„Ако изпушиш три цигари, четвъртата ще ти се стори безвкусна. Ако прекараш две нощи в любов, третата ще те отегчи. А нейните цигари и нейната любов от десет години насам бяха едни и същи!“ Думите са написани от човек на силните страсти както в литературата, така и в живота. Неговите герои често се движат между любов и амбиция, морал и разрушение, а той самият не се страхува да изследва най-тъмните страни на човешката природа. Той е сред най-значимите български писатели, майстор на психологическия роман, в който често се преплитат темите за фаталната любов, самотата, властта и моралния разпад.
Любимият на поколения българи писател Димитър Димов умира внезапно на 1 април 1966 г. Тази година отбелязахме 60-годишнината от неговата кончина. Значителен повод да отдадем почит на този изключителен творец, написал най-проникновения любовен роман в българската литература, ненадминатия и досега „Тютюн“.
„Тютюн“ не е просто роман, а универсален урок за човешките страсти, амбиции и морални избори, а Димитър Димов е всепризнат като писателя, който познава и най-дълбоките дебри на човешката душа. Странни характери с дълбока душевност са героите му в знаковите му творби „Осъдени души“ и „Поручик Бенц“, както и в цялото му останало творчество.
Смъртта настига Димитър Димов на летището в Букурещ, където очаква обратния полет за София. Ден по-рано, на 31 март, той заминава за румънската столица, където като председател на Съюза на българските писатели участва в среща с колеги. Сутринта излиза от апартамента си на столичната улица „Кръстьо Сарафов“ 26 в квартал „Лозенец“ и повече не се завръща. Днес там се намира къщата музей „Димитър Димов“.
„Ние все чакаме да дойде нещо, а то не идва и не идва. Защо е така? Защо всичко е илюзия – животът, смъртта, желанието да бъдем обичани…“. Тази екзистенциална мисъл от „Поручик Бенц“ показва, че още с първия си роман, написан през 1938 г., писателят се заявява като дълбок и проникновен творец.
Началото е на 25 юни 1909 година, когато в Ловеч се ражда Димитър Димов. Бъдещият писател и драматург прекарва детството си в бащината къща в Дупница. Баща му Тотю Димов като офицер загива на фронта в Междусъюзническата война. Майката му Веса Харизанова има изключителен афинитет към литературата. Това изиграва огромна роля във възпитанието на Димитър Димов, насочван от майка си към поезията и рисуването. До 10-годишна възраст момчето учи в Дупница. Именно в този град той събира първите си впечатления от живота на тютюноработниците, които по-късно са пресъздадени в емблематичния му роман „Тютюн“. Произведението се превръща в едно от най-значимите в българската литература и е преведено на немски, руски, полски, унгарски, чешки и дори китайски. По-късно романът достига и до читатели в страни като Гърция, Турция и Япония.
След смъртта на баща му през 1918 година майка му се омъжва повторно за офицера Руси Генев. Няколко години по-късно семейството се премества в София, където вторият му баща започва работа като тютюнев експерт. Това предоставя нова възможност на малкото момче да наблюдава отблизо работниците и условията в тютюневите складове.
Интересен факт от родословието на Димитър Димов е връзката му по майчина линия с бележития български революционер Яне Сандански. Дълго време творецът събира сведения за него с намерението да опише живота му в книга, но така и не успява да осъществи това свое намерение.
Образованието си Димитър Димов получава първоначално в училище „Априлов“, а впоследствие, през 1928 г., завършва Първа мъжка гимназия в София. Тогава публикува и първите си статии в списание „Ученически подем“ „Подсъзнателното в художественото творчество“ и „Възродената метафизика“.
Докато учи в гимназията, неговият интерес е насочен към науката и по-конкретно към физиката и химията, но проявява огромен интерес и към трудовете на Фройд и философските науки. „За да се оформи един писател, той трябва да се занимава и с философия. Моята философска ерудиция е далеч по-голяма от литературната. За мен ползата от четене на философски книги е много голяма, защото си изяснявам съществените връзки между явленията в света и придобивам цялостен поглед към диалектиката на процесите“, казва писателят.
