Бойка Велкова – перфекционист и работохолик, който не се смущава от постмодерни етикети като „олд скул“, още от началото на годината е наясно със задачите, които ще гони до края й. Играят нейни спектакли в Народния театър и в Сатирата, а самата тя участва в някои от най-добрите представления на академичната трупа – „Две“, „Големанов“, „Цветът на дълбоките води“, монодрамата й по Исабел Алиенде „Пътят към Афродита“. В Сатирата е Хелена Рубинщайн в поставената от нея „Империя на красотата“, където си партнират със Силвия Лулчева като Елизабет Арден.
– Наскоро с Михаил Билалов, Юлиан Вергов и Мартин Димитров изиграхте последното представление на „Козата или коя е Силвия“ на Едуард Олби. Какво се случи през тези 14 години, през които спектакълът на Явор Гърдев се превърна в суперхит, госпожо Велкова?
– Случи се нещо много специално за мен – с „Козата или коя е Силвия“ влязох в трупата на Народния театър. Случи ни се срещата с великия Едуард Олби. Той присъства на десет репетиции, за да ни одобри или смени. Явор Гърдев ни предложи, но Олби имаше последната дума. Затова дойде да ни чуе как четем, как присъстваме, как общуваме. Никога няма да забравя неговата кротост, елегантност, особената тишина, която носеше и излъчваше. След всяка репетиция казваше: „Днес сте по-добри от вчера“. Беше много окуражаващо, дори невинаги да отговаряше на истината. Когато си тръгваше от София, му подарихме икона – да занесе малко от България в Америка. Бях му много благодарна и за още нещо – че не свали „Кой се страхува от Вирджиния Улф“ от програмата на „Сълза и смях“. Режисьорът Людмил Тодоров беше направил доста съкращения в текста, но Олби беше доволен от нас, артистите – от Ивайло Христов, мен, Стефан Спасов и Биляна Казакова. А ние бяхме силно притеснени, тъй като вече знаехме, че когато Едуард Олби не одобрява интерпретациите на пиесите си, просто ги забранява. Но той ни направи сериозни комплименти и ние оцеляхме – „Кой се страхува от Вирджиния Улф“ остана още няколко сезона.
– И понеже сме на американска тема – какво най-силно ви впечатли, докато специализирахте в школата на Лий Страсбърг в Ню Йорк?
– В първия ден ме оставиха сама в тъмна стая и ми пуснаха видео с Лий Страсбърг – беше починал преди две години, в което той те приветства, говори ти и обяснява някои неща. Моят клас беше смес от професионални и непрофесионални актьори. Между преподавателите ни беше и рускинята, която дълги години е била дясна ръка на Лий Страсбърг. Запознах се и със съпругата му, която ми подари последната му книга за чувствата. Изключителен период от моя живот, ново стъпало – в опознаването на света, на театъра, на другите гледни точки. Почти всяка вечер ходех на театър или на мюзикъл. В Ню Йорк окончателно се убедих, че професията е безмилостна, че в нея няма компромис, че много бързо можеш да бъдеш сменен, че зад кулисите винаги чака втори състав. В Ню Йорк има 200 000 актьори на свободна практика.
– Това със сигурност е укрепило психиката ви.
– Определено. Възпита ме да съм по-изискваща – най-вече към себе си. Но и към колегите, когато съм режисьор – да дадат най-доброто, да се учудят от собствените си възможности в прекрачването на граници.
– Възпитаник сте и на двете школи – и руската, и американската. Сравнявате ли ги често?
– Димитрина Гюрова, Богдан Сърчаджиев и Георги Попов във ВИТИЗ ни преподаваха по Станиславски – той е сериозната основа. Ако не знаеш „а“ и „б“-то в театъра, не можеш да надграждаш. Направих и мастър клас при прочутия Кама Гинкас в Санкт Петербург – беше само за жени режисьорки от цял свят. Бях единствената от България. Беше прекрасно, Кама Гинкас е ценител на женския ум и красота. Също през вечер ходехме на театър и после обсъждахме. Кама Гинкас ни забрани да критикуваме прекалено остро. Казваше „Никога не бъдете зли“. Запомних го и го прилагам. По времето, когато Павел Васев беше директор на Народния театър, Кама Гинкас дойде в София, за да преговаря с него за „Медея“ с мое участие. Но не се разбраха. Така моята мечта да бъда Медея остана несбъдната.
– Заговорим ли за школи, няма как да отминем факта, че сте актриса на Стоян Камбарев, прекрасния и много умен режисьор, който си отиде тъжно рано. Каква беше първата ви роля при него?
– В дипломната му работа във ВИТИЗ – „Бурята“ на Островски, при това в зала за лекции. В Русе, където и двамата заминахме по разпределение, първо бях Радина в „Солунските съзаклятници“ на Георги Данаилов. Последната ми роля със Стоян беше Олга в „Три сестри“. Той притежаваше изключителна търпимост, хладен ум, отворено сърце към актьора, към театъра. Проявяваше внимание, каквото малко хора притежават. За Стоян казваха, че от всяко дърво може да направи свирка. Никога не повишаваше глас, никога не крещеше. Беше мъдрецът в театъра. Това, което съм постигнала, до голяма степен го дължа на Стоян. Винаги съм била дисциплинирана и упорито работеща, но ако го нямаше Камбарев да ме води, много по-късно щях да стигна до значимото. Само водачът съкращава пътя, по който разбираш бездната в тази професия. Чрез Стоян разбрах, че не мога без театър.
