Иван Добчев по традиция направи избор, който няма общо с мейнстрийма на социалното безхаберие по „Раковски“. Постави в Театър 199 пиесата на световно признатия осъден от Путин руски дисидент Иван Вирипаев „Засекретено изследване“, в която тримата герои обясняват кога и защо ще свърши светът.
Известният режисьор, чиято първа диплома е за художник, е готов и с картините, които ще покаже през есента в столичната галерия „Арте“ със специалната експертиза на стария си приятел Станислав Памукчиев. Между тях е както авторската визия на Добчев за магичния му спектакъл по Бекет „Последната лента на Крап. Не аз“ с Малин Кръстев, така и портретът на любимия му джак ръсел Трои. Професорът подготвя и по-близко събитие – изпитите на студентите си от първи курс в НАТФИЗ. Сложил е максимално висока летва пред тях – текстове на Чехов. В Англия пък ще поставят „Завръщане във Витенберг“ – пиесата на Добчев и Георги Тенев, в която двамата разработват фантазията какво се случва в Дания след смъртта на Хамлет.
– Защо точно Вирипаев, господин Добчев?
– Темата за надвисналата над света екологична катастрофа е болна и страшна. Говори се отдавна, но какво от това? Както виждаме, се премълчава и замита под килима. Правителства и политици се занимават със злободневни неща. Не се интересуват, че заплахата е реална. Един от професорите в пиесата казва на финала: „Ако имах деца, щях да ги подготвя за тежка и мъчителна смърт“. Всичко това ме възбуди и провокира. Интересът ми към творбите на Вирипаев е от години. Той ги публикува в сайта си и „Засекретено изследване“ ме грабна като необичайна драматургия – без сюжетни колизии. Три действащи лица. Плюс мъжки и женски глас, които звучат, но не се виждат. Аз ги направих да се виждат – това създава особено напрежение. Този тип текстове за документален театър вече се появяват много рядко. Те се занимават не с измислици, а с факти – в предишното столетие имаше повече подобни представления.
– Не се ли страхувате, че толкова сериозна постановка с толкова тежки теми ще стресне публиката?
– Не. Със сигурност има хора, на които ще им дойде в повече. Но смислените зрители оценяват, когато на сцената звучи директното „Трябваше да започнем вчера, но няма да го направим и утре“. След последните думи, които ви цитирах, в театъра настана тишина, която продължи няколко минути. Едва след това започнаха да ръкопляскат.
– Защо според вас в България почти не се говори за проблемите на екологията?
– Този дебат осигурява противници. Знаем какво става с опитите да се затворят каменовъглените мини, с опитите за премахване на найлоновите торбички, с темата за боклука – уж го хвърляме разделно, а няма кой да го преработва. Във властта всичко е популизъм, особено сега, преди поредния вот. Политиците предпочитат да спечелят изборите, а не бъдещето. Никой не говори и за още една от темите в „Засекретено изследване“ – за ужасяващо ниското ниво на еволюционно развитие. Тук, у нас, става все по-очевидно. Както казваше Хайнер Мюлер, на когото гостувах в Германия, стига се до степен на потисничество, която се приема за свобода.
– Бихте ли дефинирали друг важен за обществото ни дебат, оставащ като глас в пустиня?
– Интелектуалците отдавна коментират колко изпаднало и задръстено от клишета и недомислици е образованието ни. Щем – не щем, това се отразява и върху театъра. Той е изправен срещу формираната от телевизиите публика, която предпочита шоуто, чалгата и кича. Забавата и разтухата, а не сериозните въпроси, които провокират търсене на отговори и изграждане на душевност. Повечето от студентите, които влизат в НАТФИЗ, не четат. Нямат отношение към книгите. Никой не ги е подтикнал да узнаят, примерно, през какво е минал българският театър. Като човек, който се е посветил на театъра, културата и духовното, това ме вълнува най-много. С Маргарита Младенова и асистентите ни компенсираме тази неграмотност. Разбира се, има и смислени деца, които идват от друг тип семейства. Но преобладават клишетата. Все повече разбираме, че клишето е норма. Няма какво да се удивяваме.