След като завършва гимназия, е приет за студент във Ветеринарномедицинския факултет на Софийския университет. След края на първия семестър обаче по настояване на втория си баща се прехвърля в Юридическия факултет. Опитът му да следва право е безуспешен и той отново се връща към ветеринарната медицина и през 1934 година се дипломира. Постъпва на работа в Софийския централен бактериологически институт, като е командирован в бактериологичния център в Бургас. От 1935 до 1939 г. е участъков лекар в няколко села в Троянско, Белослатинско и Кюстендилско. От 1939 до 1947 г. е асистент по анатомия на домашните животни във Ветеринарномедицинския факултет. Паралелно с научната си работа изучава испански език и литература. Проявява научен и писателски интерес към Испания. През 1943 г. заминава за година и три месеца в Испания, където е стипендиант в Института по хистология „Рамон-и-Кахал“ в Мадрид. По-късно испанската тематика навлиза мощно в творбите му. През май 1944 г. се завръща в България, няколко месеца е мобилизиран и изпратен като ветеринарен лекар в Седми артилерийски полк в Гърция. През 1947 г. с конкурс е хабилитиран за доцент в Агрономо-лесовъдния факултет в Пловдивския университет.
През 1949 г. става редовен доцент в Селскостопанската академия в София, а от 1950 г. е професор по анатомия, ембриология и хистология на гръбначните животни във Ветеринарномедицинския институт в София.
Едновременно с научната си дейност Димитър Димов се утвърждава и като талантлив писател и драматург. Първата му книга е стихосбирката „Вечерни трепети“ и излиза през 1929 г., а първият му роман „Поручик Бенц“ вижда бял свят през 1938 г. Образите и тематиката в „Поручик Бенц“ са напълно нови за българската литература по онова време като фаталната красива Елена Петрашева от христоматийния роман.
Сложни душевни състояния и странни характери са в центъра на цялото му творчество. Във втория му роман „Осъдени души“, написан през 1945 година, тези мотиви са още по-силно изразени. Престоят на Димов в Испания, сложната обстановка, която заварва там, току-що приключилата Гражданска война, сблъсъкът на различни обществени и политически процеси дават почва на автора, върху която да засее и развие идеята си за обществото на осъдените души. Любопитна подробност е, че пише част от „Осъдени души“ на испански език, преди да го преработи на български.
Третият роман на Димов е най-високо ценената и най-остро критикуваната му творба. „Тютюн“ разглежда морала на българското общество в годините около Втората световна война. След излизането на творбата през 1951 година в рецензия Пантелей Зарев отправя критика към нея заради отклоняване от правилата на социалистическия реализъм.
Димитър Димов си отива внезапно на летището в Букурещ в момент, когато животът му е в пълната си сила. Писателите като него рядко умират истински. Остават там, където са вложили най-дълбоките си тревоги и най-силните си страсти, а това са книгите.
Вълко Червенков спасява „Тютюн“
Социалистическата критика разбива романа на пух и прах заради буржоазната му тематика
Годината е 1946. Във вестник „Литературен фронт“ излиза първият откъс от романа „Тютюн“. Две години по-късно се появява нов откъс, а в края на 1951 романът вече е в ръцете на читателите. Той е истинска бомба, която избухва в тунела на соцреализма със своята буржоазна тематика, тънък психологизъм и експресивен стил.
Хората разграбват „Тютюн“ от книжарниците, но социалистическата критика разбива на пух и прах творбата. На дискусия в Съюза на българските писатели през 1952 година маститите литературни критици Пантелей Зарев и Емил Петров обвиняват Димов, че е написал упадъчен роман. „Тютюн“ е разпънат на кръст за това, че му „липсва художественост и е пропит от атмосфера на сексуалност и еротичност“.
