„Караваджо“ (Caravaggio), документален, 2025, Великобритания, сценаристи и режисьори: Дейвид Бикърстаф, Фил Грабски; продуцент Аманда Уайлики, музика Саймън Фармър, с участието на: Джак Банъл, Хелън Лангдън, Стивън Нелсън, Фабио Скалети, Летиция Тривъс. Показан на Master of Art. Подобно на игралния „Сянката на Караваджо“ (2022) на Микеле Плачидо, и документалният „Караваджо“ препълни Филмотечно кино „Одеон“. Млади и стари със затаен дъх го изгледаха. Не се изненадах, тъй като вече съм наясно колко популярен е у нас скандалният италиански гений (1571–1610). Но има и нещо друго – фестивалът Master of Art отдавна си спечели мощна подкрепа от публиката. И единадесетото му издание (6–16 февруари) го доказва.
Филмът започва с 1610 г. и Микеланджело Меризи да Караваджо (Джак Банъл). Както не понасям възстановки в документални филми, така неговото изпълнение ме възхити – не само е събран, но и страшно прилича на героя си. Появява се няколко пъти от началото до края.
Филмът предлага интересна версия за митарствата и творчеството на художника на драматичното осветяване на тъмни фигури, плодовете и феноменалните лица, основоположник на натурализма и вдъхновител на барока. Трима експерти и художник говорят за картините и спецификата на рисуването на Караваджо, който прави истински фурор, когато през 1600 г. представя „Мъченичеството на свети Матей“ и „Призоваването на свети Матей“ – първите му публични поръчки. И така е и занапред. Но животът му е толкова бурен, колкото революционна е техниката му.
Караваджо си осигурява поток от престижни поръчки на религиозни платна, включващи насилие, гротескови обезглавявания, мъчения и смърт. Той предпочита да рисува обектите си (хора от простолюдието) така, както ги вижда, с всичките им недостатъци и дефекти. В продължение на 100 минути зрителят се наслаждава на великолепните „еретични“ платна на Караваджо, сластната еротика, кръвта и смъртта.
Според историка на изкуството Хелън Лангдън, която участва във филма, „Великолепните му сицилиански олтарни творби изолират своите сенчести и жално окаяни фигури на големи мрачни пространства; те подсказват за отчаяните страхове и крехкостта на човек, а в същото време предават с нова самотна чувственост красотата на смирените и покорните, които ще наследят земята“.
Милано, Рим, Неапол, Сицилия, Малта, пак Неапол… Извършил неволно убийство и осъден на смърт, Караваджо се скита от град на град, от приятели на приятели. И все рисува. Ако не беше този филм, нямаше да знам за огромната му картина в Сиракуза. А бяхме миналата пролет там и сме пропуснали да я видим.
На моменти говоренето идва в повече, а музиката е натрапчива. Но платната на Караваджо са толкова смайващи, че гледаш екрана без напън. Дейвид Бикърстаф и Фил Грабски са работили над проекта цели пет години.
Освен патетичния „Сянката на Караваджо“ съм гледала още два игрални, посветени на италианския гений. Телевизионният „Караваджо“ (2007, 2 части, RAI) на сценаристите Андреа Пургатори и Джим Карингтън и режисьора Анджело Лонгони е по-добър от този на Микеле Плачидо. Бурната история на художника е разказана обстойно (от детството в Караваджо, през Милано, Рим и скиталчества), но пък е заснета умопомрачително от Виторио Стораро. Изумително красив филм, адекватен на живописта на Караваджо. И все пак най-въздействащ си остава фикционалният „Караваджо“ (1986) на Дерек Джарман.
Историкът Андре Берн, който не участва в документалния филм, казва за художника: „Това, което започва с творбите на Караваджо, е, най-просто казано, съвременната живопис“.
Геновева Димитрова