Николай Урумов преди броени обяснил на европейски продуценти защо не може да отиде на кастинг за роля на италиански мафиот. Причината – ако бъде избран, няма как да промени графика на ангажиментите си в София и страната. Миналата седмица в Младежкия театър се състоя премиерата на спектакъла „Необвързани“, в който той режисира състудентката си от ВИТИЗ Мариана Миланова и близкия си приятел Асен Блатечки, с който гастролират по света с дуетните си хитове. Пиесата е на известния драматург Давид Фоенкинос – за Силви и Мишел, които се борят с демоните, нашепващи им, че дори любовта е прекалено висока цена за свободата. Голямата тема е за човека между копнежа да бъде обичан и нежеланието да жертва своята независимост във връзка, чиято продължителност е трудно да се прогнозира. Постановката е по френски пенлива, гълта се като първокласно шампанско, а зад остроумията и любовните неочаквани обрати се крият сериозни екзистенциални дилеми. На Николай Урумов изначално му харесва да миксира жанровете, но го прави точно, не пресолява и не подслажда излишно. И на сцената, и от режисьорския стол. Следващият му спектакъл е „Двубой“ в Разград, където ще режисира друг приятел от класа във ВИТИЗ – Робин Кафалиев.
– Имате сериозен успех като режисьор, открихте ли оптималната формула в тази професия, господин Урумов?
– Режисурата е умение да разказваш вълнуващи истории увлекателно и непредвидимо. И нищо повече. Излезеш ли от това просто тройно правило, няма спектакъл. Оставаш самият ти. Но не това е нужно на публиката, тя си иска историята.
– Колко струва изненадата в един спектакъл?
– Както казваше Крикор Азарян, тя е задължителна и е възможна, защото героят не е чел пиесата до края. Стоян Камбарев също беше категоричен: „Това, което виждаш, казваш и чуваш, не е това, което виждаш, казваш и чуваш“. Само тогава се получава електризиращото присъствие. Думите и на двамата ме съпътстват на репетиции, пулсират в мен. Имах им и продължавам да им имам пълно доверие, въпреки че и Коко Азарян, и Стоян отдавна ги няма физически.
– Това ли е кодът – да си добър ученик?
– И да попиваш. Бях от писарушките, които във ВИТИЗ не изпускаха химикалката на лекции – и през първите две години, в които учих „кукли“ при Атанас Илков и ни преподаваха той, Юлия Огнянова и Желчо Мандаджиев, и през следващите четири в класа на Николай Люцканов, чиито асистенти бяха Маргарита Младенова и Здравко Митков. Тетрадките ми са безценни, въпреки че не са с качеството на трактат. Абе, бях си откровен зубрач. Но не бях случайно там, исках да съм там. Не желаех да съм във ВИТИЗ, за да вися на „коневръза“ и да свалям момичетата. Знаех колко струват онези 520 километра, които бях изминал от Българево до София. Така бях възпитан – да се уча.
– Защо Николай Люцканов покани точно вас да дебютирате в Народния театър още преди да сте взел дипломата?
– Не знам. Един ден във втори курс влязох в Академията и на таблото вляво от входа, където разменяхме новини и ни оставяха разпорежданията на преподавателите, намерих бележка за мен от професора. В типичния му изискано-аристократичен стил ме питаше дали бих искал да бъда слугата Петрушка в „От ума си тегли“ на Грибоедов. Отново с бележка на същото място, но вече когато завършвахме Академията, ме покани и в последната си постановка – „Сънища“ на Хим ван Увениге в Театър 199 с Владимир Люцканов и Пламена Гетова, аз бях полицайчето. Професорът вече беше болен, но, докато работехме, не разбирах какво намеква. Казваше: „Хайде сега репетирайте, пък в представлението ще ви гледам от Сириус“. Пазя ги и двете бележки с фрази като „Ако ви е възможно“ и „Ако проявявате интерес“. Въпреки че като професор Николай Люцканов можеше просто да ми заповяда. На всички в класа ни говореше на „вие“ – това не само респектираше, но създаваше чувство за отговорност.
– Тогава, при първото ви излизане на академичната сцена, където играете вече от десетилетия, не се ли опасявахте, че ще се изгубите сред известните?
– Не. По момчешки ги боготворях. Не подлагах на съмнение нищо от това, което ми казваха и показваха. Дори нямаше нужда Стефан Данаилов да ми дава съвети. Той просто ме обичаше, прегръщаше ме с думите: „Точно така, моето момче“. Напълно достатъчно. Той беше Чацки, руският Хамлет. И досега помня покъртителния му монолог. А Георги Черкелов пък здраво ме налагаше, защото моят Петрушка нарушаваше заповедта на неговия герой, Фамусов, да заключва вратата за Чацки и да допуска в дома му само генерал Скалозуб – Велко Кънев. Черкела много яко посипваше юмруците си върху гърба ми с крясъци и ругатни. Това беше най-сладкият бой, който съм ял някога. За всяко представление тичах с нетърпение към Народния театър, за да попадна под ударите на Черкелов.
