, архитекти, медийни експерти, преподаватели и студенти. Срещата между дисциплините не е случайна. Архитектурата е твърде важна, за да бъде оставена само на архитектите, а още по-малко само на инвеститорите.

Германо-американският философ Карстен Харис говори за етическата функция на архитектурата: тя трябва да помага на една общност да изрази и съхрани общия си начин на живот, своя етос. Финландецът Юхани Паласмаа напомня, че сградите не се гледат, а се обитават с цялото тяло. Те или укрепват усещането ни за реалност и за собственото ни място в света, или го разколебават. Ако приложим тези мерки към българския град, равносметката не е лесна. Но изложби като тази в Арсенала показват, че друг подход е не само мислим, но и осъществим.

Дейвид Харви пише, че правото на град е много повече от индивидуалната свобода да имаш достъп до градските ресурси: то е право да променим себе си, като променяме града. В това е залогът на днешната битка за естетиката на общото пространство. Не става дума за красиви фасади, а за това какви хора ставаме в средата, която допускаме да се създаде около нас. Ако сградите наистина ни оформят, загрозеният град не е просто неприятна гледка. Той е възпитание в безразличие. Обратното също е вярно. Всяко пространство, създадено с мисъл за природата, паметта и човека, е малко доказателство, че архитектурата все още е възможна като изкуство. Изложбата в Софийския арсенал може да бъде видяна до 6 декември. Струва си да се отиде дотам не само заради проектите, а и заради въпроса, който тя оставя на всеки от нас.

Пламен В. Петров

Последни публикации