„За рисунките на Явора Петрова не е лесно да се пише. Думите се изплъзват, сякаш се боят от концентрираната същност на образа. Рисунката е „кухнята“ на художника. Тя издава характера и уменията на своя създател. При Явора рисунката е размисъл, експеримент, споделяне, „опредметяване“ на състояние. Нещо повече, тя е критерий за майсторство, гаранция за отдаденост и начин за себепознаване.“ Това преди време написа изкуствоведката и критик Даниела Чулова-Маркова по повод изложба на Явора Петрова. Към всичко това бих си позволил да добавя още, че никъде другаде, освен на територията на поезията и рисунката, душата не намира толкова верен израз.
За това свидетелства вече десетилетната отдаденост на Явора Петрова към щриха, петното, линията. По повод последната си изложба, озаглавена просто Cum figuris, която бе в една от залите на Съюза на българските художници на „Шипка“ 6 в София, самата авторка сподели: „Това е завръщане към графичното, към черното и бялото, към линията, петното и щриха. Ръката, свободно следваща чувството и усета за фигурата, оставя мрежа от щрих. И както енергията на живота ражда материя, фигурата се проявява от хаоса. Фигурата, с която може да се каже всичко, всяка мисъл, всяко настроение и идея“.
Като че ли началото на пътя към тази изложба на Явора Петрова е положено още през 1997 г. Тогава тя реализира своя съвместна изява в галерия „Ата-Рай“ с Тихомир Манолов. По повод видяното изкуствоведът Мария Василева изтъква: „В рисунките на Явора Петрова тъканта на изображението се изгражда от материалното противопоставяне на уплътнени с пясък повърхности и деликатен до степен на загатване щрих, от тактилния контраст между приземеността на апликирани конопени въжета и въздушността на прозрачно-бели пера и паус. Примиряването на противоположности се пренася и в емоционален план. Човешкото изображение често напомня силуета на диво животно, а животинската следа изведнъж се привижда като лице на човек. Намекнати, загатнати, подсказани, едва уловими на пръв поглед, но втъкани в плътта на творбата са тези дуалистични образи.“ А самата Явора Петрова пише тогава: „Дълъг път извървях от фигурата до фигурата, от човека до човека и не открих нищо по-хубаво от това“.
След почти три десетилетия тя се завърна отново към фигурата, към човека, в мълчащата човешкост на съвремието ни. Сякаш като повик към чувствата, които така сме потиснали в опазването си да не бъдем наранени. Към мисълта, чийто дефицит, така остро пронизва живеенето ни. В изложбата си Cum figuris ни показа не просто рисунки, а визуален реквием за една обезлюдена история. История, в която линията се промушва зад смисъла, щрихът запълва бездни от емоционални дефицити, а петната прикриват незаличимите белези на паденията. Историята за един титан на рисунката, титан с нежни рамене.
Да, Явора Петрова всякога вълнува с изкуството си. С тихото си, но носещо толкова много поезия и чувственост изкуство на рисунката. Рисунката като стон. Рисунката, за която трудно се говори, още повече пък да се пише, но пък всякога приобщаваща. Защото рисунката на Явора Петрова като че ли продължава да бъде визуализирана изповед, молитва за опрощение, въздишка за обичане.
Явора Петрова е родена в София. През 1983 г. завършва Националната художествена академия, специалност „Илюстрация и оформление на книгата“ при проф. Христо Нейков и проф. Румен Скорчев. Има близо 40 самостоятелни изложби. Първата от тях е в галерията на СБХ – „Шипка“ 6 през 1986. Участва в редица групови експозиции, кураторски проекти, биеналета в България и в чужбина, в Международното триенале на графиката в София (2004). През 2023 беше куратор и участник в изложбата „Рисунка. Майстори“ в залите на „Шипка“ 6.
Пламен В. Петров