Преди броени дни в Младежкия театър „Николай Бинев“ се състоя премиерата на „Лисабон“ – пиесата на Захари Карабашлиев, която за първи път е представена пред българска публика и в пълния си текст. Режисьор е Яна Титова. Във фабулата авторът вплита дебата за идентичността и невъзможността за излизане от собствените ни затвори. Няколко души са отвлечени и заключени в непознато, лишено от конкретика място. Докато чакат да им съобщят какъв е размерът на откупа, са осъдени да бъдат заедно и волю-неволю да общуват. Но колко време ще прекарат там – часове, дни, години? Известният драматург – неговите са хитовите „Опашката“, „Неделя вечер“, „Откат“, „Талант“, по необичайно забавен начин засяга темите за свободата и подчинението, смисъла и безсмислието, абсурда и истината, цената на човешкия живот, изследва зависимостта от собствените ни страхове – както и ролята на царевицата.
Захари Карабашлиев в момента работи над следващата си творба в прозата. Той превзе литературата още с дебютния си роман „18% сиво“, бестселър с 32 преиздания в България, с преводи в САЩ и Европа, класиран сред стоте най-любими книги в „Голямото четене“. Вторият му роман, „Хавра“, стана роман на годината на дарителския фонд „13 века България“. Литературният трилър в духа на Пол Остър и Иън Макюън направи съпричастни читателите към съдбата на една от ключовите фигури в нашата история – Джанюариъс Макгахан. Последва „Опашката“ – сюрреалната политическа сатира, която Карабашлиев драматизира в едноименната постановка в Плевен. А също преди броени дни четвъртият му роман, „Рана“, отново беше класиран на върха от „13 века България”. „Тази книга е изградена от памет – за хора и за време, но и за език. Тя е изтъкана от човешка, историческа и литературна памет. Във всяко българско населено място има вдигнат паметник, посветен на войните за национално освобождение и обединение. Паметници има, но памет няма. „Рана“ е посветена на „незапомнените”, казва Карабашлиев, който ще дари паричната награда на благотворителна кауза. Разтърсващата история е за смелост, състрадание, любов и спасение на фона на злото, погълнало Европа в началото на миналия век. Какво е саможертвата – да загинеш на бойното поле в името на отечеството или да спасиш живота на дете? От окопите на Първата световна война, през мирна София и назад към пепелищата на Одринска Тракия след Балканските войни, романът e отзвук от жестоките болки на окрилена от идеализъм, но разкъсвана от безпощадни конфликти България, в която лични и национални рани са все още незараснали.
„Патриотизмът е да полагаш ежедневни усилия да си достоен човек, да се образоваш всеки ден, докато си жив, да мислиш рационално през по-голямата част от времето и идеалистично в редките случаи, когато се наложи. Всички мои персонажи са водени от идеализъм. Всяко стойностно нещо се постига единствено с идеализъм“, коментира Захари Карабашлиев пред „Филтър“.
– Неотдавна ми казахте, че трябва да преработваме мъката, за да ни даде сила и да ни води напред – дали се научихме на това сложно изкуство, господин Карабашлиев?
– От една страна, всеки сам трябва да преработва своята си мъка – както всеки сам затваря очи нощем, сам си оправя леглото сутрин, това си е индивидуална отговорност. Но от друга страна, тук има и някаква колективна горест и трябва да търсим начини да се преработва и тя. Събрала се е много и е оставена неизговорена, неназована, неразказана.
– Дали книгите за българската история ще стигнат до полагащото им се лидерско място в предпочитанията на читатели и издатели?
– Надявам се „лидерското“ място да заемат смислени, интересни и добре написани книги, които вълнуват. Дали ще са на историческа или друга тематика, не е толкова важно. Всеки роман е вече исторически от момента на излизането си, защото времето, когато е бил писан, е вече история. Но предполагам, ме питате за така наречените исторически романи, в които даден сюжет се развива на фона на исторически събития. От „Под игото“ насам книгите на историческа тематика имат специално място в българските лични и обществени библиотеки. И това е нормално. Един роман не може и не трябва да измества учебниците по история, но може да отвори пролука към човешката душа, към семейния разказ от този период, ако е талантливо написан и така да допълни сухите факти и цифри.