Димитър Димов обаче е далеч от разкаянието. Критиците му не знаят, че тогавашният министър-председател на България Вълко Червенков вече е похвалил романа. Вместо картичка за Нова година писателят получава писмо от Червенков: „От все сърце Ви поздравявам за „Тютюн“. Благодаря Ви, че ми го изпратихте. Дочитам го вече, дочитам го с дълбоко удовлетворение, дочитам го с превелика радост за нашата художествена литература, за Вас и Вашата сполука, другарю Димов. Братски Ви стискам ръката. Ваш Вълко Червенков“.
Писателят не огласява височайшата оценка и във вестник „Литературен фронт“ излиза критична статия на Пантелей Зарев, озаглавена „За пълна победа над антиреалистичните влияния“. Скоро обаче следва пълен завой със статията на Никола Фурнаджиев „Една вредна критика за романа „Тютюн“. Редакцията се опитва да си измие ръцете с бележка, че „не споделя мнението на другаря Зарев“ и публикуваният негов текст бил „груба грешка“. Но и това не спасява литературния орган от гръмотевичната статия „За романа „Тютюн“ и неговите злополучни критици“, излязла в „Работническо дело“. В нея творбата на Димов дори е наречена „гордост на нашата литература“ и „едно от най-вълнуващите произведения, написани след 9 септември“. Инициатор и окончателен редактор на текста е самият Вълко Червенков.
На 31 март 1952 година на партийно събрание в Съюза на българските писатели хулителите на романа са подложени на огън и жупел. През юни Димитър Димов е удостоен с Димитровска награда първа степен в раздела за художествена проза.
Единодушното мнение обаче е, че романът се нуждае от преработка. Димитър Димов се съгласява с неохота и дописва творбата с още 250 страници. През 1954 година „Тютюн“ се появява в новия си вид. Следващата година излиза трето издание с допълнителни поправки в текста. След последните редакции писателят е на предела на силите си. За това свидетелства негово писмо от 16 страници до Вълко Червенков, в което пише, че няма повече физически и емоционални сили да изгражда образите на левите герои, че те му стават вече безразлични.
След преживяното с „Тютюн“ Димитър Димов повече не пише романи. В продължение на 40 години поколения читатели имат достъп само до цензурираната версия. Едва през 1992 година романът е публикуван в първоначалния си вид.
И днес героите на забележителния писател продължават да живеят, да обичат, да се борят, да се саморазрушават и да плащат цената на собствените си амбиции. А с тях живее и техният създател, човекът, който има смелостта да погледне човешката душа без илюзии и без милост.
Затова Димитър Димов не е просто голям български писател. Той остава един от най-проникновените познавачи на човешката страст, а „Тютюн“ и днес гори със същата сила, с която е написан.
Три жени са музите в живота му
Преводачка, актриса и пианистка споделят живота и творческите демони на писателя
Животът на Димов преминава под знака на страстните връзки. Неслучайно писателят има зад гърба си три брака, а някои критици казват, че именно те залягат в сюжетите на романите му.
Първата му съпруга е Нели Доспевска. Тя е преводач, интелектуален партньор на писателя и е жената, която оценява високо неговия талант, но не се заблуждава в трудния му характер. „Между него и света стоеше сякаш дебела стъклена стена“, казва приживе тя. На 8 септември 1944 г., след като се връща от специализацията в Испания, Димов предлага на Нели да се срещнат пред черквата в Дупница. Точно пред храма той й прави изненадващо предложение за брак, което тя приема. Дъщеря им Сибила се ражда през 1947 г. Нели Доспевска описва съпруга си като човек с труден характер, но с изключителен интелект. Тяхната връзка е период на творческо вдъхновение за него, но различия в характерите скоро ги разделят.
Вторият брак му брак е с актрисата Лена Левчева. Красавицата се явява на прослушване за ролята на Ирина във филма „Тютюн“, но не получава ролята, която е поверена на Невена Коканова. Левчева обаче получава сърцето на писателя. Бракът им е кратък, но ползотворен за актрисата, която започва да пише поезия. Лена Левчева издава 5 авторски стихосбирки, а през 2013 г. и автобиографичната книга „Срещи и несрещи“, в която разказва за своя живот и за тримата си съпрузи – писателя Димитър Димов, политика Венелин Коцев и сценографа Георги Иванов.