– Време ли е за радикални текстове като „Засекретено изследване“?
– Театърът е длъжен да ги открие. Няма кой друг да го направи. Той е живо изкуство. Дъх в дъх, очи в очи.
– Но в афиша на софийските сцени не се виждат пиеси с подобен тип послания.
– Кризата отдавна удари българския театър. Ще бъде преодолявана бавно, упорито, ако щеш – наивистично. Няма да стане лесно. Но сме длъжни да устояваме, защото има друго, което е по-важно от разтухата и веселбата, с които заливат публиката от 30 години насам. Скоро след така наречените промени на 10 ноември всичко започна да се връща назад – както си беше, че даже и по-зле. Имаше кратък подем в кратък момент, в който дори и аз бях повярвал, че нещо ще се случва по друг начин. Комунизмът си отиде, Стената падна, айде да станем други, да станем наистина европейци. Но и те, европейците, и американците, и холивудците зададоха тая мода на веселбата.
– Причините у нас обаче не са само икономически.
– Не, разбира се. Живели сме и по-зле, но въпреки това имаше значими пиеси, големи режисьори, сериозни актьори. А сега в НАТФИЗ един куп професори възпитават студентите как да станат ефектни, за да бъдат популярни и публиката „да им се кефи“. Масово раздават награди – от „Най-най-най“ в Академията, през Икарите, до Аскеерите. А някои от спектаклите, на които се връчват въпросните награди, трябва да бъдат заклеймявани като прояви на лош вкус. Да бъдат шамаросани.
– Е, какви професори са тогава, след като нямат критерии за високото изкуство?
– ВИТИЗ по начало е консервативна институция – преди години не допуснаха Леон Даниел да преподава, въпреки че малко преди да си отиде, го направиха доктор хонорис кауза и сега портретът му виси във фоайето. Аз съм негов нелегален ученик – щяха да ме изключат от ВИТИЗ, защото два месеца не ходех на лекции, за да бъда на репетициите му във Видин.
– Опонентите на Леон Даниел пренесоха ли и върху вас нетърпимостта си към неговия сложен психологически театър?
– Имаше някои трудни ситуации – дали ще ме назначат, дали ще ми дадат спектакъл, дали няма да ме изгонят. Случваше се заради манталитета, който се пренасяше от определен типаж артисти във всеки театър. Те решаваха, че някой не е от „нашите“, че е кофти, че не струва, започваха да му пречат. Даже големи артисти като Цветана Манева се поддаваха на тези отношения. В Пловдив нейната група беше зад Любен Гройс, а аз стоях до Пантелей Пантелеев. Гройс беше голям режисьор, но неговият театър не беше моят – този, който наследих от Леон Даниел. Някои от претенциозните спектакли на Гройс ми бяха откровено скучни.
– В онези години революцията в театъра беше ли възможна?
– Почти никога. Само езоповският език. И брадата като знак за революционер без революция. Докато работех в Димитровград, заради брадата не ме пускаха в близкия ресторант.
– В София вие избирате армейската трупа, загърбвайки поканите от Народния и Младежкия театър.
– По това време никъде нямаше толкова силни актьори като във Военния театър – Наум Шопов, Васил Михайлов, Любомир Димитров, Йосиф Сърчаджиев, Кирил Янев…
– Имахте ли чин?
– Май го бях докарал някъде до майор.
– Какъв беше коментарът на баща ви, обявен от народната власт за кулак?
– Не му разказвах. Но някой в Харманли му беше дал възторжена статия в „Работническо дело“ за моя спектакъл „Разпаленият въглен“ на Лозан Стрелков в Димитровград. И татко със страхотен сарказъм ме запита: „Какво става, много те хвалят комунистите?“.
– Доживяхте ли добра дума от мастодонтите в соцкритиката – Юлиан Вучков и Владимир Каракашев?
