Николай Урумов наскоро влезе в нова роля – на топ детектив в „Джанго и Марк“. Пиесата, писана за него и Асен Блатечки от Орлин Дяков, който е и режисьор на криминалната комедия, вече е в афиша на „Сълза и смях“, ще я играят в много градове на България и пред сънародници по света. Сръчно и чевръсто написаната история напомня за класиката „Жега“ с Ал Пачино и Робърт де Ниро, но не е побългарената й версия.
– От Ал Пачино ли идва вдъхновението ви за образа на суперченгето, господин Урумов?
– Несъмнено той е от образците в жанра, но няма как да търся прилики с него – нито пък Асен Блатечки, който е в ролята на гангстера, с Де Ниро. Характерите в „Джанго и Марк“ приличат на героите в кинохита на Майкъл Ман, ситуациите също. Моят полицай и крадецът на Асен, извършващ обири за милиони, се преследват от 15 години, срещат се в бар и в хода на действието на всеки десет минути се случват невероятни обрати. Дори забравяш кой да броиш за лошия, кой за добрия. Няма битовизми, които уточняват къде се случва екшънът. Двойката на следения и следящия винаги е любопитна, има я и на сцената, и на екрана.
– Българското кино обаче рядко се занимава с политическия й контекст – добре че Димитър Коцев-Шошо засне документалната лента „Следеният човек“ по едноименния мемоар на Веселин Бранев.
– Държавна сигурност по петите на интелектуалците не е тема за всеки. Може би затова нямаме филми като Оскаровия „Животът на другите“ – за тайните служби в ГДР, които подслушват писател и актриса и разбиват живота им. Добрата драматургия не е лесна работа.
– Затова ли и като режисьор, и като актьор се връщате към Станислав Стратиев?
– Ще поставям „Зимните навици на зайците“ в Ловешкия театър. Стратиев пише пиесата в началото на 90-те години. Той беше първият, който си позволи да изобрази персонажите на така нареченото ново време – мутрите. Тук са двама – ще ги играем аз и Асен Блатечки. В зарязана някога разкошна вила те инквизират бръснар, на чиято сестра босът им е дал един-два милиона, а тя е забравила да ги върне. Изведнъж се появяват иманяр, каналджия, нелегални любовници. Миниобщество на българския модел с всичките му проблеми. Най-накрая идва учителка – представителката на бедната интелигенция. Пламен Марков избира пиесата за откриването на 40-ия сезон в Сатирата. После „Зимните навици на зайците“ бяха забравени. Подробностите от пейзажа донякъде се промениха, мутрите и техните акции сякаш позаглъхнаха. А сега всичко се възроди. И отново дойде времето за Стратиев, като това, което ни казваше преди 35 години, е стряскащо актуално. Той описваше България като пусто и обрано родно място, където се прибираш за две седмици, но оставаш една и с облекчение си заминаваш. Описваше България като страна за връщане, но не за живеене, в която всичко е обвито в безнадеждност, тъй като се е превърнала в територия, а не в държава.
– Как си обяснявате това тъжно възраждане на 90-те?
– Политиците, които дойдоха отнякъде, уж се стремят към някаква промяна, но ползват прийомите на 90-те години. И действията, и протестите са като през 90-те. Надеждите на хората и днес са същите като през 90-те – че нещо ще се промени. И тогава, и сега лошата енергия е използвана по най-манипулативния начин. Авангард с лакти. И тогава замеряха с яйца и къртеха жълтите павета. Покрай промяната дават трибуна на съмнителни елементи.
– Общувахте ли често със Станислав Стратиев?
