Като дете предпочита футбола, но съдбата го отвежда в балетното училище. Днес, след близо две десетилетия на сцената, той говори за изкуството с мъдростта на човек, който знае, че истинското удоволствие идва, когато талантът, опитът и тялото намерят своята хармония.
Срещата ми с премиер-солиста на Софийската опера и балет Никола Хаджитанев е на задния вход на операта, далеч от блясъка и тържественото настроение, с които обикновено свързваме балета. Единадесет часа преди обед е. Никола излиза от сградата точно на минутата. Облечен е с дънки и суитшърт. По изправената му, фина стойка и одухотвореното лице може да се предположи каква е професията му.
Часът на срещата ни е такъв, че е късно за закуска и рано за обяд. Питам Никола има ли любимо заведение, в което би искал да отидем. По усмивката му разбирам, че няма конкретни предпочитания, затова се отправяме към едно от близките кафенетата на бул. „Дондуков“. Мястото ухае на закуски и хляб. Ние обаче си поръчваме капучино и домашна лимонада.
Никола Хаджитанев е фин, спокоен и внимателен събеседник. Въпреки че е най-известните балетист в страната в момента, не се опитва да впечатлява когото и да е. Откровеността му, която усещам веднага, показва, че е човек, който няма нужда непрекъснато да доказва колко е постигнал.
Взимаме си напитките, настаняваме се на масата, а разговорът ни тръгва в неочаквана посока, където откриваме, че имаме общ спомен.
През 2010 г. Се оказва, че и двамата сме пътували до Мароко с българската делегация, водена от тогавашния председател на Народното събрание Цецка Цачева и министъра на културата Вежди Рашидов. В рамките на това посещение Софийската опера гостува с представление в операта на столицата Рабат. Шестнайсет години по-късно с Никола откриваме, че сме били на едно и също място, по едно и също време.
В момента Никола Хаджитанев репетира за три предстоящи спектакъла на „Лебедово езеро“, балет, в който той танцува вече 18 години. Колкото и тривиално да звучи, питам го кой е любимият му герой през годините на сцената. „Не знам защо, но се чувствам малко по-комфортно в негативните герои“, признава с усмивка той. Когато миналата година Софийската опера поставя „Гордост и предразсъдъци“, Никола влиза не в образа на мистър Дарси, а на обаятелния, но безскрупулен Джордж Уикъм. „Имам си обаче любими герои – Хосе в „Кармен“, Базил в „Дон Кихот“. Колкото повече роли и амплоа сменя, толкова по-универсален става един артист“, казва той.
Хващам се за думите му за предпочитаните от него роли на лоши момчета и го питам дали пък не е такъв в живота. „Мисля, че съм добро момче, но в лошите характери на сцената има повече развитие“, отбелязва той.
В семейството на Никола изкуството присъства от поколения.
Баща му е художник, майка му е свързана с киното, леля му е цигуларка, а двамата му дядовци са оперни певци.
До четвърти клас той е едричко и палаво момче, за което училището не е най-приятното място на света. Мобилните телефони все още не са обсебили което и да е детство, а най-голямото му удоволствие е да е навън с приятелите.
Идеята да се яви на изпит в балетното училище идва от майка му и братовчедка му, която по това време го завършва. Никола приема предложението скептично. Когато влиза за първи път в залата за подготовка, се сблъсква с гледка, която никак не го окуражава – само момичета, 100 момичета, както споделя той. „Ужас, няма нито едно момче, тръгвам си“, казва Никола и излиза от залата. Майка му започва да го увещава да се върне. Той се престрашава повторно и тогава забелязва друго момче, свито в далечния ъгъл на залата. Името на това момче е Румен Бонев и впоследствие той става негов съученик, а през годините много добър приятел. Двамата израстват заедно в балетното училище, завършват и ги приемат в трупата на Софийската опера и балет.
Никола и Румен обаче не са единствените момчета, приети тогава в балетното училище.
В класа им има силна група момчета, което е рядкост в балетното училище.
От онези ученически години датира и приятелството, а след това и дългогодишното партньорство на Хаджитанев с примабалерината, а сега и директор на първата ни балетна трупа Марта Петкова. „Марта беше два класа преди мен. Много се сближихме, имахме и тийнейджърски любови. На сцената между нас се усеща химия и това публиката го усеща. Много сме отдадени един на друг в работата, а и между нас съществува голямо доверие. Тя е страшен работохолик, истински багер. В живота сме с много сходно мислене, харесваме едни и същи неща“, споделя той.
