След като беше загадъчен и греховен емигрант в „Мамник“, сега Атанас Атанасов е професор по философия в новия сериал на БНТ „Ком-Емине“. В „Последната нощ на Сократ“ на Стефан Цанев в Театър 199 е пазачът, който дава чашата с отрова на великия мъдрец, но в крайна сметка решава да я раздели с него, защото отдавна е изгубил смисъла на битието, макар че не се разкайва за „служебните“ престъпления. Преди броени дни в Пловдивския театър излезе моноспектакълът на Мария Генчева „Цигуларката на Бога“ по пиесата на Стефан Цанев с режисьор Атанас Атанасов. Това са само три от най-новите ангажименти на известния актьор, който не пести време и не жали енергия за студентите си в НАТФИЗ, където е професор.
– Веднага ли приехте ролята в „Ком-Емине“, господин Атанасов?
– О, не, не, доста се колебах. Сутрин ставаш от леглото убеден, че си все така млад, но след минута заставаш пред огледалото, докато си миеш зъбите, и разбираш истината. Аз съм в добра физическа форма, не се оплаквам, но преди всеки дъжд старите ми травми се обаждат – какво ли не съм играл, къде ли не съм скачал, колко пъти ли не съм падал… Първо си казах: „Ама защо трябва два месеца да гоня баирите в този сериал, ще си стоя в София, ще идем на море, ще прескочим до Италия… А няма нужда бе, Атанасе, за какво ти е цялата тази работа – нито ще станеш по-известен, нито ще станеш по-богат“. Но после си помислих: „Абе, ще взема да го направя“.
– Имаше ли кастинг?
– Две седмици преди началото на снимките целият екип се събра в хижа „Ком“ – вечерта приказки с колегите, иху-аху, а на заранта тръгнахме към върха. Хич не беше малко, голямо потене беше в жегата. Аз и Лидия Стефанова сме най-възрастните и вероятно заради това продуцентите бяха решили да видят дали ще се справим. Защото целият маршрут „Ком-Емине“ е 700 километра. Няколко пъти нощувахме в градчета, после с високопроходими джипове ни качваха на известно разстояние в планината, за да сложим раниците и да хванем щеките. За два месеца само два пъти слязохме до София за ден-два.
– И как ви се стори цивилизацията?
– Странна. Когато си сред красотата на природата, в горите и сред животните, веднага осъзнаваш каква е разликата. Горе нещата са съвършено други. Балканът е прекрасен, погледът може да стигне до Дунав, а от Ком при добро време се виждат златните кубета на храма „Свети Александър Невски“ – хижарите имат страхотни бинокли. Тишината там е божествена, тя ти говори, много е особено. Близо до извора на Камчия за първи път на живо усетих какво означава „… гора зашуми, вятър повее…“, както пише Ботев в памет на Хаджи Димитър. Не е художествена измислица, съвсем осезаемо. Подобна тъмнина няма никъде, черна и непрогледна. Нито толкова синьо небе или изгреви във всичките им нюанси.
– Превъплъщавате се в образа на професор философ, но с какво се промени личната ви философия на професор театрал, докато „гълтахте“ километрите?
– Всеки трябва да се реши на подобно пътуване към себе си. Изкачваш връх и се надяваш, че това е краят за деня, че си стигнал. Но се оказва, че зад него има още един и още един, и още един, които трябва да превземеш. Внимателно приемаш действителността около теб, защото телефонът ти няма покритие и ти нямаш дразнители. Без връзка със света забелязваш дивите ягоди и мечката в далечината. Любезен си с лисицата, която те гледа с интерес и изпитателно взима хляб от ръката ти като домашен любимец. Минава стадо глигани, стадо полудиви коне, много кучета, много котки. Още първите дни бях доволен, че всичко това ми се случва, за да остана сам със себе си. А и съм човек, който обича да се зарежда от природата.
– А и в планината се общува по-лесно.