– От Вучков – никога. Беше стигнал до ексцесия. След „Ромео и Жулиета“ събу обувката си и удряше с нея по масата, говорейки против моя спектакъл. Никога не ме е интересувал, беше екстравагантен ненормалник, който не можеше да каже нищо смислено. Каракашев пък беше написал „Един Херострат в дома на Вазов“ – за постановката ми „На гости у министъра“. Изкара ме, че съм подпалил храма на Вазов. Каракашев обаче написа и две почти позитивни рецензии – за „Иванов“ и за още нещо. Не истински възторжени, умерено положителни.
– Имате ли паметни случки, свързани с вашия абсолютен хит „Животът е сън“ на Калдерон в Армията?
– О, много са. Но няма да забравя 25-минутния монолог на Наум, който не се случи на едно представление, за което той дойде с 40 градуса температура. След като първия път Наум засече, се извини на публиката и започна отначало. Но отново стигна дотам, откъдето не можеше да продължи. Пак се извини – и излезе. След няколко минути мълчание зрителите избухнаха в овации. Спряхме спектакъла, а на следващата вечер същите тези зрители го гледаха отново и докрай.
– Имахте ли приключения с Йосиф Сърчаджиев, който в „Животът е сън“ прави най-добрата роля в кариерата си – бунтаря принц Сехизмундо?
– Заминахме за Испания да играем „Животът е сън“ на студентски фестивал във Валядолид. Когато отидох в спортната зала, където трябваше да адаптирам декорите към пространството, видях, че под седалките са захвърлени използвани спринцовки и опаковки от наркотици. Разказах на Йоско, а той ми предложи: „Иване, след като тия са толкова освободени, защо не взема да се съблека съвършено гол в края на спектакъла, когато заплашват Сехизмундо, че ще го върнат обратно в затвора?“. Погледнах го и му казах „Давай“. И той наистина го направи. Публиката го аплодираше на крака.
– А как прие Радичков прие голите актьори – душите на умрелите, във финалната сцена на вашия „Януари“?
– Беше много смутен от реакцията на хасковската партийна номенклатура. Съпругите на апаратчиците дръпнаха мъжете си и за пет минути до един изтрополиха по стълбите. Но бях пуснал силна японска музика и актьорите не разбраха какво става. Балконът остана празен. Радичков силно се притесни. След време ми призна, че му е харесало – но нито му е било мястото, нито му е било времето да вдигам подобни скандали. Получих подкрепа от свещеник от Харманли – той напълно одобри идеята на голотата: гол се раждаш и гол умираш. Бях записал гласа му зад иконостаса в църквата – исках да звучи, сякаш идва от отвъдното, докато четеше писмото на Тенеца. На премиерата свещеникът седеше до майка ми. Когато голите актьори се сурнали надолу, тя отвърнала поглед.
– Коя е историята, която сте запомнил от дългогодишното ви приятелство с Радичков?
– О, той беше много сладкодумен. Винаги готов да се отплесне от конкретната тема. Описваше Финландия, Швеция, Сибир – все сюжети, които ги няма в книгите му. Най съм запомнил разказа за срещата му със старец в Сибир. Радичков му казал, че вярата в Бога се удържа много трудно, защото няма доказателства за съществуването му – има ли го, няма ли го, не е ясно. Старецът му отвърнал: „Може и да го има, може и да го няма, но ти живей така, като че ли го има“.
– А Емилиян Станев дойде ли да гледа вашата пловдивска версия на неговия „Антихрист“?
– Не, вече беше болен, малко след това си отиде. На първото представление на „Антихрист“ след смъртта му наредих няколко негови портрети на сцената – докато публиката влизаше в салона, тя се издигаше нагоре и те постепенно се разкриваха пред зрителите.
– Какво си говорехте с него?
– Разказваше невероятни неща. Покрай „Антихрист“ изчетох куп неща за богомилите, но Емилиян беше страшно подготвен. Той имаше своя теория. Според него е съдбовна грешка, че България не е приела католицизма, когато е имала възможност. Емилиян беше убеден, че щяхме да бъдем съвсем друг народ и съвсем друга държава, ако бяхме станали католици.
– Вярно ли е, че първо сте разпределили Невена Коканова да играе в „Одисей пътува за Итака“ ролята, в която Катя Паскалева беше като фурия?