– А какво ви остана от Крикор Азарян?
– Учудването и любопитството – те мотивират актьора. Коко беше много артистичен – той винаги ни показваше. Както и Стоян, който завърши едновременно актьорско майсторство и режисура. Азарян беше и много топъл човек. За последно се видяхме няколко месеца преди да си отиде. Каза ми: „Много хубаво работихме с теб в „Трамвай Желание“. Съжалявам, че се срещнахме толкова късно“. Спектакълът наистина беше чудесен.
– От него ли тръгна приятелството ви с Камен Донев?
– Да, в „Трамвай Желание“ бяхме заедно, той е изумително талантлив човек – и лек, и сложен, и с обич към колегите. Убедих се още веднъж, докато снимах във филма му „Уют“.
– Как се играе Дора Габе в продължение на 10 години – с Мария Каварджикова като Елисавета Багряна сте изключителен дует в „Две“ на Таня Шахова и Юрий Дачев.
– Общата им история е от най-невероятните в българската литература. Може би затова камерната зала в Народния е винаги пълна. А Дора Габе се играе с любов, чувство за хумор и самоирония, която е единственото ни оръжие. Ако не го владеем, става много тъжно. За 10 години излязоха нови дълбочини, различни смисли. Дора Габе е прощаваща, щедра – тя харесва поезията на Багряна, въпреки че Боян Пенев я напуска заради нея. Дора Габе ме научи на великодушие, на точна преценка – да не се вземам толкова насериозно. Тя признава: „Винаги, когато ми правят комплименти, имам усещането, че не е достатъчно“.
– Темата за женското съперничество, което се превръща в своеобразно приятелство, присъства и в „Мадам Рубинщайн – империя на красотата“.
– Да, пиесата е за други две великанки – Хелена Рубинщайн и Елизабет Арден. Хелена казва: „Няма грозни жени, само мързеливи“, „Ставай от масата, преди да си се нахранил“, „Всяка жена е произведение на изкуството“. Но тази еврейка от Краковското гето, която става една от най-успешните и богати жени – колекционира Пикасо и Дали, изпитва огромно уважение към съперничката си Елизабет Арден. Всяка от тях се прекланя пред постиженията на другата, въпреки свирепата битка за надмощие в бизнеса. Ето това ни липсва днес – да оцениш другия по подобаващ начин. И само искам да напомня, че Нефертити означава „Идващата красота“. Това е и заветът на Рубинщайн и Арден – никога да не се предаваме пред времето. Както съм възпитана от моята майка – всеки ден е празник.
– Казвали сте, че вашата майка ви е тласнала към актьорството.
– Да, така е, изпълних волята й да стана актриса. Желанието на родителите понякога е нож с две остриета. Но майка ми ме направи щастлива – тя прозря бъдещето ми.
– Нима вие нямахте желание?
– Нямах интерес към театъра, въпреки че още като дете гледах в Народния всички големи артисти. Вълнувах се само от балета. Когато бях в Хореографското училище – аз съм възпитаник на Люба Колчакова, светла й памет, от Операта ни извикаха за масовка в „Жизел“ с гениалната кубинка Алисия Алонсо. Тя вече беше почти сляпа, все още дори не бяха оперирали очите й. Доведоха я на сцената, Алисия Алонсо я опипа, усети я с ръце, за да се ориентира в параметрите. И после изтанцува гениална Жизел – всички останахме без дъх, насладата от изпълнението беше неописуема. Бях сред децата, които излязоха пред публика и в „Папеса Йоана“ с Вера Кирова. Майсторство, лекота, красота – това беше Вера Кирова. Винаги стояхме отстрани и гледахме. Играех една от многото маймунки и в „Д-р Ох-Боли“. Така че имах изяви, но нямах усещането, че актьорството е моето бъдеще.
– Как оценявате българския театър тук и сега?
– Има своите върхове и спадове. Няма лошо в новите форми, трябва да се мине през тях. Но за мен важното е вълнението, историята да прескочи рампата, да те разсмее или разплаче. Театърът е диалог, липса на негативизъм, красив е, трябва да го пазим. Разбира се, театърът има и своите непослушни деца – но е съвсем нормално. Театърът няма да умре, но дано направи своята истинска сериозна реформа и хората на изкуството да получават това, което заслужават. Нашият труд е най-тежкият след този на космонавтите и миньорите. Аз съм на финалната права, но пожелавам на младите колеги да извоюват реформата. Дано я дочакам.
– Но не станаха ли прекалено много училищата, които произвеждат артисти – както се знае, пазар у нас няма.
– Да, така е, но не можеш да спреш никого. Много е деликатна границата – да искаш е едно, да ти се даде възможност да го направиш е друго, а какво ще се случи после, никой не знае. Трябва да си и визионер. Ако актьорът не е наясно, че е избиран, че е пешката в партия шах, ще му е много трудно. За да изиграеш кралица, трябва да минеш през няколко слугини.
