Новата самостоятелна изложба на художничката Катя Христова е по-скоро медитация, отколкото колекция от картини. Нейната същностна идея не може да бъде лесно обхваната от едно заглавие. Макар че варианти като „Между думите, които вече не трябват“, „Нито настояще, нито минало“ и „Когато думите се оттеглят“ носят поетичен заряд, те само загатват истинската тема, която вълнува авторката – Тишината. Това не е просто празнота, а активно състояние, което ни застига, когато съзнателно избираме да замълчим. Тя е акт на вътрешно фокусиране и пречистване.
През 1967 г. американската писателка, философ и културен критик Сюзън Зонтаг (1933–2004) публикува своето епохално есе The Aesthetics of Silence („Естетиката на тишината“), което първоначално излиза в списание„Aspen, а по-късно влиза в сборника й Styles of Radical Will (1969). Това есе възниква в периода, когато радикалните течения на модернизма и постмодернизма оспорват традиционните форми на изкуството. Зонтаг анализира движенията на творци – от Марсел Дюшан и Джон Кейдж до Самюъл Бекет, които съзнателно разрушават конвенциите на изразяване. Тя се стреми да обясни дълбоката духовна и критична мотивация зад очевидния артистичен „отказ“ да се говори, пише или рисува, виждайки в мълчанието върховна форма на критика.
При Катя Христова обаче тишината е израз на съзнателен жест, акт на отдаване на една „мълчалива живопис“. Това мълчание не бива да се разбира в пейоративен смисъл – като нещо безсмислено, интровертно или отблъскващо публиката. То е по-скоро жизненоважна необходимост, подобна на тази, която ни позволява да отделим съществените думи в едно изречение. Нейното изкуство функционира като паузите в музикалната партитура или като „мъртвото време“ в театъра, което често носи повече драматичен смисъл от диалога.
Тишината в изкуството на Катя Христова е метафора за всички онези фини, невербални елементи, които компенсират вътрешния ни смут: тя е мрачината преди зората, пропастите в релефа, които придават дълбочина, или въздишките, които успокояват аритмията на сърцето и колебанията на ума. В този контекст изкуството на авторката се докосва до мисълта на френския писател и философ Албер Камю, който в своя бележник пише: „Мълчанието е злато, защото не можем да се доверим на думите“. Отказът да говориш, да звучиш в творчеството на Катя Христова не е продиктуван от неспособност, а от избор, който е част от пътя към същностната артистична аскеза.
Една от най-силните идеи на Зонтаг е, че най-висшето благо за артиста е да достигне точката, в която е „по-удовлетворен от мълчанието, отколкото от намирането на глас“. В живописта на Катя Христова, която почти винаги е населена с човешко присъствие, този идеал е постигнат. Нейните фигури и пейзажи не крещят, а шепнат, подтикват към интроспекция. Чувствителният наблюдател пред нейните платна също запазва мълчание, защото всяка дума би изглеждала суетна. Тези творби отблъскват нуждата от вербално тълкуване; всеки опит да се разтълкуват или да се съотнесат към лесно разпознаваемия сетивен опит води до разочарование или „малък провал“, тъй като това е живопис, която оперира в друго времево измерение. Самата авторка отбелязва, че „диша с темпото на спомена: нито настояще, нито минало, а едно продължително сега“. Това е изкуство, което функционира отвъд непосредствения наглед, утвърждавайки своята валидност в името на тишината.
За да разберем тази тишина още по-добре, можем да погледнем към поезията. Великият поет Райнер Мария Рилке, например, е казвал, че „Човек трябва да изчака, както чака някой, който е готов за голямо мълчание“. Именно тази готовност за мълчание отличава работите на Катя Христова. Нейната визуална реторика е изградена върху отсъствието на шум, позволявайки на зрителя да чуе вътрешния си глас, вместо да бъде бомбардиран от външни стимули. Изложбата, която представлява своеобразно убежище от словесната суета, може да бъде разгледана в залата на Съюза на българските художници в София на ул. „Шипка“ 6 до 7 декември. В рамките на изложбата има предвидено и специално събитие: на 3 декември (сряда) от 18 ч. предстои представяне на книгата, побрала в себе си не само визуален, но и личен разказ за художничката Стефанка Стойчева, която от десетилетия, също като Катя Христова, живее и работи в Долината на розите.
Катя Христова е родена в Казанлък, а през 2006 г. завършва „Стенопис“ във Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий“. От 2022 г. е член на СБХ и е участвала в десетки общи и четири самостоятелни изложби. Признанието ѝ е засвидетелствано от няколко национални награди за живопис, включително тази от Международното биенале „Изкуството на миниатюрата“ в Русе (2017) и от Националната изложба „Пролетен салон“ в Севлиево (2021). Нейната биография и творчество са неделима част от контекста на изложбата, доказвайки, че зад постигнатата тишина стои дълъг път на професионално развитие и артистична преданост.
Пламен В. Петров