– При едно от многото му идвания – вече живееше със семейството си във Виена, се видяхме в Сатирата и той ми каза „Пиша нещо за теб“. Помислих си „Да, бе, точно пък за мен“. Но следващия път, когато се срещнахме, той беше категоричен „Готов съм с пиесата“. Тъкмо тогава обаче със Стоян Камбарев започнахме репетициите на „Три сестри“ в Театър „София“. Обясних му каква е ситуацията. Станко помълча около минута и отсече: „Тогава ще я правим там“. И на 3 октомври 1999 година – помня го като днес, на пресконференция за началото на сезона в Театър „София“ Стратиев оповести, че е създал следващата си драматургична творба за мен. Но отново се разминахме, защото отидох в Народния. Тогава Здравко Митков режисира „Празни стаи“ на Стратиев в Театър „София“ със Стефан Данаилов. Не стана ясно дали това е бил текстът за мен, но абсурдът на „Празни стаи“ беше за актьор с натюрел, различен от този на Ламбо. Може би затова спектакълът нямаше кой знае колко дълъг живот.
– Защо бяхте толкова изявен номад в онези времена?
– Моето движение от театър в театър винаги е било заради хора, проекти и идеи. Започна се от четвърти курс във ВИТИЗ. Още не бяхме завършил, когато Театър „София“ пусна конкурс за десет места – тъкмо се бяха разцепили, голяма група отиде да основава Малък градски театър „Зад канала“. В Академията дойде Вероника Благова (може би най-известната театроведка на 90-те, която се самоуби през 2000 г. – б.а) и ми предаде заръката на Вили Цанков, който беше директор на Театър „София“: Да се явя на кастинга. Гледал ме във ВИТИЗ. От десетте човека, които назначи, шестима бяхме от нашия клас, а се изсипа цяла България да кандидатства. Някои от тези, които не издържаха, оспориха резултатите – нямало обява до 30 дни в Държавен вестник. Анулираха конкурса и го обявиха втори път – всички се явиха отново. Без мен. Вече бях получил първата си главна роля в Театър „София“ – на прокурора Димчев в „Реквием“ на Петър Маринков за процеса срещу Никола Петков. София вече беше облепена с афиши за защитата на моя обществен дебют, както изискваше протоколът.
– Вили Цанков наистина ли беше толкова голям чешит, колкото го описват?
– И още как. Също и изключителен естет. Човек с немска точност, изискваше от всички да бъдат по аскетски отдадени на театъра. Чудесно се разбирахме. Беше казал за мен: „О, не му обръщайте внимание, той е малко лудичък“. Когато трябваше да играя императорът в неговия „Тит Адроник“, група мастити актьори го изгониха. Бил в пенсионна възраст, не можел да работи и в Театър „София“, и в парламента – Вили беше станал депутат. „Марш“ и му видяха сметката. Голям позор. Ние, малките, се ослушвахме като гърмени зайци. Пет години по-късно се чувствах също толкова неудобно, докато обяснявах на Иван Кондов, тогава вече той беше шеф на Театър „София“, че ме викат в Сатирата. Мислех, че Кондов ще го приеме като предателство към трупата, в която имах прекрасни и централни роли. Очаквах, че ще ми обещае нещо, за да остана. А той, както си пушеше цигарката, ми каза: „Махай се, отивай в Сатирата – ако се задържиш някъде за повече от пет години, ставаш чиновник“. Това беше онзи така необходим шут в задника като начална скорост. Е, после пак се върнахме със Стоян Камбарев в Театър „София“, за да правим „Три сестри“.
– Вярно ли е, че тогава сте отказали покана от Народния театър?
– Колкото и невероятно да звучи, точно така се получи. Професор Васил Стефанов ме беше гледал в „Дванайсета нощ“. Тогава покани мен и Сашо Морфов. Трогнат му благодарих и обясних, че съм дал дума на Доротея Тончева да отида в Театър „София“. Васил Стефанов изумя: „Ти ще пренебрегнеш Народния?!“. Повторих, че не мога да подведа Доротея. „Толкова рядко е срещано днес човек да държи на думата си. Ще ти пазя мястото – иди, изпълни ангажимента си и ела в Народния“. Година по-късно ме назначи. Тъкмо в Народния Бойко Богданов постави „Сако от велур“ на Станислав Стратиев, където играех Висящия, а на премиерата признах пред съпругата на вече покойния писател, че имам дълг към него. След „Зимните навици на зайците“ вероятно ще се върна и към „Празни стаи“. За да прочетеш правилно пиесите на Станислав Стратиев, трябва да говориш на един и същи език с него – иначе лесно можеш да се подхлъзнеш външно и първо сигнално по абсурда. В тях има много болка за България – чувствителната му душа страдаше и дисекцията в пиесите му беше безпощадна.
