Известният публицист, философ и преводач Тони Николов продължава да пише все така интересно и живописно за столицата – за нейните потайности, емблематични личности, драми, трагедии. В новата си книга „Незабравена София“ със знака на „Рива“ – след „Спомнена София“ и „Бленувана София“ – той отново поставя пръст във вечните български рани, за които времето няма давност. Всичко, свързано с тях, като причини, следствия и абсурдност, по традиция се отразява в националния характер и не спира да му нанася непоправими поражения.
Авторът доказва, че градовете като София са изградени от две половини, те са „видимо-невидими“, както формулира италианският великан на словото Итало Калвино – едната половина е от камък, другата от спомени. 20 истории разкриват съдбата на забележителни персонажи, оставили следи в битието на държавата. Съдби, чиито фатални развръзки предизвикват още по-голям срам у читателя, тъй като той, за кой ли път, осъзнава безумието и абсолютната безнадеждност на българския модел. Фактите в „Незабравена София“ са поднесени в интересната и увлекателна конструкция на топографията – сюжетът се развива, тръгвайки от онези улици в София, които пряко участват в събитията и са неизменна част от битието на героите и често определят неговите завои и обрати. Този похват е харесван от четящата публика още от тийнейджърското опознаване, примерно, на „Тримата мускетари“ на Дюма-баща. В онези времена, в които много малко от нас можеха да обикалят Париж, описанията на великия град доставяха огромно удоволствие. София също можеше да бъде велика със своята несъстояла се докрай и по-късно съсипана от външни и вътрешни разрушители архитектура и атмосфера. Тъкмо тази неизразима в цялата си същност тъга по унищоженото културно-историческо наследство върви в контекста на книгата.
За начало Тони Николов влиза в ъгловата кооперация на „Раковски“ и „Дондуков“, някога наричана „Задруга“, върху чиято фасада през 1985 година с голeми усилия от Литературния музей успяват да сложат паметна плоча, тъй като това е софийският дом на Алеко Константинов. Сега обаче табелата е преместена над електрическото табло – може би заради търговската реклама на спа студио. Това е къщата, в която Щастливеца се разделя завинаги с майка си, баща си и три от сестрите си – умират от туберкулоза и други нещастия, а самият той е уволнен като помощник прокурор в Софийския апелативен съд след ефективната намеса на Захарий Стоянов.
Следващата сграда – при това бел епок, в която Тони Николов търси сенки, допринесли за минало величие, е на „Цариградско шосе“ 1, където за кратко живее генерал Иван Вълков, министър на войната. След като се развежда с богатата си руска съпруга, Вълков се изнася от кооперацията, а на един от етажите се заселва станалият знаменит руски режисьор Николай Масалитинов, който бяга със семейството си от Червената армия. След 1944 година бащата на голямата актриса Таня Масалитинова успява да блокира масовото заселване на „съветски другари“ на „Цариградско шосе“ 1, но не и на кварталния отговорник на Държавна сигурност, бивш заседател в Народния съд в провинцията. В началото на 50-те генерал Вълков е изпратен в Белене – осъден от народната власт по недоказани обвинения в корупция и в убийството на земеделския водач Александър Стамболийски. Умира в старозагорския затвор през 1962 година. Духът на Йосиф Хербст витае на „Любен Каравелов“ 3 – жълта кооперация от 20-те години на миналия век с еркери. Австро-унгарският евреин полиглот, който става гражданин на княжество България и владее езика ни много по-блестящо от сума ти самозвани графомани, е журналистът, който пише преди век: „Дългите статии, дори когато са добри, са лоши“. Кореспондентът на няколко световни медии става шеф на Дирекцията по печата, но заради острото си слово е уволнен от министър-председателя Васил Радославов след Голямата война. След преврата на 9 юни 1923 година Хербст отново започва да издава вестници, но става все по-неудобен за властта. След взрива в „Света Неделя“ на 16 април 1925 година го арестуват и повече никога не се завръща в изискания виенски салон на „Любен Каравелов“ 3. Обвинението е, че той предварително е знаел за атентата и затова единствен е пуснал извънредно издание на вестник „Днес“. Истината е, че само Хербст от главните редактори забавя отпечатването на броя, за да напише „на коляно“ пред самата машина статията „Сатанинско злодеяние“ – за кошмара в „Света Неделя“, при който загиват десетки и са ранени стотици. След като го отвеждат посред нощ, жена му Виола Каравелова хуква по халат по „Гурко“ към апартамента на майка си Екатерина Каравелова на „Ангел Кънчев“ 10, а на сутринта двете започват да обикалят полицейските участъци. Но тайните служби не се интересуват нито от мнението на Двореца, където Каравелови са на почит, нито от известността на Хербст в европейската журналистика. Екатерина Каравелова напразно пише писма за помощ до княгиня Евдокия, а постоянно следената от цивилни агенти Виола Каравелова-Хербст се лута между „Юнион палас“ и Градската градина с бяла рокля, върху която е закачен портрет на съпруга й. В доскоро бляскавите елегантни интериори на „Любен Каравелов“ 3 се появяват измамници, които срещу пари „информират“ Виола за уж живия Хербст. Преди 100 години в България няма как да оцелее интелектуалец, който пише: „… Видяхме самозвани апостоли и писатели, които плюха на това, което вчера проповядваха, и проповядват това, което вчера оплюваха. Видяхме горещо да стискат ръката на вчерашния подлец и убиец, видяхме как обществото го приема и му дава място и прехрана в своята среда“.
Политици строят къщи с руски пари след Освобождението
Любопитен е погледът на Тони Николов към къщите на първия министър председател на България Тодор Бурмов на ъгъла между „Врабча“ и „Париж“, на Стефан Стамболов, която гледа към „Раковски“, на русофила либерал и трети премиер Драган Цанков – на днешната улица „Рачо Димчев“. Драган Цанков, който постоянно моли руските си покровители за хонорари и бонуси, дори предлага сложна организация за получаването им, за да запази името си чисто. Но и трите сгради са издигнати с пари, платени от руското външно министерство – за шпионаж и лобизъм. Повечето от по-първите български държавници и политици са купени агенти на Русия. По царско и съветско време конците им са дърпани и сметките им са пълнени от тайната канцелария в изящната, вече бивша легация на „Московска“ и „Раковски“. Авторът на „Незабравена София“ цитира и „Авантюрите на руския царизъм в България“ – сборник с архивни документи на руско-имперската дипломация, строго засекретен и преди 9 септември, и след него. Текстовете в него дискредитират историческата роля на „братята освободители“, които се опитват да завладеят България чрез признателността към войниците на Русия, загинали в битките срещу Османската армия. Във въпросния сборник са разкрити механизмите на покупко-продажбите. Интересното е, че самите руснаци непрекъснато се жалват от „своеглавието, неуправляемостта и непомерната алчност на българите“, пише Тони Николов в томчето на „Рива“. „За съжаление, освен лъжи, недоверие и неприязън към Русия тук аз не виждам нищо, поне в средите на интелигенцията, ръководеща съдбините на един добър и всъщност симпатичен народ“, донася от София дипломатическият агент Кояндер. И добавя, че чуждоземното иго е приучило „полуграмотните диваци“ на двуличие и че за тях честността е синоним на глупост. В началото на 40-те секват разточителните приеми с черен хайвер и шампанско в руската легация на „Московска“ и „Раковски“. Там вече не влизат нито български политици, нито български журналисти – особено след съветските бомбардировки по нашето Черноморие през юли 1941 година, коментира Тони Николов.
Албена АТАНАСОВА