Лиляна Бушева, която е с 22 години по-млада от него, е третата, която казва „Да“ на Димитър Димов. Тя е преподавателка по пиано в хореографското училище. Дъщеря им Теодора е родена през 1960 г. и е на 6 години, когато умира баща й. Днес тя е известна писателка.
С Лиляна писателят намира спокойствие и подкрепа за архивите и ръкописите си, включително оригиналната версия на „Тютюн“. „Любовта може да бъде и спокойствие, когато страстите утихнат“, казва приживе Димитър Димов.
Теодора Димова, дъщеря на писателя: Имам спомени за баща ми, но ги пазя за себе си
Препрочитам романите му периодично и винаги откривам нещо ново, неподозирано в тях
-Госпожо Димова, били сте невръстно дете, когато баща ви си отива от този свят. Кой е най-ранният ви личен спомен за него – картина, жест, атмосфера?
-Бях шестгодишна. Имам, разбира се, много спомени, но не обичам да ги разказвам публично, тъй като са съкровени.
-Как присъстваше Димитър Димов във вашето детство след неговата смърт – чрез разказите на майка ви, чрез приятелите му, чрез книгите?
Да, присъстваше и през трите неща, най-много чрез онова, което съм слушала от майка ми. По-късно – чрез романите си. През последните години – чрез онова, което му се е налагало да преживее около тридневното безпрецедентно обсъждане на романа „Тютюн“, организирано от Съюза на писателите. Изказали са се почти всички. Почти всички са го обвинили в липса на здрави идеологически позиции, в буржоазност, психологизъм, фройдизъм, проводник на реакционно съдържание на западноевропейски формализъм и т.н., всички възможни грехове от гледна точка на социалистическия реализъм. Било е не обсъждане, а публичен линч в най-страшните сталински години. Имало е заплаха, че ще се превърне във физическа разправа, в назидателна катастрофа за всички онези, които не прегръщат идеите на налаганата пропаганда. В края на обсъждането той поименно е отговорил на упреците на всеки от своите обвинители – с уважение, но и с доза ирония, аргументирано е защитавал сюжетите и образите си с ясното съзнание за своя талант. Имал е изключително самообладание в онзи момент. По-късно е преработил романа в посока на изискванията на така наречения социалистически реализъм. Преработката му е отнела две години. Добавил е нови 200 страници. Писателите знаят какво означава това – по-тежко е, отколкото написването на нов роман. И в най-активната си възраст престава да пише романи. След обсъждането на „Тютюн“ той успява да напише само три пиеси. Умира внезапно на 57 години в най-плодотворната за един писател възраст.
-Помните ли кога за първи път прочетохте негова книга? Какво беше усещането да четете произведение, написано от баща ви?
-Смятам баща ми за автор от европейска величина. Препрочитам романите му периодично и винаги откривам нещо ново, неподозирано в тях.
-Кои качества на Димитър Димов като човек най-често се споменават в разказите на хора, които са били близо до него?
– Преди всичко неговата добронамереност към хората. Мисля, че той е закърмен с нея от възпитанието на майка си Веса Харизанова. Дори когато се четат стенограмите от обсъждането на романа, се вижда как в неговите отговори няма язвителност, отмъстителност, омраза. Единствено лека ирония, по-скоро приятелска, по-скоро насмешливост към встрастяването на всички в „Тютюн“. От друга страна се усеща и ясното му съзнание за собствения му мащаб и талант. И след това – деликатност, дискретност, финес. Все неща, които трагически липсват днес в литературните ни среди.
-Има ли нещо в неговия характер или съдба, което чувствате като наследство и във вашия собствен живот?
-О, да. Отношението ми към литературата.