– Журито на „13 века България“ явно не се е смутило, че политически коректните могат да го обвинят в национализъм заради избора на „Рана“.
– Има разлика между национализъм и патриотизъм. Има също разлика между национализъм и нацизъм. У нас кресливата патриотарщина превърна искрения патриотизъм в лоша дума. Защото патриотизъм не значи да мразиш Европа, да хвалиш Русия и да развяваш байрак на 100 метра пилон, а да обичаш България и да я обичаш активно, да помагаш с действия. В проучванията си за романа „Рана“ съм прекарал безброй часове с документи и свидетелства от епохата и съм се уверил с очите си както в мощта на патриотизма, така и в проклятието на патриотарщината.
– Има ли промяна в политическия пейзаж на България от дните, в които пишехте „Опашката“ – увлекателната притча за покварата на властта?
– Тези, срещу които протестирахме и които не смееха да припарят в София заради народната любов, сега са на първия ред в Народното събрание и налагат дневния ред на държавата. Този омерзителен политически пейзаж все повече ми заприличва на политически натюрморт.
– Едно от любимите ми изречения в „Опашката“ е „Свободни сме били, ала не сме го знаели“ – кога, според вас, сме били най-свободни?
– Най-свободни сме сега, разбира се. Също свободни са и тези, на които много им се иска да върнат тиранията, да „отворят“ пак Белене и там да пращат всеки свободомислещ. И всякакви други свободни има – например онези, които свободно са похитили държавата и свободно разграбват обществения ресурс. Има и свободно действащи дрога-дилъри… Въобще делим свободата с всякакви типове.
– Каква е цената на идеите, които днес могат да надвият ретроградното в България, независимо от вечно набедения за душманин Меркурий?
– Най-полезните идеи за България са и най-скучните: образование, справедливост, труд, благополучие… Затова и не са толкова атрактивни. А и светът е сякаш потънал в някаква идеологически сивкава мъгла — без решителност, без яснота, без ярки граници между добро и зло, в морално амбивалентен режим. Колко яко ще е, ако идеята за справедливост в глобален мащаб е издигната като пилон, около който се обединяваме. Но светът се остави да губи един по един моралните си ориентири. Неправдата навсякъде печели по точки, затова е и трудно да очакваме кой знае какво от нашите политически двойкаджии, на които на всичко отгоре влияят ретрограден Меркурий, слънчеви изригвания, уроки…
– Как се живее между абсурда и истината, една от големите теми в пиесата ви „Лисабон“?
– Между абсурда и истината се живее с акъл и смях. Аз друга рецепта нямам.
– Какво е участието на царевицата в развитието на сюжета в „Лисабон“?
– Ключово. Някои зрители ми казаха, че след тази пиеса никога повече няма да гледат на царевицата както досега. Разбира се, не очаквайте тук да изказвам повече.
– Всеки драматург вади по нещо от себе си за всяка своя пиеса, как е при вас?
– Както обикновено – повече от достатъчно.
– Често ви виждам на премиери в театрите – какво ви харесва и какво не в спектаклите?
– Харесват ми умни и забавни пиеси, поставени професионално. Харесва ми, когато гледам качествена съвременна драматургия — българска, или световна, която се занимава с човешкото състояние днес, през вечните въпроси и теми, но има и някакъв локален характер.
Не ми харесва, когато на сцената се вихри пошла битовост. Не ми харесва и крещящата претенциозност, която често крие безпомощност. Не понасям скуката или скудоумието във всичките им форми.
А най не понасям, когато чуя: „Е, и така може, и така става“. Боли ме, когато виждам, че нещо е можело да бъде отлично, а някой се е задоволил да го остави на „почти“, да го направи приблизително. У нас приблизителното често е достатъчно, което е възпитало цяла една, както я наричам аз, „култура на приблизителното”.
– Бяхте близък приятел на рано угасналата звезда на родното кино Мариана Димитрова, която тази година можеше да празнува 70.