През 2006 г. Никола завършва Националното училище за танцово изкуство в класа по класически танц на Петър Колдамов, който е брат на голямата ни примабалерина Красимира Колдамова. Той е на 17 години и почти веднага прекрачва прага на Софийската опера. „Това беше огромен шанс за мен, но и сериозно изпитание.“
В онези години в мъжкия състав на балета се усеща осезаема празнина между поколенията. Много от по-опитните български танцьори заминават за чужбина и продължават кариерата си на международните сцени. „Нашата балетна школа беше и продължава да е много добра, захранва балетните състави по света.“
Така за Никола и неговите съученици, сред които са Румен Бонев и Емил Йорданов, се открива възможност, каквато рядко получават дебютантите – да влязат в голямата трупа и още в началото да поемат сериозни, солови партии. „Постъпих през 2006 година и веднага започнах да танцувам с най-големите прими. Само година по-рано гледах тези балерини от залата, а сега излизах до тях на сцената. На 17 години да партнираш на утвърдени имена като Диляна Никифорова, Веса Тонова и Дарина Бедева означава да се учиш в движение.“
Днес Никола споделя, че сценичната треска не го парализира. В началото на кариерата му повече го вълнува как ще го приемат новите колеги. Сцената го привлича, харесва му съревнованието, желанието да се надскочи, да покаже какво може.
Първата му голяма роля е Паякът в „Пролетно тайнство“. Този образ е далеч от представата за красивия балетен принц. Но именно такива роли му помагат да разбере, че сцената изисква не само техника и физическа подготовка, а и характер, въображение и способност да се превъплъщаваш. Само няколко месеца след постъпването Никола вече е във вихъра на професионалния балет.
През 2012 г. Хаджитанев става премиер-солист на Софийската опера и балет. В следващите години репертоарът му се разраства. Танцува в „Лебедово езеро“, „Дон Кихот“, „Жизел“, „Лешникотрошачката“, „Силфида“, „Зорба гъркът“, „Кармен“, „Дамата с камелиите“ и още много постановки. Започва да получава и отличия като голямата награда на националния балетен конкурс „Анастас Петров“ през 2010 г., отличието „Кристална лира“ за балетно изкуство и „Златно перо“ на слушателите на Classic FM.
Една от ролите, които особено го изграждат като солист, е Джон в „Зорба гъркът“.
Още през 2007 г. участва в постановката, а впоследствие спектакълът го отвежда на световни турнета. Музиката на Микис Теодоракис, енергията на сиртакито и финалът, който приканва целия театър да се включи, превръщат балета в преживяване, което излиза извън рамките на класическия спектакъл.
Никола си спомня с особено удоволствие гастроли в Австрия и Дания. На някои места публиката на „Зорба гъркът“ изразява възторга си по необичаен начин и вместо да ръкопляска, започва да тропа с крака. „Когато чух това тропане за първи път, си казах – Боже, какво се случва. После обаче ме обзе много приятно чувство“.
Има и тежки турнета, в които пътуванията и представленията се редуват с малко време за почивка. През 2013 г. трупата прекарва около месец в Англия и Шотландия. „Помня, че точно се беше родил синът ми. Графикът на турнето беше изключително натоварен, много пътувания, градове, спектакли. Но пък бяхме свежа компания, млади и мина някак неусетно“, разказва Хаджитанев.
В Англия Никола изживява културен шок. Оказва се, че балетната публика там спокойно може да яде пуканки и да пие кока кола в залата. От тези години Никола пази и спомени за някои незабравими сценични закачки. Често на последното представление от турнето танцьорите си позволяват импровизации, за които публиката не подозира, а колегите невинаги са подготвени. Така по време на „Жизел“, в спектакъл, в който Емил Йорданов изпълнява ролята на принц Албер, Никола решава в последния момент да се появи в малка роля, обикновено поверявана на артист от ансамбъла. Преоблича се набързо, гримира се и излиза на сцената. Емил го поглежда с обезумял поглед, но успява да овладее изненадата и всичко завършва благополучно.
На сцената обаче се случват и далеч по-неприятни изненади. Една от тях е моментът, в който Никола, а и не сам той, забравя хореографията. „Излизаш, започваш да танцуваш и изведнъж – бяло петно. Добре че мозъкът много бързо превключва и продължаваш. Ситуацията е абсурдна, защото е спектакъл, който съм играл 15 години и насън да ме бутнат, ще го изтанцувам“, споделя той
Разговорът с Никола отново се връща на партньорството му с Марта Петкова. Днес между тях има доверие, което не може да бъде постигнато за няколко репетиции. Те са танцували заедно толкова много, че
понякога усещането за другия идва още преди движението да е завършило.