-Това, че сте негова дъщеря, ли е основният подтик да се насочите към писането, или напротив – опитвали сте се да избягате от тази съдба?
-От дете знаех, че ще стана писател. Може би заради него, инстинктивно съм искала да бъда по-близо до него. Странното е, че не изпитвах никакъв страх, че ще вървя по пътя на литературата. Вашите колеги непрестанно ми задават въпроса не съм ли се страхувала, че ще бъда в неговата сянка. Не, не съм. Може би щастливо съм била пощадена от подобен страх. Или може би съм знаела, че просто човек трябва да върви по собствения си път, независимо какви са родителите му. Моят път беше този. И трябваше да тръгна по него.
-Когато днес препрочитате романите му, откривате ли нови неща в тях? Кой е любимият ви негов роман?
-Не мога да кажа кой е любимият ми. Харесвам и трите му романа.
-Ако имахте възможност да разговаряте с баща си, какво бихте искали да го попитате или за какво да си говорите?
-По някакъв начин разговорите ни никога не са преставали. Винаги съм искала да преценя как изглеждам в неговите очи.
-Как мислите, какво би казал Димитър Димов за България и за българската литература днес?
-Мисля, че за българската литература би се изказал ласкаво, макар и малко насмешливо. А за България днес – по-скоро с ирония.
-Как бихте искали младите хора да открият Димитър Димов – какъв е ключът към неговите книги днес?
– Ако са интелигентни и обичат да четат, ще го открият. Ако ли не – никакви ключове няма да им помогнат.
-Ако трябва с едно изречение да кажете на читателите кой беше Димитър Димов, как бихте го описали?
Един от големите български писатели.
ДУМИТЕ ОСТАВАТ
Димитър Димов е майстор на психологическия и социалния роман, героите му са носители на силни чувства и амбиции. Припомняме няколко вечни цитата от неговото творчество:
„Тютюн“
„Доброто и злото са недействителни. Няма друга действителност освен тази, която човек си създаде сам.“
„И тогава той съзна, че всичко, което ставаше, не можеше да бъде друго и че хората се бореха, страдаха и умираха, а животът вървеше неспирно напред.“
„По гръбнака й преминаха парливи тръпки … Винаги нещо й подсказваше да се пази от тази чувственост. Ала какво трябваше да пази сега? Една унизена гордост, едно оскърбено честолюбие, една стъпкана любов.“
„Но след малко тя почувствува изведнъж, че това, което изпитваше, не беше ни храброст, ни самообладание, ни съзнание за дълг, а просто равнодушие. То бе някаква умора от всичко, което я заобикаляше, някаква досада от света и хората, някаква намалена жизненост…“
„Човек може да живее еднакво добре с десет или сто милиона зад гърба си. Защо притежателите им изпитват тоя безумен порив да прибавят още към тях?“
„Поручик Бенц“
„… нищо не е по-безпомощно тъпо и по-съобразително от любовта … нищо не замъглява и прояснява разума ни с по-голяма сила от нея спрямо това дали мислите ни съвпадат, или противоречат на поривите й.“
„Красотата е банално качество у много жени. Същинското очарование идва от вътрешния пламък на личността.“
„Любовният ужас е сладък и опиянителен, но той има качествата на всеки друг ужас. Той разяждаше, сломяваше неумолимо волята му. И все пак между двете възможности – да не бе срещал Елена в живота си и състоянието, в което се намираше сега, предпочиташе втората.“
„Ако ревността, изправена пред свършени факти, ни убива или кара да убиваме, съмнението е жесток и подъл мъчител, който изтезава отдалеч.“
„Осъдени души“
„Дали я обичаше? Той си зададе въпроса ненадейно, но веднага си отговори с положително „не“. Твърдите и независими жени го дразнеха. Интелектът им се насочваше винаги към абсурдни неща.“
„Ние все чакаме да дойде нещо, а то не идва и не идва. Защо е така? Защо всичко е илюзия – животът, смъртта, желанието да бъдем обичани…“