– Тя беше един от най-добронамерените хора, които съм познавал. В семейния й дом в Сан Диего винаги и всички отвсякъде бяха „добре дошли“ по всяко време. Тя и Игор бяха всеотдайни домакини, безброй празници и уикенди сме изкарали заедно – с китари, с музика, песни, смях. Помагаха на много хора. Но Мариана не успя да помогне на най-важния човек в живота си – на самата себе си. Замина си точно, когато кариерата й в Америка потръгваше. Затова и след трагичния й край тъгата на всички, които я познавахме, беше огромна. Но истината е, че ние не подозираме какво е в човешката душа – тя просто не е задача с едно неизвестно.
– Кой и как ви подаде ръка, та едва на 20 ви публикуваха в „Литературен вестник“?
– На 24–25 да съм бил, аз съм от „късните“. Не помня да съм познавал редактор тогава, мисля, че по необходимост публикуваха мой разказ, спечелил национална студентска награда. „Дитрих“ се казваше, наскоро някой ми го прати сканиран, аз не го пазех.
– Какво й е в повече на актуалната българска литература? Колко често ви се случва да връщате ръкописи?
– Всичко е такова, каквото е. За пръв път през последните няколко години заглавията на български автори са в пъти по-продавани от чуждите. Да си издател на български автор вече не е екзотика. Истината е, че българските читатели искат да четат българска литература, искат да се вълнуват от български истории. Показват го многохилядните тиражи. А що се отнася до върнатите ръкописи — те никога не са малко. Но пък тези, които трябва, винаги намират път към читателите си, ако не в това издателство, в друго, ако не в друго, в трето.
– Над какво работите в момента?
– Над роман, свързан със събитията след 1944 г., и върху нова съвременна пиеса.
– Открихте ли формулата на успеха в творчеството си?
– Открих формулата да не ми пука за успеха. Опитвам просто да си върша работата по-добре.
– Ако трябва да изброите три книги, които биха могли тук и сега да променят мисленето на българина, кои ще бъдат те?
– Мисленето не се обръща само с три книги. Но „Балада за Георг Хених“ би била една от тях. „Алексис Зорбас“ на Казандзакис – друга…
– Свирите ли още на китара, съжалявате ли понякога, че не се отдадохте на музиката?
– Посвирвам, опитвам някоя песен, понякога с децата или с жена ми. И не съжалявам, че не съм се „отдал на музиката“, защото не е като да е било мое решение. Аз всъщност много я исках, но… тя не ми се отдаде.
Прекарва незабравими години като барман в Америка
Някой ден ще седна да разкажа за някои от хората, с които се срещах, казва известният писател
В не един и два американски филми сме гледали следната сцена – сдържан барман, който в следващите минути ще се окаже и високоинтелигентен, посред нощ води философски разговори с вече подпийнали милионери или отчаяни от несправедливия си лъскав живот знаменитости. Подобни общувания преживява не веднъж и дваж и Захари Карабашлиев, докато работи като барман в хотел от веригата „Шератон“ в Щатите. Както се знае, преди да стане главен редактор на издателство „Сиела“, авторът на романи, разкази, пиеси, сценарии, есета, повести, пътеписи и чудесни фотографии, живее 17 години в Страната на неограничените възможности.
„Да, имал съм много подобни случки. Един ден ще трябва да седна и да разкажа някои от тях. Сега ми излиза нещо, малко по-различно – разговор с възрастен джентълмен, късно, сам на бара. Като разбра, че съм от България, се поусмихна и сподели, че е минавал с кола през нашите земи през 60-те. Значи, казвам, сте били шпионин? Той се засмива: А, не, казва, просто работех към Държавния департамент. Така де, продължавам, шпионин… А как ви се стори тогава България? Ами красива страна – природа, море, планини. Но през цялото време ме следваше един съветски автомобил. Помня, че като минавах през някакво село привечер, реших да спра да се поразтъпча. И влязох в помещение на площадчето. А там бяха събрани деца пред портрета на човек с мустаци и пееха песни. Това, обяснявам аз, сигурно е бил портретът на Георги Димитров. А кой е той, пита моят събеседник. И аз започвам да разказвам за този „герой от Лайпцигския процес“, за слугата на Сталин, за сатрапа от Народния съд, за омразата му към опозиционера Никола Петков, когото обесва, за ненавистта му към демокрацията въобще. Понякога барманите също разказват.“
Албена АТАНАСОВА
