Жан Ануи, един от най-известните драматурзи на Франция през XX век, в продължение на 20 години създава пиеси за всеки арт сезон в Париж. Романтичните комедии нарича „розови“, „черни“ и „скърцащи“ са тези, в които критикува буржоазната демокрация, историческите са „костюмирани“ и базираните на легенди. Той убедително балансира на границата между масовата култура и социално-философската проблематика на столетието, между традиционната френска класика на Молиер и Мариво и екзистенциализма.
Интересът му към митовете провокира „Евридика“ – неговият бунт срещу обществото на капитала, което замърсява душевната чистота и унижава личността. Именно това е творбата, изкушила Театър „Българска армия“ и режисьора Иван Урумов. Трупата защити честта си и спечели публиката още на първото премиерно представление. Жан Ануи, който пише „Евридика“ през 1941 година, пренася познатия сюжет на античния мит за Орфей и неговата любима в атмосферата на XX век. По автор всичко се случва на гара – в нея се разиграва битката между живота и смъртта, любовта и безразличието, изкуството и посредствеността, романтиката и пошлостта. Сценографията на Нина Пашова сръчно и знаково парцелира пространството – невидимият перон, въртящата се врата между реалността и илюзиите, будката с безмълвната сексбомба, щанда, на който келнер налива коняк, абсент и ментовка. В центъра е метална конструкция, наподобяваща мястото в съда, от където призованите дават показания. Всичко, естествено, се завърта около сблъсъка между непорочния музикант Орфей – апотеоз на нравствената любов, и порочната актриса Евридика, която иска, но не успява да избяга от миналото. В ролите са Алена Вергова и Владимир Матеев. Тъкмо с тях двамата вероятно ще поработи още Иван Урумов. Дъщерята на Юлиан Вергов засега е обяснимо неуверена, но се опитва да поеме сложните емоции на героинята си. Евридика никак не е лесен образ – отдава се на порива за пълнокръвна страст, но не може да преодолее архетипа си. Манипулатор или жертва – това е въпросът. Орфей е значително по-ясен – той я обича, запленен от представата си за нея. За него любовта е „по-истинска в смъртта“, защото „ако няма любов, няма живот“. (В някои моменти Владимир Матеев напомня за младия красив и винаги много талантлив Антоний Генов.)
Петима актьори правят великолепни характерни персонажи. Георги Къркеланов е бащата на Орфей – некадърен и алкохолизиран акордеонист, който е презрял музите и се вълнува само от счетоводството на всекидневието. Лиза Шопова е майката на Евридика – здраво стъпила на земята пътуваща артистка, която се дистанцира от всякакви етични дилеми. Дъщерята на Наум Шопов години наред доброволно остана извън светлината на прожекторите в плен на съмнения за таланта си, но тя е родена, за да се превъплъщава, въпреки че и в писането на съвременни драми е доста сръчна. Иван Радоев влиза в лъскавите доспехи на любовника грандоман, задължителен за всяка общност в жанра. Той също е много смешен в егоцентричните си претенции, превръщащи го в карикатура. Лара Златарева е жената, която предлага вестници – не произнася нито една дума, но в лицето й се оглеждат конфликтите в действието. Ясен Атанасов е живописен и забавен като импресариото любовник на Евридика, ловко жонглирайки с пародията. Внукът на голямата Виолета Бахчеванова също за кратко пробва различни поприща, но се завърна в правата вяра на надарените по кръв и призвание.
Васил Дуев-Тайг е дяволът, смъртта или който и да е пратеник на Хадес – или пък самият владетел на подземното царство, който убеждава Орфей, че може да си върне Евридика. Звучи като Мефистофел, изразителен в посланието на персонажа си: смъртта не е смърт, а възраждане отвъд религията и културата. Отличната музика е на Добрин Векилов-Дони.
Албена Атанасова