– Последните от тях пишеше във Виена, докато тук писателите и въобще интелектуалците бяха заровили глави в пясъка веднага след промените.
– Уви, за съжаление. Тогава се оказа, че е въпрос на живот и смърт да се абстрахираш и да се превърнеш в емигрант в собствената си страна. За да оцелееш. Да се затвориш в себе си, да пуснеш бариерите, да не общуваш прекалено с външния свят. Да останеш колкото се може по-дистанциран. Но всичко това притъпява обществената активност. Особено когато си сред малкото, които са се надигнали, но бързо са били смачкани. Затова в България няма гражданско общество. То никога не е било стимулирано. Никога не сме имали социално ангажирани личности, не говоря за играчите в политиката. Моментни пориви бяха протестите по улиците под напора на енергията. Пламен, който се самозапали във Варна, е единствен – не че призовавам към подобни самоубийствени актове. Но ако сега питаме хората по улиците кой е Пламен и какво е направил, единици ще са тези, които го помнят – ако не видят грамадата от камъни пред кметството на Варна.
– Мислите ли, че сме станали тотални безбожници?
– Не. Все повече се уповаваме на Господ. Когато загубим всички устои, започваме да разбираме, че освен на Бог – който никога не ни предава, а ни прощава и закриля, няма на кого друг да се осланяме. Останалото е тщеславие.
– Все се каня да ви питам: защо станахте и режисьор?
– Попивах всичко от най-големите, с които съм работил – Крикор Азарян, Вили Цанков, Николай Люцканов… Също от Стоян Камбарев, Елена Цикова, Галин Стоев, Сашо Морфов, Лили Абаджиева. Поемах, поемах, но трябваше да го организирам академично и записах режисура при Здравко Митков. Исках да направя нещо свое – иначе актьорите сме само проводници на режисьорските концепция, не сме автори на посоката и пътя.
– Вашата формула за режисурата?
– Увлекателно и непредвидимо да разкажеш история, която предизвиква емоции. Театърът може да бъде всякакъв: пост модерен, конвенционален, абсурден…. Но се дели на две основни категории – вълнуващ и невълнуващ. Това е театърът, който съм гледал и от който съм се учил още като войник в Русе, когато спектаклите на Слави Шкаров бяха култови. Този театър носи свобода, постигаш я чрез него, отправяш послания. Разбира се, театърът на визуалните ефекти е прекрасен и страхотен – като този на Робърт Уилсън. Но не е моят. Не обичам още един театър – този, в който актьорът е обезличен и превърнат в пионка от егото на режисьора, крещящ от всеки ъгъл на сцената „И аз съм тук, и аз съм тук“. Не, не си тук бе, братче. Ако си тук, нищо няма да остане от спектакъла. Имаме режисьори, за които лицето на актьора няма никакво значение – предпочитат го като сянка.
– Казахте ли си нещо с Александър Морфов покрай скандалите, довели до уволнението му от Народния театър?
