За мнозина Борислав Чучков си остава онова малко момченце, което на фестивала в Болоня през 1984 година изпя песента „Дъга“. Само че детето отдавна порасна и тази година на 5 юни ще стане на 50. За половин век Борислав Чучков се утвърди като един от най-добрите продуценти у нас. Макар задълго да се бе откъснал от актьорската професия, в последно време направи своеобразно завръщане и има близо 15 роли в различни филми и сериали. Казва, че колегите му на шега го наричат „стария млад актьор“.
От 12 февруари зрителите на Би Ти Ви пък ще го гледат в абсолютно нова роля – на капитан на един от отборите в предаването „Аз обичам България“. Там ще влезе в битка със своя колега и приятел Юлиан Вергов. Този епичен сблъсък определено си заслужава да се гледа.
-Господин Чучков, приехте да станете капитан на един от отборите в предаването „Аз обичам България“, което стартира на 12 февруари по Би Ти Ви? Бързо ли се съгласихте, или се наложи дълго да ви убеждават?
-Благодарен съм за поканата от страна на Би Ти Ви и на продуцента Ангелина Белчева, но си признавам, че отидох на срещата плахо. Когато обаче чух за кое предаване става дума, въобще не се двоумих и казах „Да“. Много харесвам „Аз обичам България“, не само защото е позитивно шоу, а тъй като от него можеш да научиш доста неща. И не на последно място – изключително забавно е.
-Как се чувствате на капитанското място?
-Забавлявам се много, но разбира се, това носи и своята отговорност. Всъщност аз съм хем капитан, хем и ученик, тъй като научавам неща по време на самата игра, които не знам.
-Явно „Аз обичам България“ е един нов университет за вас?
-Абсолютно! Човек няма как да знае всичко, но когато научаваш нещо ново, си е богатство.
-В студиото във ваши води ли се чувствате?
-В първите предавания ми беше малко по-трудно, но благодарение на целия екип, на водещата Алекс Сърчаджиева, на другия капитан Юлиан Вергов и на участниците в отборите, се почувствах наистина в свои води. А и имаме прекрасна, интелигентна публика, която е изключително важна в това предаване. Даже често ни помага за отговорите.
-В сезоните досега сме гледали как капитаните постоянно се карат. Така ли е и при вас с Юлиан Вергов?
-До караници не сме стигали! Естествено, че се заяждаме, случва се да прекрачим границата, но всичко това е в рамките на спортсменското закачане. И двамата имаме един по-специфичен хумор, който се надяваме да допадне на зрителите.
-Откога се познавате с Юлиан Вергов?
-С Юли се познаваме от деца, т.е. аз съм бил дете. (Смее се.) Самият той си признава, че ми е местил декорите, когато съм играл в Младежкия театър в представлението „Оливър Туист“. И това е самата истина. Участвах в тази постановка – невероятна суперпродукция на режисьора Андрей Аврамов в периода 1985–1988 година. Юли тогава беше започнал в театъра като сценичен работник.
-А как дадохте начало на вашето приятелство?
-Покрай купоните, на които ходехме. С неговата жена Ирина пък се познавам от първия ми досег до телевизията. Тя беше момиче „Невада“, а мен продуцентът Димитър Станчев ме покани да съм подгряващ водещ на публиката преди старта на самото супершоу.
-С Юлиан някога засичали ли сте се на театралната сцена или пък в киното?
-На сцената – не, тъй като аз много дълги години се бях откъснал от актьорската професия, независимо че съм завършил НАТФИЗ в класа на Стефан Данаилов. Но много съм си мечтал да играем с Юли заедно. Дори бих препоръчал на всички да гледат филма „Уроци по немски“, където той прави роля, достойна за „Оскар“. В този проект не сме заедно, но скоро зрителите ще могат да ни гледат в обща сцена в сериал. Надявам се да имаме и още много такива съвместни изяви.
-Кой е по-умен от двама ви?
-Е, веднага отговарям – Юли, разбира се.
-А как се разбирате с водещата Алекс Сърчаджиева?
-Алекс е строга, но справедлива. Не издава своите пристрастия и не накланя везната към нито един от отборите.
-Как си обяснявате този бум на предавания със състезателен характер? Би Ти Ви заложи на много такива в програмната си схема – „Кой да знае“, „Колко ми даваш?“, „Кажи честно“, „Коя е тази песен?“…
-Това е страхотна тенденция и се радвам, че я има. Обяснявам си я с факта, че на зрителя вече не му е интересно да се върти едно колело на хазартен принцип. Хората искат да получават знания от екрана, а Би Ти Ви изпълнява своя морална отговорност – освен да забавлява, да възпитава и образова. Всяка уважаваща себе си медия трябва да го прави. Аудиторията има нужда от това. Тя иска да учи, а не просто да гледа някакво шоу. Рейтингите го доказват. Публиката никога не трябва да бъде подценявана. Най-лошите телевизионни и филмови продукти се раждат тогава, когато техните създатели са подценили зрителите.
-Казахте, че за дълъг период сте се откъснали от актьорската професия. Но някога мислили ли сте да напуснете България?
-Не крия, че имах известно колебание дали искам да остана в тази държава. Признавам си го. Даже заминах за Италия, интензивно изучавах езика, живях шест месеца там, но разбрах, че не мога да живея другаде. В България – хубаво, лошо, с всичките ни кусури, но това си е моят дом, тук са моите приятели и роднини, тук си ми е сърцето, колкото и гръмко да звучи. И независимо че бях приет да уча в изключително добра школа по актьорско майсторство в Болоня, се прибрах. Заради работата и по лични причини ми се е налагало на няколко пъти да живея извън България, дори и отвъд океана, но винаги съм знаел, че тук си е у дома. Няма как да се почувствам другаде у дома.
