В края на октомври изложбеното пространство на ул. „Шипка“ 6 (зала 1А) на Съюза на българските художници подслонява мащабния кураторски проект „- 9 +“, реализиран по идея на Пламен Моневски („Арт център Плевен“). Експозицията събира произведения на девет знакови фигури от последните четири десетилетия в българското визуално изкуство: Петър Дочев, Стоян Цанев, Емил Попов, Захари Каменов, Свилен Блажев, Милко Божков, Станислав Памукчиев, Зиатин Нуриев и Веселин Начев. Публиката има възможност да съпостави техните автономни пластически езици в една обща среда, която функционира преди всичко като пространство за чисто естетическо преживяване.
В съвременната изложбена практика удоволствието от възприемането често бива засенчено от свръхтеоретизиране или агресивна кураторска драматургия. В концепцията си за изкуството като „игра“, развита в капиталното му съчинение „Актуалността на красивото“, Ханс-Георг Гадамер застъпва тезата, че истинското естетическо преживяване изисква от зрителя не просто да стои като външен наблюдател, а да стане съучастник в пространството на творбата. Тъкмо това неутрално, непроектирано съучастие предлага и настоящата експозиция.
Работата със спектър от толкова утвърдени имена – автори с изграден авторитет, монументално присъствие и трудно съвместими индивидуални естетики – носи неизбежен риск. Когато в едно пространство се съберат творци с мащабно пластическо наследство, опасността от кураторска претенция, външно насилване на контекста или прекалено концептуално режисиране е реална. Постижението на Пламен Моневски тук се изразява в отказа от подобно вмешателство. Намесата на куратора е деликатна, премерена и изключително пестелива, с което се осигурява необходимият въздух за самите произведения.
Тази ненатрапчивост е удържана последователно и в детайла. В изложбата липсват традиционните етикети с описания и дати под отделните творби. Тази липса не следва да се разчита като технически пропуск, а като съзнателна кураторска позиция: отстраняване на текстовия посредник между обекта и възприемащия. Без етикети, които да ориентират или диктуват готово четене, вниманието се фокусира изцяло върху материята, фактурата, обема и цвета.
Интерес представлява и самият експозиционен механизъм. В началото на изложбата авторите са въведени със своите имена, след което следват основните им групирани произведения. Напрежението в пространството обаче възниква от обстоятелството, че отделни творби се появяват отново в други точки на зала 1А. Там те са ситуирани в нови визуални и пластически съпоставяния с произведения на другите автори, но без никакви указания за авторство. Това решение съдържа фино игрово предизвикателство към зрителя. Възприемането престава да бъде пасивно регистриране и се превръща в изпит за естетическата памет: да разпознаеш специфичния гравитационен код на Петър Дочев, хроматичната енергия на Стоян Цанев или специфичния информел на Станислав Памукчиев единствено по техните вътрешни пластически белези.
Дълбокото основание на този проект е синтезирано прецизно от самия проф. Станислав Памукчиев, който в текста си към изложбата посочва нейната същностна задача: „Проектът „- 9 +“ активира и събира сили за доказване на изкуството в неговите дълбоки основания, в защита на базисните антропологични съдържания и събуждане на интуициите за изначално Битие.“ Тъкмо тук изложбата постига своята зрялост. Встрани от моментните медийни или концептуални моди, „- 9 +“ залага на фундаменталните измерения на формообразуването — там, където скулптурната форма на Емил Попов и Зиатин Нуриев среща идеопластичния синтез на Милко Божков и Веселин Начев или графично-фактурната памет у Захари Каменов и Свилен Блажев.
Крайната стойност на експозицията на „Шипка“ 6 не се измерва в шумния кураторски жест, а в умението да се създаде среда за автентичен диалог. С отказа си от предозирано обяснение и прекомерна режисура, „- 9 +“ връща на зрителя правото на самостоятелно откривателство и на чисто, необременено от претенция естетическо преживяване. Преживяване, на каквото днес все по-рядко ни се дава право.
Пламен В. Петров