– Невена беше натрупала опит в киното, изпълнен с клишета – как се стои, как се играе непринудено. Не успя да се открие в образа от „Одисей пътува за Итака“. Нито пък да извика „Вуйчо, брадва дай“, за да строши вратата, зад която бащата на героинята иска да се самоубие. Не можех да променя натрупаното в Невена, но и не исках тя да се изложи с невъзможността да бъде друга. Казах й: „Извинявай, не става, не е за теб“. Направих го максимално деликатно. Стоянка Мутафова ме беше предупредила: „Недей, не се мъчи, тя не може да влезе в това“.
– Какъв е проблемът на режисьорите в българския театър?
– В канона, в главния коз на системата – колкото повече продадени билети, толкова си по-добър и по-търсен. Вариантите са два – обслужваш канона или си против него. Няма ли публика твой спектакъл, повече няма да те поканят и си обречен. „Сфумато“ се опитва да опонира на цялата тази нелепост.
– А проблемът на актьорите?
– Трудно могат да се отърсят от конформизма. Те помежду си се заразяват. Е, много рядко при мен идват звезди от киното и телевизията и признават, че вече им е омръзнало, че искат нещо друго, защото не понасят това, което правят. Те са единици, разбира се. Повечето влизат от сериал в сериал. А баналният човек е несвободен. Не можем да стоим банално – когато на сцената говориш за човека в Бога, не можеш да се държиш като в тв предаване. Баналната непринуденост стана клише. Всички „мечки“ я владеят – те са банално непринудени, хората им се „кефят“, защото са убедени, че са като тях. Поетиката на „Сфумато“ го оборва.
– Какво замисляте?
– Програма по Рей Бредбъри.
– Завинаги ли се отказахте от киното?
– Не. Но бях силно фрустиран от съкращенията и рязанията на филма ми „За госпожицата и нейната мъжка компания“ (драма от края на Втората световна война за музиканти, които стават свидетели на покушение срещу фашистки прокурор, б.а.). Сега вече можем да бъдем свободни – няма граници, няма цензура. Киното винаги ме е изкушавало. Тарковски, Фелини, Бергман – това е още по-нататък от театъра като въображение.
Тайно носи цигари на болния Емилиян Станев
Ако зрители излизат от „Антихрист“, значи представлението е станало, казва големият писател
След като вече болният Емилиян Станев не успява да отиде в Пловдив за премиерата на „Антихрист“, Иван Добчев и колегата му Стефан Янков посещават големия писател и жена му Надежда в апартамента им на софийската улица „Юрий Венелин“.
„Оставих Стефан Янков да разказва за спектакъла, за образното му решение, за актьорите. Накрая, след като се беше умълчал, Емилиян Станев неочаквано запита: „А имаше ли хора, които да си излизат по време на представлението?“. Ние се спогледахме и признахме: „Имаше, наистина имаше“. Бай Емилиян се усмихна, погледна ни възторжено и отсече: „Сега най-сетне ви повярвах, значи представлението наистина е станало. Браво!“, разказва Добчев в хитовите си мемоари „Автопортрет в огледалото на сцената“, които излязоха със знака на „Жанет 45“. Той не пропуска да остави тайно на своя духовен ментор и няколко от категорично забранените му цигари. Емилиян му дава нарочен знак и режисьорът отива до тоалетната, където скрива две-три папироси зад казанчето.
След като легендарният писател напуска този свят, Добчев получава покана да гостува на Надежда Станева. На креслото, където доскоро седи Емилиян Станев, съпругата му е поставила голям портрет, на който той е с цигара в ръка, а на холната масичка пред картината има кутия „Марлборо“, запалка и пепелник. Самата тя пуши още докато е жена на големия художник Илия Петров, но после ги отказва. В онзи паметен ден Надежда Станева споделя нещо необикновено с Иван Добчев – Емилиян Станев е писал „Антихрист“ на ръка с паче перо, което топи в купена от антиквариат мастилница. Облечен е в прокъсано расо, а около него горят лоени свещи.
