Ars longa, vita brevis

Ars longa, vita brevis

Художничката Мария Столарова е шампион по фигурно пързаляне

„Напусна ни една от най-елегантните и фини дами на българската живопис – от живите класици на България, създала емблематични за времето си картини от индустриалните пейзажи до изящните натюрморти“, пише Аксиния Джурова на 12 септември 2016 г., когато малко преди 91-вия си рожден ден в съня си към звездите полита художничката Мария Столарова. Наричана от приятели „грандама на българската живопис“, тя е известна и като дизайнерка на бижута, душата на артистичната бохема на София, прекрасна танцьорка. Като млада Мария е и шампион по фигурно пързаляне, има медал за 100 метра гладко бягане и за 100 метра с препятствия.

До края на дните си Мария е винаги във форма, елегантна и изискана. След като навършва 90, прави голяма юбилейна изложба на „Шипка“, не се лишава от разходки, дори от цигари, разказва синът й Стефан Калчев.

Макар да израства в София, тя идва на бял свят във Варна по желание на майка си, която е оттам и държи в паспорта на дъщеря й да бъде отбелязано, че е родена в морската ни столица. Затова в напреднала бременност тя се връща в родния си град, където на 1 октомври 1925 г. проплаква Мария. Далеч от морето, тя пак е привлечена от водата – обича да ходи до езеро „Ариана“ на Орлов мост, където по това време е и единствената ледена площадка за любителите на фигурно пързаляне. Там толкова добре усъвършенства пируетите и скоковете тулуп и Салхов, че накрая взима шампионската купа по фигурно пързаляне, която един ден майка й харесва за съд за сладко от вишни, приготвено от нея, разказва Стефан.

Рисуването обаче се оказва по-голямата й страст от спорта и щом завършва гимназията, се записва на курсове при големия художник Найден Петков, в когото се влюбва. На 28 септември 1944 г. я приемат в Художествената академия в класа на Дечко Узунов, за когото Мария казва: „Той ни оставяше много свободни, което беше прекрасно. И ни коригираше не така, че да рисуваме като него, а съобразявайки се с характерите и наклонностите ни. Защото иначе се потиска художникът и няма да изяви това, което може. Невероятен беше, аз просто имам късмет, че той ми е бил професор“.

По време на големите бомбардировки семейството на Мария се евакуира, но тя редовно идва до София за уроци по рисуване. „Казвам на нашите, че отивам в София, а отивам при Найден на свиждане. От село Храбърско до Сливница пресичах през нивята до шосето. Там спирах каквото мога.

Прибирала съм се на мотор, на камион, на гальота. Веднъж конете на гальотата се подплашиха и излетях в канавката. Прибирам се цялата в кал. Мама и татко бяха ужасени.“ След това обаче мобилизират Найден Петков и той заминава да се бие на фронта в Унгария. Двамата непрестанно се отрупват с писма – поетични, романтични, пълни с рисунки. Любовта на Мария и Найден продължава шест години, докато тя не среща писателя Камен Калчев. Това се случва в прочутия 3-етажен ресторант на „Цар Освободител“ при Комитета за наука, изкуство и култура (КНИК), в който се събират всякакви хора на изкуството – художници, писатели, архитекти. „Имахме винаги запазена маса. Мама ми даваше пари за закуска, които не изхарчвах, а след лекциите в академията отивах право там. Поръчвах си с голямо удоволствие 50 грама мастика и салата от картофи“, спомня си Мария. Борис Ангелушев е доайенът на тяхната художническата маса. Често там идват също Богомил Райнов, Найден Петков… Един ден към тях се присъединява и писателят Камен Калчев, останал вдовец с 4-годишна дъщеря Лидия. Скоро той е пленен от жизнерадостната Мария, която тогава е в четвърти курс, и става неин редовен изпращач. След като при една от разходките им Калчев я целува, което за него означава предложение за брак, Мария се разделя с Найден и двамата вдигат сватба през 1948 г. Кумуват им Павел Вежинов и Бойка Вапцарова, които тогава живеят заедно. Макар да не си разменят пръстени, защото смятат този жест за буржоазна отживелица, наситеният им с емоции брак продължава 40 години, до смъртта на Камен Калчев през 1988 г. Най-драматичният момент в живота им е смъртта на дъщеря му Лидия, която си отива от рак едва на 32 години. Мария е нарисувала Камен Калчев в този момент на ужасна тъга, напълно смазан.
В началото на съвместния им живот семейството живее при майката на Мария, а после наемат малък апартамент на 7-ия етаж в една от преките на „Витошка“. Скоро обаче Мария заявява, че няма да ражда без асансьор, и затова теглят заем и купуват собствен апартамент пак на „Витошка“. Мария отглежда Лидия – шие й дрешки, глези я. „Може би синът ми Стефан понякога е бил лишаван от ласки, за да не ревнува Лида“, споделя художничката. Малката задължително сяда в скута й, щом дойдат гости, а домът е винаги отворен за приятели и бурни веселби, на които домакинята се изявява като чудесна танцьорка.

Мария често устройва и маскаради, които са голямата й страст. Често у тях се събират драматургът Никола Русев, поетът Любомир Левчев и жена му Дора Бонева, Григор Вачков, Йордан Радичков със съпругата си Сузи, на които Мария рисува забележителни портрети. „Най-интересното в човека е лицето. Всяка черта в него казва нещо. И ако умееш да четеш чертите, можеш да разбереш немалко неща за човека отсреща“, споделя Столарова.

Картините й с цветя също са наричани „портрети“, тъй като в тях тя намира вътрешна хармония и музика. „Цветята за мен са страшно интересни. Те са толкова различни, колкото и човешките лица. И понеже във всичко, което рисувам, търся основно характера, мисля, че всяко цвете си има свой характер. Това е, което ме привлича. И красотата им, разбира се. Харесват ми от най-мъничките до най-едрите. При цветята има такова многообразие, че човек не може да каже – това е най-хубавото. Вкъщи имам навсякъде здравец. Други цветя обаче почти не гледам, защото ми е жал, когато умират. Те цъфтят и прецъфтяват и на мен ми е мъчно“, казва Мария, която запазва своята фина чувствителност до края на дните си. За лекотата, с която живее и на 90, тя казва: „Не завиждам, не мразя и не съм болезнено амбициозна“.

Последни публикации