– О, да, наблюдаваш колегите, разбираш ги по-добре, откриваш за тях много повече, отколкото в града. Опознаваш ги, докато нощувате в общите стаи, където леглата са на два етажа. В театъра репетирате два часа и се разделяте, а в планината сте неразделни. Хижите са интересно място – не е разрешено да се влиза с обувки, поддържа се страхотна чистота. Чалгата е забранена. Някои от хижарите свиреха на китара истинските български песни. Млад хижар, много свястно момче, разказа, че е продал всичко в града и се е качил в планината, за да избяга от суетата. По пътеките срещаш овчари, по-възрастни и по-млади, които питат: „Ей, тая България на какво я направиха?!“. Не можеш да видиш някой да си хвърля боклука, всеки го прибира, докато намери кошче. Друг живот, друг манталитет. Изчистваш се от всичко, от патината на истериката. Времето тече с различна скорост в тази друга България, където усещаш чувството за общност. Можеш да ходиш бос по земята, невероятна наслада е. Като връщане към детството, като връщане към мириса на сеното. Софийско дете съм, но съм раснал в Самоков при баба ми, където съм джапал в реката и съм се опитвал да не се страхувам от тъмното. „Ком-Емине“ беше моето връщане към истинското, което съм преживял, а после съм изгубил в столицата.
– Какво друго отрихте там, което сякаш ме забравили по пътя?
– Усещането за памет. В хижите имаше портрети на възрожденци. Когато слизахме в Елена, Жеравна, Котел ни водеха по къщите музеи, разказваха ни всичко онова, което според тези хора трябва да бъде помнено. Навсякъде имаше табели с изписани имена и събития. Там ценят историята.
– Любопитно е как младите ви колеги понесоха някои несгоди.
– Ами шашваха се, когато някъде нямаше вода по ден-два. Аз, естествено, въобще не се впечатлявах. Върнах се много назад, спомних си казармата. Трябва да се отнасяш с чувство за хумор към битовите несгоди – няма вода, ами голяма работа, ама тоалетната е извън сградата и в нея се кляка, ами голяма работа. Ама излизат мазоли, ама дай ми лепенка, ама не ям шкембе чорба, нито боб и леща, искам друго, защото съм на диета и режим… Но за чест на младите актриси трябва да кажа, че раниците им бяха по-тежки от моята, като в тях носеха дори постелките са йога, а осветителите и операторите тичаха всяка сутрин. Издържаха на огромно натоварване.
– Да ви върна на земята: как общувахте със Стефан Цанев покрай „Последната нощ на Сократ“ и „Цигуларката на Бога“?
– Запознахме се малко преди премиерата на „Последната нощ на Сократ“. Чел съм много неща от него, гледал съм пиесите му, слушал съм интервютата му. И се чудех как като автор ще приеме някои съкращения, които Съни Сънински направи по текста му, докато репетирахме. Съни, разбира се, беше говорил със Стефан Цанев, но въпреки това бяхме леко на тръни. Стефан Цанев дойде с огромно любопитство – много трепетен какво ще стане и как ще стане. Имаше само едно задължително изискване на финала. Вълнуваше се, говореше тихо. Държеше се с нас абсолютно равностойно, невероятен човек. Докато репетирахме с Мария Генчева „Цигуларката на Бога“ в Пловдив, се влюбих в текста. Мария е актриса с богат опит – перипетии, уволнявания, спектакли с Леон Даниел и Любен Гройс. Веднага си казахме, че „Цигуларката на Бога“ е история, която дава възможност да разкажеш за себе си – за болките, за самотата на артиста, на която е обречен, за загубите му. Героинята страда, че баща й е платил с любимия си кон за цигулката на циганина Сали, за да може тя да свири. Докато се опитва да го успокои в риданията му, той я пропъжда: „Махай се!“. „От този момент детството ми свърши.“, категорична е тя. Този грях й тежи цял живот. Всеки от нас носи грях, докато се превръща в това, което иска. Защо ставаш актьор, защо ставаш художник, защо ставаш писател… Заради циганина Сали, не заради Бога, още по-малко заради Дявола. Всеки артист иска да остави нещо след себе си, но най-често оставя стъпки в пясъка. Но всеки артист се връща към младостта, когато започне да разказва за сцената, за срещата с публиката и овациите. Очите му стават млади. Като на колегите, които са в Дома за ветерани в „Захарна фабрика“.
– Какъв е кодът, когато от чудесна литература трябва да стане театър?
– Сложно е, особено когато текстът е красив, истински и изповеден. Трябва да се намери ход на сцената и това е основното предизвикателство. Не трябва да разказваш на публиката, трябва да преживееш текста.