– Вие молили ли сте се да бъдете избирана?
– Да, имала съм тази смелост. Занесох пиеса на Леон Даниел, а той ми отговори: „Потърсете някого от вашето поколение“. Занесох пиеса на Явор Гърдев, а той ми каза: „Не е за мен, потърси еди-кой си“. Свикнала съм да бъда избирана. Няма нужда от клишето, че малките роли могат да бъдат по-изненадващи.
– Какво ви предстои?
– Ще режисирам „Буржоата благородник“ на Молиер в Сатирата. Занимава ме темата за нарцисизма. Той е бездънна яма – пиеш вода, но сякаш имаш дупка по тялото, през която тя изтича. Нарцисизмът приспива личността, особено при жените, които се стремят да променят партньорите си, търсейки огледалния образ в тях. Зад нарцисизма стои лакомията – за пари, изяви, внимание. Нарцисът не се вълнува от вътрешния свят, само от външния. Липсва му съчувствие, не е способен на емпатия. Трябва да се овладее, тъмната страна да бъде осветена – в нея има много сила за преодоляване на трудни емоционални и психологически ситуации. По тези теми ще работим в Сатирата. Ще играя в „Хеда Габлер“ – следващото представление на Тимофей Кулябин в Народния театър. Той е режисьор на новите форми, много е талантлив, забележителен интелектуалец.
– До каква степен се интересувате от политика?
– Вече се отстраних. Не съм съгласна с разделението, с омразата. Омразата е зараза. Не вярвам политиците скоро да се осъзнаят. Уча се и се интересувам и вълнувам от много неща, които са свързани със съграждане, а не с разрушение.
За Десислава в „Боянският майстор“ се конкурира с Вера Кирова
Бойка Велкова преживява контрастите в професията още когато е в първи курс във ВИТИЗ. Тогава отива на кастинг за ролята на Десислава в „Боянският майстор“. Режисьорът Захари Жандов я избира сред 200 кандидатки, някои от които са балерини. „Дори Вера Кирова дойде – невероятно грациозна, красива, царствена. И досега се чудя защо не избраха нея“, връща лентата актрисата. След като Захари Жандов обявява, че току-що влизащата в занаята студентка ще е неговата Десислава, в екипа настъпва истински смут, който се превръща в откровено и нескривано неодобрение. „Всички бяха против моето присъствие във филма. Но Жандов наистина се бореше и се пребори – „Боянският майстор“ беше лебедовата му песен. Другият, който много ме подкрепяше и помагаше, беше операторът Емил Вагенщайн. Преди да снимаме една от най-сложните сцени, видя, че започвам да треперя. Извика ме далеч от погледите на другите и наля половин водна чаша с уиски. Подаде я и нареди „Изпий я!“. Притесних се още повече, защото въобще не близвах алкохол. Започнах да пия по чаша вино вече след 40. Тогава, на 19–20, и през ум не ми минаваше да посегна към уиски или водка.“
Никак не й е лесно в двете серии на „Боянският майстор“ – драматичната фреска по сценария на Евгени Константинов, вдъхновен от романа на Стоян Загорчинов „Празник в Бояна“, и с музиката на Васил Казанджиев. Никой от партньорите не проявява емпатия към дебютантката – нито Петър Деспотов като зографа Илия, нито Любомир Димитров като севастократор Калоян. Но Бойка Велкова не се огъва дори когато на премиерата на филма остава сама на масата. После събитията някак се преобръщат. Екипът прави клуб „Боянският майстор“. Един път в годината се събират в къщата на Захари Жандов. Той пък подарява на Бойка наистина незабравим сувенир с надпис: „Десислава, Десислава – мъка в търсенето и щастие, че те намерих“. „Отношението към мен се промени – колегите, с които направихме „Боянският майстор“, дори започнаха да идват и да ме гледат в представления“, разказва актрисата.
Във втори курс влиза в „Йо-хо-хо“, страхотния филм на Зако Хеския по Валери Петров – за самотата на артиста сред простаците в консуматорското общество, за отчаянието и силата на приятелството между сродни души. За епизодичното участие на бившата съпруга я кани Кирил Варийски, който в „Йо-хо-хо“ е световен в образа на артиста със счупен гръбнак, обмислящ самоубийство.
„И Захари Жандов, и Зако Хеския бяха от старата школа в киното и театъра – на големите джентълмени. Те бяха рицарите. Надявам се и днес да има личности като тях“, казва Бойка Велкова. За нея се знае, че умее да постига консенсус дори с най-експлозивните персонажи в гилдията. Психологията е отколешната й страст. Дори я изучава в Института за психотелесна терапия на Мадлен Алгафари, където лекции чете и Виргиния Захариева. Но пандемията прекъсва екзотичното студентство на Бойка Велкова. „Тези почти три години ми бяха много полезни – с познанието за нови механизми в овладяването на себе си и в търсенето на пътища към другите. А това е крайно необходимо, когато си режисьор“, убедена е тя.
Албена АТАНАСОВА