– От самото начало ли разбирахте изискванията на колоритните личности по пътя си?
– Не. След като завърших влязох в две постановки на Вили Цанков в театър „София“ – „Реквием“ на Петър Маринков и „Велики Буда, помогни“ на Алексей Казанцев. И за двете ме водеше за ръка – и буквално, и метафорично. Вили ми обясняваше и ме питаше „Нали разбираш защо е така?!“. „Да, да“, отговарях аз и нищо не разбирах.
– Не ви ли беше страх да посегнете към „Когато розите танцуват“ на Валери Петров, безусловен хит в Сатирата и не само?
– Изпитвах боязън, но ме водеше моят усет, моят рефлекс, моята емоция към поета. С монолога на Младия от пиесата влязох във ВИТИЗ. Валери Петров отдавна е в сърцето ми, а любовта, изневярата, конфликтът между поколенията са вечни теми. В оригинала имаше осем страници, които аз подгънах – възхвала на социалистическия труд. Те в никакъв случай не са в основата на „Когато розите танцуват“, били са необходими, за да се мине през иглените уши на цензурата. Преди всяко представление на „Бай Ганьо“ в Пловдив минавах покрай радиото, върху чиято фасада е изписано стихотворението на Валери Петров „Добрите писма“. 12 години нарочно отбивах пътя си, за да се заредя с думите на поета. Тяхната нежност ми даваше усещането за смисъл, припомняше ми защо съм в театъра. Каквото и да ти е било на душата, след „Добрите писма“ политаш.
„Толкова радост извика
писмото с добри новини!
Гледам клеймото на плика
и пътя му смятам във дни.
Мисля си: значи, когато
бях вчера така натъжен,
листчето, с радост богато,
е вече летяло към мен.
Значи, така ни се струва
понякога черен светът.
Хора, недейте тъгува –
добрите писма са на път!
Да ги чета отново и отново преди „Бай Ганьо“ се превърна в мой кадем, в ритуал. Толкова чистота, трепет, деликатност, финес – като се облегнеш на Валери Петров, никога няма да сбъркаш или да се изгубиш. И дори предаваш тази енергия.
– Вие сте отборен играч, за разлика от други ваши колеги.
– Някъде егото е повече, другаде – тщеславието, честолюбието, суетата. Някои артисти са си самодостатъчни. Ако някой е режисьорът художник – като Иван Добчев, друг е режисьорът поет, трети е режисьорът драматург, преводач или музикант, аз съм режисьорът актьор. Още по-точно – актьорът режисьор. Винаги казвам „ние“. Винаги уточнявам, че това е „нашият спектакъл“. Няма йерархия, няма дистанция, разказваме заедно на публиката с доверие и идентичната радиочестота.
– А публиката отговаря ли ви?
– Когато поставих „Двама съвсем голи мъже“ на Себастиан Тиери в Русе, авторът и неговият агент дойдоха да гледат представлението. Идваха от Букурещ, там също играят пиеси на французина. Не можах да присъствам в Русе, бяхме с Асен Блатечки в Бургас. После Михаил Билалов, който е в главната роля в „Двама съвсем голи мъже“, ми разказа как Себастиан Тиери през цялото време се радвал на смеещите се зрители. Споделил с Мишо, че това е неговият театър – топъл, горещ, жив, истински, верен.
– В стоте ви роли на сцената и в стоте ви филма като че ли по-често сте бил Лошия. Какво репетирате в момента?
– В Малък градски „Зад канала“ – в пиесата на Сам Бобрик „Убийство по учебник“, режисьор е Бойко Илиев. Много интересно криминале, в което нищо не е това, което си мислим, че е. Аз съм данъчен инспектор. Атмосферата е на Чандлър – въпросите кой е убиецът и коя ще бъде жертвата са заплетени в отлично изграден сюжет в страхотен стил.
– Изкушен ли сте от нов моноспектакъл?
– На Никулден преди две години Христо Бойчев звънна да ме поздрави за именния ден и да ми каже, че е готов със специален подарък: „Обратното броене“. Героят е подсъдим пред международни магистрати. Докато си припомня живота си, се връща 100 години назад във времето, всички световни събития се преплитат през погледа му и се отразяват в личностната му позиция. И тъй като между нас с Христо Бойчев има не само уважение и обич, но и много творческо любопитство, ми предстои да режисирам неговото „Нашествие“ в театъра на Шумен. Там обаче и ще играя – психично болен мъж, затворил се в дома си с цялата фамилия. Нали помните онзи човек от Лясковец, който се барикадира в къщата си и застреля полицай. „Нашествие“ е с аромат на Бекет, Душан Ковачевич и Кустурица, но преди всичко на Христо Бойчев. Във фокуса е желанието на българина да търси и да чака врага.