– За някои режисьори е огромен проблем.
– Тънкостта е да си кажеш: „По дяволите, и аз съм изпитал същото“. От висотата на годините да се отнасяш по-иронично и самоиронично към всичко, което си направил. Да не се взимаш чак толкова на сериозно. Какво толкова са напъваш, айде малко по-леко, малко по-спокойно. Не на всяка цена.
– Какво е най-важното за вас, докато играете пазача в „Последната нощ на Сократ“?
– Това, че за разлика от него, никога не направих кардинален компромис и никога не поднесох на някого чашата с бучиниш, за да не бъда убит. А през какво ли не съм преминал, какво ли не съм преживял през тия 70 години?! И съм щастлив, че съм натрупал издръжливост да понасям всичко, което се случи. И не съм избягал. Защото имах предположения, че ще се случат много неща. Имах и възможности да не бъда тук, когато те се случат. Можех да бъда на друго място. Но си казвах: „Не, трупаш опит“. Силата на характера носи успокоение, че в каквито и условия да попадаш, си способен да се справиш с тях. Разбира се, отказът от компромиси ти усложнява живота и носи негативи. Но ценя у себе си тази решителност. Ценя, че съм запазил нещо от детството, от възпитанието. Времето така се завъртя, че работи за мен.
– С Ивайло Христов сте заедно на сцената в Театър 199 след дългогодишен антракт в партньорството ви – какво си казвате?
– Ние сме приятели от десетилетия, ходим си по спектаклите, гледаме се, но друго е очи в очи. Да се видим в действие до къде сме стигнали, какво ще стане. Карахме се, разбира се, докато репетирахме. Беше много интересно. Аз го питам: „Ама сега ти защо така?“, той ми отговаря: „Ами ти сега защо така?“, а все пак имаме и режисьор. Времето беше кратко, текстът – огромен и сложен. Както казва Салиери, този Моцарт много ноти е написал. Започваш една тема, връщаш се обратно, после пак. В „Последната нощ на Сократ“ моралните дебати са вечни. Има неща, които не се променят. И тогава се питаш: „Добре, като няма промяна, за какво е всичко това?“. За какво живеем? Докато репетирахме „В очакване на Годо“ във Военния театър, Леон Даниел ни напомняше: „Всички знаем, че ще умрем, но докато умрем, трябва да правим нещо и да се забавляваме“. Тогава сякаш не бяхме съгласни с него. А сега вече е ясно – за какво са тези боричкания, за да бъдеш по и по, и най-най… Малко по-спокойно, закъде си тръгнал? Както казваше Апостол Карамитев в „Хенрих IV“ на Пирандело: „И какво, въобразяваме си, че живеем, не, предъвкваме живота на мъртвите“. Затова – в планината. Там са истинските неща. Там не бързаш за никъде, защото знаеш, че всички стигаме до едно и също място.
Засичат се с Ивайло Калушев под Тодорини кукли
Рейнджърът и момче от групата му гасят пожар в гората, подпален от паднал гръм
Атанас Атанасов разказва за кратката среща с вече покойния рейнджър Ивайло Калушев. Екипът на „Ком-Емине“ снима кадри край езерото, което се намира недалеч от мястото, където внезапно избухват пламъци.
„Стара планина е страшна, изненадваща, тайнствена. Когато на Тодорини кукли се изви буря, започна да вали, да гърми, да трещи. И видяхме, че в далечината има пожар – вероятно върху дърво беше паднал гръм. Имаше покритие и веднага звъннахме на 112, откъдето ни увериха, че веднага изпращат пожарникари. Шефът на Българския туристически съюз се обади на близките хижари, които също тръгнаха към пожара. Когато се приближихме, шофьорите в продукцията се включиха в акцията. След минути дойдоха Ивайло Калушев и едно момче, но тогава ние не знаехме кой е той. А и нямаше време за много приказки. Калушев ми направи впечатление на човек, който е готов за всякакви подобни инциденти – стабилен планинар, много стегнат, много организиран“, връща лентата Атанас Атанасов.
От онези моменти има много снимки и видеа в телефона си, но после ги изтрива, за да освободи място за нови, без въобще да подозира, че след време този документален материал би предизвикал огромен интерес заради гибелта на Калушев и другите петима мъже от обкръжението му.
Албена Атанасова