Освен това наблюдавам, благодарение на децата ми и на моите племенници, че идва едно ново поколение, което ми дава надежда и ме прави оптимист. Виждам те колко са по-възпитани, колко са внимателни и колко са по-грижовни към всичко, което ги заобикаля.
-Много хора обаче ще ви контрират, давайки примера с деца, които се бият по моловете, хвърлят столове…
-Това са единици, но просто грозното винаги излиза напред. Още когато започна преходът, ние взехме от Запада всичко най-лошо – мафия, кражби… Очевидно е, че тези момчета, които хвърлят столове в мола, са невъзпитани. По мое време им казвахме гамени, но на това може да се намери решение с едни закони, които се прилагат. Големият проблем е тази безнаказаност, която продължава да тържествува. Абе, наложи едни справедливи наказания, да видим дали втори път ще ходи да хвърля столове.
-Какво мислите, че щеше да каже вашият Мастер Стефан Данаилов за сегашните ви изяви?
-Със сигурност щеше да ме подкрепя, да се радва, а и да ми даде полезен съвет.
-Разкажете ми за последната ви среща с него.
-Последната ни среща беше в неговия апартамент на морето. Исках да го поканя за роля в един от последните филми, продуцирани от мен – „Шекспир като улично куче“ на режисьора Валери Йорданов, който също е негов студент. Отидох на тази среща с дъщеря ми Елена. Обясних му, че ролята е малка, но той я прие с голямо удоволствие. За огромно съжаление, малко по-късно, получи криза и бе приет в болница. Въпреки това ми се обади и ми каза: „Ще го измислим, ако трябва, ще вляза в инвалидна количка или ще седна на стол и ще си изиграя ролята“. Тогава бяхме в страшна дилема с Валери Йорданов. Не подлежеше на коментар, че това е актьорът, който ще изпълни по най-добрия начин тази роля. Да не говорим, че за нас е чест и удоволствие Мастера да е в нашия филм. От друга страна, си давахме сметка какво ще правим, ако заради нас се влоши здравословното му състояние. В този момент се намеси съдбата – обади ни се Росен Цанков, когото Стефан Данаилов приемаше като свой син, и ни каза: „Знам какво сте говорили, той много иска да дойде да снима, но не го правете, защото се плаша, че може да стане беля!“. На мен се падна трудната задача да звънна на Мастера. Ако трябва да съм честен, все още имам чувство за вина, въпреки че смятам, че постъпих правилно. Стефан Данаилов дори леко ми се обиди, защото настояваше да си изиграе ролята. Но всички знаехме, че любовта ни към него не може да ни позволи да го излагаме на риск.
-Имате син и дъщеря. Те искат ли да се занимават с театър или кино?
-И двамата много харесват и киното, и театъра, но избраха да се насочат към други професии. Те не живеят в България, тъй като майка им по професия е дипломат, но с нея винаги сме им казвали, че всеки трябва да открие своя талант и да намери мястото, където се чувства щастлив. Синът ми Евгени е в Топ 5 на целия си випуск и е отличник по математика, физика и химия. Иска да стане инженер и мечтата му е да проектира и строи мостове и тунели. Предстои му кандидатстване в различни университети по света. Дъщеря ми, която скоро ще стане на 16, желае да работи като ортодонт. Държа да кажа, че въпреки че живеят в чужбина, и двамата говорят перфектен български, гледат българска телевизия и четат българска литература.
-Но остават далеч от киното?
-Не е съвсем така, тъй като през лятото синът ми изигра главна роля в българо-белгийски късометражен филм. Надявам се да се е справил много добре. Не съм се месил по никакъв начин. Просто търсеха момче, което да говори български и френски. Режисьорът го извика на няколко кастинга в Белгия и го взе.
-Към финала сме на нашето интервю. Какво ще кажете на всички онези, които постоянно мрънкат и все повтарят: „Аман от тая тъпа и скапана държава!“.
-Какво значи: „Аман от тая държава!“? Държавата – това сме ние. Дали ще живеем добре или зле – зависи от всички нас. Трябва да си поемем ангажимента към нея и да се борим да е такава, каквато искаме. Всеки е нужно да спазва правилата, а не като гледа, че някой е спрял колата си на тротоара, и той да я качи там – само за малко. Щом искаме да сме като развитите западни държави, е необходимо да се самодисциплинираме. И аз не съм безгрешен, но се старая в повечето случаи, да спазвам правилата. За жалост, ние сме ужасно разглезени. А нашето поколение не е преживяло война! Е, тогава какво мрънкаме?!
-Някога мислили ли сте да влизате в политиката?
-Не мисля, че това е моето. Ако става въпрос за неща от обществения сектор – да, бих участвал. Правил съм благотворителни събития, кампании, свързани със свободата на словото, бях един от организаторите на протеста пред Народния театър за това, че в изкуството не може да има цензура. Радвам се, че създадохме „София Съмър Фест“ и вече пета година продължаваме да го правим. А като видя, че са дошли 900 души да гледат театър, душата ми се пълни.
-Накрая – завършете изречението „Аз обичам България, защото…“.
-Защото това си е моето място и моята родина.
Антон СТЕФАНОВ