– Не ви ли се струва, че театрите изведнъж се напълниха с млади хора, които трудно стигат до централни роли, а пък половината от тях нямат и талант за това?
– За мой късмет във всички трупи, където поставям, попадам на колеги, които знаят защо са на сцената – от класовете на Пламен Марков, Ивайло Христов, Здравко Митков, Снежина Танковска. Но е факт, че критериите вече са занижени, тъй като в няколко учебни заведения има актьорски специалности. 1800 в битка за 25 места – това беше аршинът в нашето време. Но пък и да отрежеш крилете на едно дете, е тъжно. За жалост пазарът у нас е ограничен.
– Като в киното. Какво снимахте тази година?
– В „Зачатие след Великден“ на Ефемия Фард. Играя главен лекар, шеф на психиатрична клиника. Социално-криминална история. Във „Вечерна сватба“ на Станимир Трифонов героят ми е копой, името му е Никола Гечев, което едно към едно подсказва прототипа. Филмът е ретро, в епоха, действието се развива преди 9 септември.
– Какво е най-неочакваното нещо, което ви се случи напоследък?
– Интервюто за Македонската телеграфна агенция. Бил съм жури на фестивали в Северна Македония, самият аз имам няколко награди от техни форуми. В Битоля през 2013-а получих приза „Най-добрият актьор на Европа“ за моя „Лалугер“, в Струмица станах номер едно за „Дневникът на един луд“. И най-важното – имам много приятели в арт гилдията в Северна Македония, винаги съм бил толерантен, никога не влизам в политическо противопоставяне.
– Какъв човек сте преди представление и снимки?
– Десет минути преди началото държа да бъда сам, за да се концентрирам. Затварям се в себе си и ставам абсолютно некомуникативен.
Силвия Лулчева и Ивайло Калоянчев го разплакват в Сатирата
Личните им изповеди в „Провинциални анекдоти“ на Александър Вампилов са разтърсващ режисьорски ход
Когато като режисьор започва репетиции на „Провинциални анекдоти“ на Александър Вампилов в Сатиричния театър, Николай Урумов вече отдавна е заразен от драматургията на Чехов, в чието творчество няма думи като „партия“, „комунизъм“ и „капитализъм“ или имена като Ленин. Философията на Вампилов, който казва „Живейте, за да не ви е скучно“, е близка на актьора, играл преди години в „Лов на диви патици“, постановка на Юрий Бутусов в Народния театър по пиесата на дълго отхвърляния от съветските комисии автор. „Трябваше да измисля някакъв ход за „Провинциални анекдоти“, който да е в хармония с търсенията на Вампилов. И тогава ми хрумна идеята да дам по-различна задача на актьорите – всеки да напише абсолютно лично есе, провокирано от други Вампилови творби“, връща лентата Николай Урумов.
В един момент действието приключва, актьорите сядат на авансцената и всеки започва да разказва болезнено откровено. Две от историите са потресаващо покъртителни. Ивайло Калоянчев, предизвикан от заглавието „По-големият син“, споделя: „Знам, че където и да отида, каквото и да направя, винаги ще си остана по-големият син на Георги Калоянчев. Човек не може да избяга от съдбата си“. Без да знае каквото и да било за детството на Силвия Лулчева, Николай Урумов й „дава“ темата „Сбогуване през юни“, както се казва една от най-известните пиеси на Вампилов. Разказът на Силвия Лулчева звучи приблизително така: „Дойде юни, започна лятната ваканция, както винаги я прекарвах при баба във Врабево. Татко трябваше да дойде след две седмици, за да отидем на цирк. Но не дойде. Мина юни, татко го нямаше, мина юли, татко го нямаше, мина и август. През септември, нали започваше учебната година, ме натовариха на автобуса и се прибрах. И разбрах, че татко е починал още през юни. Оттогава мразя цирка“. Така в Сатирата Урумов и колегите му хващат зрителите за гърлото, което е най-големият комплимент за всички тях.
А за да акцентира още повече върху едно от най-значимите послания в „Провинциални анекдоти“ – общувайте с родителите си, докато са живи и сред нас, защото после ще е безнадеждно късно, Николай Урумов възлага на актьорите следния етюд: Преди самия финал да извадят телефоните от джобовете си и да проведат истински разговор с истинските си майки. „Току-що свършихме „Провинциални анекдоти“, обяснява Ивайло Калоянчев на Валя Калоянчева. Явор Борисов пък пита майка си дали не е много късно да разходи кучето. „Ако след представлението поне двама души звънят на майките си, работата ми е свършена“, коментира Николай Урумов.
Албена Атанасова