Когато го питам за тайната на тази сценична химия, Никола признава, че двамата са много отдадени един на друг. Марта е перфекционистът, който иска всяко движение да бъде изчистено и изпипано. Той самият подхожда малко по-различно, но именно в този контраст се крие част от равновесието им. В живота имат сходни вкусове и начин на мислене, а в работата се допълват.
Партньорството им е доказано и извън България. Двамата са представяли Софийската опера на международни фестивали. След няколко месеца им предстои поредно турне в Америка, където танцуват от години.
На 38 години Никола вече гледа по друг начин на професията си.
Не си е поставил предел, нито конкретна възраст, на която да се откаже от сцената.
Но е достатъчно честен, за да признае, че тялото постепенно започва да поставя свои условия. Болки в кръста, коленете, възпалени сухожилия, навяхвания – това са част от реалността на професията, за които публиката не подозира. Зад лекотата и фините движения стоят ежедневни тренировки, повтаряне на едни и същи движения, физическо натоварване и постоянна грижа за формата.
Никола има късмета да не е преминавал през сериозни операции. Имало е изкълчвания, навяхвания и травми, каквито съпътстват танцьорите. Приема всичко това като част от дългия път на балетиста. „На 20 години не съм мислел какво ям и какво пия. Сега се замислям“, признава той.
Прима солистът не спазва строга диета, но вече се съобразява повече с храненето и с начина, по който тялото му реагира на натоварването. Наблюдава и по-младите си колеги, които са по-внимателни с хранителния режим и подготовката си. Времената се променят, а професионалният балет изисква все повече познания за физическото възстановяване. „На двайсет танцьорът може да е невероятно енергичен, физически подготвен и уверен, но му липсват житейски опит, емоционална дълбочина и спокойствие, с които да изпълни една роля отвъд техническото съвършенство.“ Описва този особен момент в кариерата, когато най-сетне започва да изпитва истинско удоволствие от това, което прави. Вече не мисли единствено за стъпките и за следващото движение. Може да се отпусне в музиката, да усети характера на героя и да се наслаждава на сцената. „Само че точно тогава тялото започва да напомня колко много е работило“, казва с лека тъга.
Според него това е парадоксът на зрелия артист. Тъкмо когато става по-добър, трябва да се разделя с част от ролите, които изискват по-сериозни физически натоварвания. Приема обаче спокойно този факт. Знае, че идват млади танцьори, а самият той постепенно отваря нова страница.
Днес Хаджитанев продължава да танцува, но и преподава класически балет в НАТФИЗ, работи като репетитор в Софийската опера и подготвя млади артисти за конкурси. Занимава се и с докторантура – очевидно, професионалният му живот постепенно се разширява. „Преподаването изисква различен тип търпение. На сцената артистът отговаря преди всичко за собственото си изпълнение. В залата той трябва да разпознае какво пречи на другия, как да му помогне да преодолее техническа трудност и да развие индивидуалността му, без да я подменя със своята.“
Тези думи ме карат да попитам Никола Хаджитанев има ли увлечения или хобита извън балета и операта. Оказва се, че обича да ремонтира разни неща. Преди години купува апартамент и покрай пандемията се захваща с ремонт, като работи заедно с баща си. Това занимание му доставя огромно удоволствие. „Има нещо освобождаващо в това да направиш нещо със собствените си ръце, да видиш конкретен резултат от усилията си, различен от онзи, който изчезва за секунди след последния поклон.“
В разговора ни неизбежно стигаме и до сина му Боян, който е на 14 години и учи тромпет в Музикалното училище. Никола говори за него непринудено и с усмивка, без да превръща личния си живот в публична история. Той има и ясното съзнание, че собствената му кариера не може да бъде единственият център на света. Сцената е важна, но не отменя нуждата от семейство, приятели и време за себе си. А в една професия, която изисква постоянна дисциплина, това време понякога се оказва истински лукс.
Питам го дали балетът е самотна професия. Отговорът му е по-скоро да, не защото танцьорът е сам на сцената, а защото в крайна сметка най-важната е битката със самия себе си. Физическа, психическа, емоционална. „Никой друг не може да направи вместо теб тренировката, да преодолее страха ти или да усети вместо теб образа, който трябва да пресъздадеш“, казва Никола и допълва: „Аз не танцувам балет заради публиката или хората в залата. Танцува, защото обичам да го правя и се чувствам добре на сцената. Тази емоция искам да дам на всички, които ме гледат.“
Петя Бахарова