През 2024 година – вече като традиция, станахме свидетели на изключително малко музейни изложби. На изследователски проекти, които правят опит да огледат и осмислят конкретни художествени явления и тенденции, белязали развитието на артистичната сцена в страната в историческа перспектива. Един от малкото в този контекст беше открит във филиала на Градската художествена галерия в Пловдив – галерия „Капана“. Идеен двигател е изкуствоведката Светлана Куюмджиева, която от години се вълнува от темата за българското присъствие на един от най-важните и стари форуми за изкуство – Венецианското биенале.
След извървян дългогодишен изследователски път и усилията на множество личности от Община Пловдив, екипът на галерията в града, изложбата е факт. Както сама Светлана Куюмджиева пояснява, „Венецианското биенале, най-старият и престижен форум на изкуството в Европа, се явява неизменно драматичен рубикон за българския художник. Историята ни с биеналето е по-дълга и сложна, отколкото мнозина предполагат“. И изложбата „Acqua alta. История на българските национални участия във Венецианското биенале 1910–2024“ ясно ни показва тъкмо това.
От първото ни участие през 1910 г. до приключилото преди месец присъствие във Венецианското биенале са отминали повече от 110 години. В този период ние участваме 11 пъти. Проучването на тези участия очертават няколко линии за размисъл и въобще за анализ. От една страна, „това е отсъствието и синдрома на пионерството и откривателството всеки път, когато се завърнем на биеналето. От друга е необичайната закономерност на тези завръщания, която до голяма степен е свързана с динамиката на политическите събития в страната и на международните ни отношения. Има специфична дихотомия в разбирането на това биенале. Дълги години то е пренебрегвано от официалните институции в страната, от които зависи националното участие, или пък обратно – ползвано е като почти дипломатическа изява. Но само в определени моменти. България не се появява във Венеция например през 20-те и 30-те години на ХХ век, когато художествената сцена в страната е изключително интензивна, има множество галерии, списания за изкуство, дружества, влияния, направления, талантливи художници, образовани по цял свят, или през 70-те и 80-те години, когато в изкуство се наливат огромни държавни ресурси. Но се появява по време на Втората световна война или точно на предела на въвеждането на доктрината на социалистическия реализъм. Страната ни се завръща на биеналето в началото на политическите промени, а след това с влизането ни в Европейския съюз.
Едва в последните години тези национални участия стават регулярни. Трите най-нови павилиона са единствените в историята с такава последователност, че участниците им са вече общност, която си помага и споделя опита си в газенето на високите води“.
Именно това газене на високите води, непрестанното завръщане – все като за първи път, и следите, белезите, които участието ни оставя, дават и заглавието на изложбата Acqua alta – от италиански „висока вода“. Феномен, типичен за Венеция, който е свързан с приливите на Адриатическо море, причиняващи частични наводнения в града в различни периоди от годината. Явлението е, колкото непредвидимо и непостоянно, толкова и бедствено. Така сякаш най-често се преживява и националното ни участие във форума всеки път. Въпреки това, то „не спира да бъде мечта и борба за българските художници и дългите паузи не секват стремежа към него. Същевременно всеки пробив и пристигане във Венеция, независимо колко успешен е бил, е свързан с остри полемики, конфликти и критики в родната среда“.
И това е така още от първото ни участие през далечната 1910 година, когато Андрей Протич остро и безкомпромисно, с тежестта на сякаш единствен съдник ще отсече: „И България я поканиха във Венеция. Как отвърнаха на тая чест нашите художници? Към себе си те се отнесоха тъй престъпно снизходително, а към Венеция тъй неокачествимо пренебрежително и презрително, че не само венецианците, а всички италианци, които с право се гордеят с Венецианските изложби, не са забравили и скоро няма да забравят тази дръзка подигравка… Човек би трябвало сам да е пристъпил в нашата зала във Венеция, за да може да има най-слабо представление за дръзкото лекомислие (туй е най-учтивата дума в случая), с което е направен изборът на нещата в тази зала. С изключение на скулптурите от Андрей Николов и Александър Божинов, на картините от Никола Петров, Атанас Михов, Стефан Иванов, Цено Тодоров и офортите от Стефан Баджов и Йосиф Питер, всички други изложени неща бяха повече или по-малко несъстоятелни“.
Остро ще бъдат оценени от нас самите и следващите ни участия през 1942, 1948 и 1964 г., а тези, които се реализират след политическите промени от 1989 г., ще повишат градуса на художествената сцена взривоопасно. Ще се стигне до груби и обидни оценки, които за съжаление свидетелстват за собствената ни незрялост и по-важното – неспособността ни да направил реална оценка за качеството на показаното там, в далечна Венеция. Невъзможността ни да се оттласнем от личните дрязги и проблеми и да се съотнесем към опита на Другите. Да, Венецианското биенале е „моментна снимка“ на изкуството по света. За нас обаче то е с паузи от по 20, понякога и 30 години. Това са кратки прозорци от историята на българското изкуство в различни периоди и не подлежат на последователно анализиране. Дори са контрастни един спрямо друг. Да бъдат събрани в една изложба, е авантюра сама по себе си. В българските павилиони са участвали някои от най-иконичните произведения на живописта и скулптурата, които днес са в колекциите и постоянните експозиции на музеите. И това е част именно от държавната репрезентативност на изкуството, с която то пътува до Венеция тогава. Други от произведенията са останали завинаги в чуждестранни колекции и могат да се отгатват само по репродукции.
Редом с изкуството в неговите класически форми, в изложбата могат да бъдат видени и фрагменти от участията на Недко Солаков, Иван Мудов, Правдолюб Иванов, Стефан Николаев, Хубен Черкелов, Павел Койчев, Греди Асса, Лазар Лютаков, Рада Букова, Михаил Михайлов, Красимира Буцева, Джулиан Шехирян, Лилия Топузова. Участия, които и до днес са обект на спор сред публиките и у нас. Ето защо експозицията „Acqua alta. История на българските национални участия във Венецианското биенале 1910–2024“ е истинско музейно събитие в изложбената 2024 г. Събитие, което ни дава възможност за първи път да проследим нашето присъствие във Венецианското биенале – да огледаме стиловите и тематични белези, да се съотнесем с опита на Другите, но и нещо не по-малко важно – да се изправим очи в очи със собствените си комплекси и невъзможността ни да се преборим с дребнотемията в името на изкуството. Проектът се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ и община Пловдив.
Пламен В. ПЕТРОВ
