Преди години по театрите имаше много полезна практика – така наречените организирани представления. Най-вече за учениците. Колкото и соц да звучи, воденето на тийнейджъри да гледат спектакли беше изключително полезно. Покрай постановките на драматизирани творби от български писатели, задължителни в учебниците, подрастващите зрители гледаха и произведения от световната драматургия, която никога не е липсвала в афишите до 10 ноември, въпреки тогавашните напъни на различни цензори. Тук и сега е повече от задължително ученици да видят, да усетят, да почувстват „Гняв“ – новата премиера в Театъра на армията. Елизабет Динкова е написала пиеса по едноименния роман на Стивън Кинг. Това е историята на Чарли Декър, който, според официалната терминология, превърта и застрелва учителката по математика и с пистолет в ръка принуждава съучениците си да бъдат откровени като никога досега.
Чарли много добре знае, че всеки от тях крие тайни, срамни или не, за които не иска да говори дори под дулото на оръжието. Той обаче успява да ги изкуши, призовавайки ги да побеснеят заедно. От този психотерапевтичен сеанс изскачат болките на все още непорасналите деца, вече сблъскали се с най-гадните пороци в социума – домашно насилие, пиянство, дрога, опити за сексуални посегателства… Те са сами пред собствените си страхове, обърквания и най-страшни мисли. С всичко онова, което са преживели, с травмите, които носят, с обидите, останали дълбоко в тях. Те са жертви на обстоятелствата, на различията, на неразбирането. Наранени и самотни в опита си да намерят начин да се справят с действителността и самите себе си. Търсят свобода, справедливост, близост. Оглеждат се за някой, който да ги чуе и да ги разбере – в случая с Чарли дори по ръба на лудостта. Защото духът им пречупен и те подозират, че идеите могат да бъдат опасни.
„Колко далеч може да стигне човек, когато никой не е чул неговия вик? Това е спектакъл за нежността, която постепенно се изпарява. За границата, след която няма връщане. За насилието, което никога не идва без последствия – коментира режисьорът Стефан Спасов. И добавя: – Казват, че живеем в объркани времена. Колко ли пъти досега хората са изричали същото и колко още ще продължават.“
„Гняв“ се разиграва пред огромна видео стена, на която се редуват кадри и реплики от репортажи в САЩ за обезумели тийнейджъри, които избиват хора. Огледало на реалността, която по навик определяме най-вече като американска. После се появяват огромните лица на възрастните участници в драмата на Чарли. Веселин Ранков е директорът хомосексуалист, който не може да се справи със ситуацията, а после, съвсем на живо, слизайки от екрана, налага Чарли с колана си. Георги Къркеланов е самозванецът психотерапевт, който най-вече се стреми да надникне под минижупите на ученичките, вместо да им даде ефективен съвет как да се справят с ужаса пред домашните проблеми и греховете на света, който става все по-неразбираем за тях. Стойко Пеев е местният полицейски началник, който трепери да не пострада кметското синче, което също е в заключената от Чарли класна стая. Тримата – вече като актьори, правят показно на съвсем младите си колеги: крясъците по сцената не градят персонажа, въпреки че възрастта и душевният дисбаланс на героите колежани допускат максимална експресия. Но театърът не е в нея. Особено силна е Радосвета Василева, която само за няколко минути вае образа на фашизираната даскалица по математика, която изкарва Чарли от кожата му и той й пуска куршума. Тигран Торосян е бащата побойник на Чарли, но се появява и като автора на романа „Гняв“, който, според анализатори, вдъхновява радикалните действия на стрелящите тийнейджъри. Срещите между Чарли и писателя, който се чувства виновен заради въздействието на романа си, са добър режисьорски ход. Чарли и неговият създател се връщат към събитията от миналото, разкривайки постепенно причините, довели до трагичния развой. В ролите на учениците са Симеон Дамянов, Владимир Матеев, Климентина Фърцова, Луизабел Николова, Рада Христова, Мартин Методиев, Мартин Великов. Сценографията и костюмите са на Нина Пашова, музиката на Явор Карагитлиев.
Маестрото на хоръра издава книгата си под псевдоним
Тя не е официално забранена, но се ползва с лоша слава
От половин век Стивън Кинг е рок звездата на световната литературна сцена. Неговият пост модернизъм се излива в бестселъри – постоянно, успешно, агресивно. Масова публика обожава хорърите му, които го превръщат в един от най-продаваните писатели на XX век. За другите му почитатели са „Изкуплението Шоушенк“ и „Зеленият път“, чиито екранизации са номинирани за „Оскар“.
През 1977 година Кинг публикува романа си „Гняв“ под псевдонима Ричард Бакман – за гимназиста Чарли Декър, чието отчуждение от обществото прераства в жестокост, за да стигне до убийство. Книгата е сред най-противоречивите произведения на писателя. Около нея се разгарят дебати за връзката между изкуството и реалното насилие, особено след като романът е свързван с няколко случая на училищни стрелби в САЩ. „Гняв“ обаче поставя въпроса и за отговорността на твореца към собственото му произведение. Самият Кинг спира преиздаването на „Гняв“ през 1997-а, но романът не е официално забранен в САЩ. Кинг решава да ограничи разпространението му заради опасенията, че може да бъде възприет като вдъхновение или оправдание.
Той използва псевдонима Ричард Бакман, за да провери дали негови книги, които не са в хорър жанра ще имат същия успех – въпреки че какъв по-голям ужас от тийнейджър, готов да убива, както е в „Гняв“. И въпреки че Кинг отрича каквато и да е връзка с Ричард Бакман, той е разкрит от предани читатели заради близките стилове и най-вече заради посвещенията към хора, които са близки на Кинг. В крайна сметка писателят устройва мнимо погребение на Ричард Бакман. Твърди, че ръкописът на „Отмъстителите“ – първата му книга след „смъртта“ на Ричард Бакман, е намерен сред вещите на покойния „колега“. Ирационалната връзка с второто си писателско „аз“ Стивън Кинг разкрива в романа „Тъмната половина“. Като Бакман пише още „Дългата разходка“, „Бягащият човек“, „Пътна мрежа“, „Проклятието“.
Албена Атанасова