– Когато станаха събитията в София, репетирах с Пламен Марков във Варна „Юл Даниел Боркман“ на Ибсен. Бях далеч от страсти и случки. Но и тогава, и сега бих казал, че най-важното е да има обмисляне и спокойствие – от всички страни. Емоцията да остане на заден план, да се погледне рационално и отговорно. Със Сашо сме приятели още от ВИТИЗ. Вече в Театър „София“ и Коста Цонев, и Досьо Досев му бяха отказали да играят в „Бурята“, отнесоха се с недоверие към него. И аз станах Просперо. Приятелството ни продължи в Народния, участвах в неговите спектакли. Морфов може би ми се поразсърди, когато избрах да остана в „Лов на диви патици“ при Юрий Бутусов вместо при него в „Животът е прекрасен“, тъй като ги репетирах паралелно.
– Каква е ролята ви във филма „Гунди – легенда за любовта“?
– Аз съм Коце Георгиев, неговият първи треньор, който го открива за футбола. Преди това Гунди е тренирал волейбол. Както си говорехме с Андрей и Лита – синът и съпругата на Георги Аспарухов, той до последно много е уважавал Коце Георгиев.
– До каква степен разбирате от футбол?
– Ритал съм като момче в Българево и в Балчик. Но Коце Георгиев е по-скоро стратег. Вълнува се край тъч линията, бди за различни отношения. Виж, Павел Иванов, който играе Гунди, вече има голяма футболна култура – прави виртуозни неща с топката. Филмът обаче не набляга на спорта като документалност, а върху живота на Аспарухов.
– Имате ли друга новина, свързана с киното?
– Играя в много сериозния филм на Николай Генчев „Не затваряй очи“. Сценарият е по действителен случай – момче е несправедливо обвинено в убийство през соца. Бягайки, преследвано от милицията, то намира защита в манастир. Година по-късно Държавна сигурност влиза в следите му и монасите го извеждат от Светата обител, за да го спасят, но вече са го кръстили в правата вяра. Снимахме в Бачковския манастир. Дядо Сионий ни благослови.
С Блатечки лъжат сънародничка във Виена, че са любовна двойка
Обясняват й, че са гаджета, които обичат да се забавляват в Пратера
Сред най-новите персонажи на Николай Урумов е и този в „Пиесата, която се обърка“, постановка на Асен Блатечки за театъра в Хасково. Британската комедия, чиято столична премиера беше неотдавна в „Сълза и смях“, е крайно забавна в геговете и скечовете си. Има и от Чарли Чаплин, и от братята Маркс, а всъщност е пародия а ла Агата Кристи. „Този тип хумор никак не е чужд на българина. В природата на всеки е да се смее, когато пред очите му някой направи кретенски гаф. Историята е за любители артисти, които се провалят тотално, но решават, че ще се слеят с гафовете си, само и само, за да изкарат представлението си до край“, разказва актьорът.
Двамата с Блатечки, с когото си партнират в няколко спектакъла, а извън сцената са много близки приятели, неведнъж са изпадали в ситуации, ухаещи на гаф и смешки. „Че кой ги няма – да объркаш текст или да се разсмееш неудържимо. Но особено интересни са случките с неочакван край. Когато на летището в Брюксел видяха белезниците от реквизита на „Хайде да убием Матилда“, ни изгледаха с адско подозрение – решиха, че сме някаква побъркана двойка. От Виена до Братислава трябваше да ни кара българка, извършваща транспортни услуги. Дойде да ни вземе от хотела с едно малко „Туинго“ – аз седнах отпред, Асен се намести отзад до едно детско столче. Как се побрахме, само ние си знаем.“
Майтапът става още по-голям, когато се оказа, че сънародничката въобще не познава нито Блатечки, нито Урумов – напуснала е България преди години, не гледа наши филми, не се интересува от нашия театър. И осъзнавайки всичко това, двамата решават да демонстрират прочутото си радикално чувство за хумор. „Когато дамата любезно ни запита какви сме и по каква работа сме в австрийската столица, не успях да се въздържа. Обясних й, че сме гаджета, които обичат да се возят на Виенското колело в Пратера. Тя го прие съвсем сериозно. Уточних, че аз съм лесоинженер, а Асен е експерт в хидромелиорацията“, забавлява се и досега Урумов.
